Даниел Глатауер
Вечно твой (36)

3

— Госпожо, изглеждате болна — заяви Бианка, щом я видя.

Юдит стоеше под светлината на новите лампи от Лиеж.

— Не, скъпа, просто съм зле гримирана — отвърна тя.

Бианка беше безпомощна срещу толкова силни аргументи.

— Госпожо…

Още по тона Юдит разбра, че стажантката се кани да й съобщи неприятна новина.

— Вашият приятел беше тук и остави нещо. Бързаше много и аз го попитах какво да ви предам. Помоли ме да ви кажа, че ви обича повече от всичко. Толкова мило! И аз бих искала да имам такъв мъж.

Бианка й подаде три жълти рози, за които бе прикрепена бележка със странното послание „… И Тези…“, оградено от кошмарно сърце.

Юдит се оттегли в офиса и включи телефона си. Трябваше незабавно да звънне на Ханес и да му забрани да й праща цветя. Беше получила единайсет нови съобщения — всичките от него. Единайсет съобщения с един и същи текст. 02:13 ч.: „Не се чувствам добре.“ 03:13 ч.: „Не се чувствам добре.“ 04:13 ч.: „Не се чувствам добре.“ Не се чувстваше добре цели единайсет пъти — през интервал от точно един час. Явно не го интересуваше дали е ден или нощ. Тя погледна часовника и осъзна, че след петнайсетина минути ще дойде време за нов есемес. Той искаше съвсем ясно да й напомни за състоянието си, в случай че бе забравила.

Юдит избра номера му, но попадна на гласова поща. „Ханес, спри, ако обичаш! Моля те, не ми изпращай повече такива есемеси! Разбери, че няма смисъл! И забрави тези игрички с розите! Ако все още означавам нещо за теб, бъди така любезен да уважиш желанието ми. Повярвай ми, и аз не се чувствам добре. Но решението ми е окончателно. Моля те, приеми го!“

Трудно дочака края на работния ден. Ханес бе преустановил изпращането на съобщения след обаждането й, но Юдит продължаваше да се притеснява от атаката с розите. На връщане към къщи не я напускаше усещането, че той е някъде наоколо. Представяше си как внезапно я пресреща или изскача зад ъгъла. А може би се прокрадваше зад нея и я следваше плътно по петите.

Някакво предчувствие я накара да мине по Флахгасе, където паркираше ситроена си. Още отдалеч забеляза издължения бял пакет, пъхнат под чистачките на колата: три жълти рози и нов фрагмент от посланието „… И ТЕЗИ…“, ограден от грозно, несъразмерно сърце. Тя се утеши с надеждата, че цветята са били оставени преди телефонното й оплакване.

Щом се прибра у дома и заключи вратата, напрежението започна да отслабва. Спокойствието обаче не продължи дълго. Юдит тъкмо лежеше на тъмножълтото канапе и се наслаждаваше на меката светлина от ротердамския лампион, когато някой позвъни на вратата. Първоначалният шок бързо прерасна в ярост.

— Ханес? — изкрещя Юдит.

Вече имаше твърдото намерение да го прати по дяволите.

— Аз съм, госпожа Грабнер, домоуправителката — обади се плах женски глас. — Трябва да ви предам нещо.

— Кой го остави? — попита Юдит с изключително любезен тон, след като отвори вратата.

— Един куриер.

— Кога, ако може да попитам?

— Преди обяд, към единайсет часа.

— А, към единайсет значи. Много ви благодаря, госпожо Грабнер.

Тя хвърли цветята в боклука, без дори да ги разопакова. Погледна за миг новото послание, след което го разкъса на парчета. Този път пишеше: „… Рози…“. Юдит мислено подреди отделните фрагменти: „Какво Общо Имат Тези, И Тези И Тези Рози…“ Изречението не беше завършено. Явно я чакаха още подаръци.