Даниел Глатауер
Вечно твой (41)

8

В третата събота на юли, тъкмо когато бе нахлул студен фронт, неомъжената Юдит навърши трийсет и седем години, и то „у дома“ при мама. Али бе дошъл с бременната Хеди, която всеки момент трябваше да роди. Може би бебето смяташе да отпразнува рождения си ден заедно с Юдит.

Още самото посрещане й се стори особено тържествено. Майка й не бе изглеждала толкова развълнувана от години. А брат й направо беше неузнаваем — избръснат, с изгладена бяла риза и широка усмивка, сякаш изведнъж бе започнал да приема живота от забавната му страна. Човек би помислил, че са се събрали по някакъв извънреден повод.

— За съжаление Ханес е възпрепятстван и няма да дойде — заяви Юдит, изненадана, че никой не бе попитал за него.

Думите й също не предизвикаха очакваната реакция. Тя искаше да изчака поне час, преди да им разкаже в пълни подробности за мъчителната раздяла. Този път бе твърдо решена да го направи.

— Днес имаме специална изненада за теб, Юдит. За теб и за всички нас — съобщи Али, който никога досега не бе вземал пръв думата.

Те седяха около масата, огряна от множество свещи.

— Изненада за всички нас? — повтори предпазливо тя.

— Да, чака те в спалнята — издаде Хеди.

— Не, моля ви — измърмори Юдит.

До края на живота си не желаеше да чува за повече такива изненади. Али почука нетърпеливо на вратата, сякаш се бе пренесъл обратно в детството, когато още вярваше в Дядо Коледа. Тя се отвори. Няколко гласа запяха нескопосано „Честит рожден ден, скъпа Юдит“, но поне го направиха в унисон. Тя замръзна на място и извика:

— Татко! Не мога да повярвам! Какво търсиш тук?

Той я прегърна сърдечно и далеч по-бащински, отколкото Юдит бе свикнала през годините. После се заеха с раздаването на подаръците, опаковани в златиста хартия, и вдигнаха наздравица с шампанско — за рождения ден, за семейството, за щастието. Здравето също не бе подминато.

Накрая седнаха на масата. Али, с когото баща им се държеше необичайно мило, засне събитието с фотоапарат. Специално за повода татко дори прегърна през рамо мама — затрогваща сцена, каквато Юдит бе виждала за последно в училищна възраст. Някак тихомълком стана ясно, че напоследък двамата са се „сближили“ и са излизали заедно няколко пъти. Али подшушна на сестра си, че не е изключено родителите им да се опитат да се съберат отново.

Юдит се стараеше да не показва резервираното си отношение. Опомнянето на баща й бе дошло с двайсетгодишно закъснение. Истинският подарък за нея — един от най-хубавите изобщо — беше метаморфозата, претърпяна от върналия се към живота Али. Семейната хармония представляваше най-добрата терапия за по-малкия й брат, който с еуфория наблюдаваше случващото се.

— А сега да поговорим за теб, Юдит — заяви мама.

Приятният един час, който й напомни за детските празненства от началото на осемдесетте, бе изтекъл. Тортата с плътна розова глазура вече бе изядена. Край на семейната идилия — беше време за радикална промяна в настроението.

— Дете, дете, много сме разтревожени — продължи мама.

Този на пръв поглед безобиден упрек бързо прерасна в горчиво, строго порицание, след като баща й кимна в знак на солидарност. Али извърна глава — никога не вземаше страна в даден конфликт. Хеди сложи ръце върху големия си корем, сякаш искаше да закрие очите и ушите на бебето.

— Защо не си ни казала, че имаш проблеми? — попита майка й.

Проблеми ли? Наистина ли имаше такива?

— Разделих се с Ханес — заяви троснато Юдит. — Не смятам, че това е проблем.

Другите мълчаха угрижено. Все едно Юдит току-що бе признала, че е извършила тежко престъпление.

— Да, но защо, за бога? — попита мама.

Изглеждаше съкрушена и изключително напрегната, но не и изненадана. Юдит усети как в нея се надига горещина, която скоро щеше да избие по бузите й.

— Много е просто. Не го обичам достатъчно — отвърна тя.

— Не го обичаш достатъчно. Не го обичаш достатъчно. Кога най-сетне ще обичаш достатъчно? Нима чакаш приказния принц на бял кон? Спри да витаеш из облаците, дете! Порасни най-после!

Горещината вече бе достигнала бузите й. Слепоочията й пулсираха. Юдит понечи да се изправи и да си тръгне — стар ритуал от училищните години. Но в следващия миг се намеси баща й и сцената стана модерна и живописна.

— Юдит, моля те, остани. Не се сърди на майка си. Реакцията й беше повлияна от обстоятелствата. Трябва да ти обясним нещо. Знаеш ли кой е отговорен за събирането на цялото ни семейство днес?

В нея се зароди ужасяващо предчувствие.

— Ханес.

Али се бе осмелил да изрече вълшебната думичка. Ханес се свързал с баща й и двамата си уговорили среща. Ханес — архитектът, партньорът на дъщеря му, работодателят на сина му — искал да зарадва „любовта на живота си“ за рождения й ден с „най-хубавия от всички подаръци“: мама и татко. Безценно, ненадминато, незаменимо.

„Направо ще се разплача“, едва се въздържа да не каже Юдит. Но Али беше там и тя не искаше да го обиди. Отдавна не го бе виждала толкова щастлив. Освен това се опитваше всячески да овладее гнева си. Треперещите ръце й подсказваха, че съвсем скоро ще избухне.

Ханес разговарял дълго с родителите й. Али също се присъединил към тях. Разглеждали заедно фотоалбуми, разказвали си стари семейни истории и подробности от детството на Юдит (и Али). „Винаги съм си мечтал за такова семейство“, споделил Ханес.

„А вие сте си мечтали за такъв зет“, помисли си Юдит. Човек, който събира отломките от миналото и ги сглобява в едно цяло, а после ги залива с розова глазура. Не след дълго се появяват и едно-две внучета, преди дъщеря им да е станала прекалено възрастна, за да бъде майка. Коленете на Юдит затрепериха.

— Но това е ужасно унизително! — заяви тя. — Защо първо не говорихте с мен?

— А ти говори ли с нас? — възрази майка й.

— Юдит, направихме го заради теб — намеси се баща й. — Искахме да те изненадаме за рождения ти ден. Ханес имаше добри намерения.

— Не можехме да предположим, че междувременно си го… — добави майка й.

— Много съжалявам, но аз не обичам този мъж! — прекъсна я Юдит.

Възцари се неловко мълчание. Али се опита да прекрати спора.

— Какво толкова. Щом не го обича…

Той сви рамене и на лицето му отново се изписа познатата тъжна физиономия. И заслугата беше изцяло на Юдит, или поне това се четеше в погледите на мама, татко и Хеди.

— Вчера Ханес ми се обади по телефона, за да каже, че няма да дойде на празненството — оплака се майката точно преди Юдит да стане и да се насочи към вратата. — Попитах го защо. „Юдит не иска“, обясни той. Как така? „Напусна ме.“ Не може да бъде! „В момента не била готова да се обвърже.“ Божичко! „Има нужда от време, следователно трябва да й го дадем.“ Какво време? Нали става на трийсет и седем? Ще поговорим с нея, аз и баща й. „Не, не го правете — тръгна да ме разубеждава той. — Нещата ще се решат от само себе си, мога да почакам.“ Много съжалявам, Ханес. Накрая ни пожела хубаво изкарване. Горкичкият. Помоли да си спомняме за него.