Даниел Глатауер
Вечно твой (27)

3

След мъчителна, безсънна нощ тя му изпрати есемес, в който го помоли да се видят. Срещнаха се в кафене „Райнер“ в обедната почивка. Той бе избрал същата маса като на първата им среща, но този път седеше на ъгловата пейка. Юдит се настани на неудобния стол срещу него. Ханес изглеждаше блед и уморен. Тя познаваше отлично гузното изражение на лицето му. Приличаше на ученик, който е получил слаба оценка по математика.

Историята за Лайпциг се оказа лъжа. Нямало никакъв архитектурен семинар. Ханес бил забелязал, че нейната любов не нараства със същото темпо като неговата. Искал да й даде почивка, възможност да си отдъхне (сякаш любовта беше някакво състезание). Моментът му се сторил подходящ, тъй като и бездруго трябвало да свърши нещо. Той се подсмихна — скоро Юдит щяла да разбере за какво става дума.

— Ханес, не може да продължаваме така — заяви тя.

— Нормално е да ми се сърдиш за вчера — отвърна той. — Беше глупаво от моя страна. Трябваше да ти звънна предварително. Появих се в доста неудобен момент.

— Не, Ханес, не е само това. Връзката ни е толкова интензивна, че си мисля дали да не…

— Ако обичаш, не продължавай! — прекъсна я той.

От засрамения ученик нямаше и следа. На негово място се бе появил изнервеният, строг баща.

— Разбирам те напълно. Наясно съм, че допуснах грешка, няма да се повтори. Но знаеш ли какво означава копнеж? Да ти го кажа ли буква по буква? К-О-П-Н-Е-Ж. Копнеж. Аз копнеех за теб. Нима това е престъпление?

Щом забеляза, че Юдит се е загледала в свития му юмрук, той веднага го разтвори и се усмихна като по команда. Безуспешно се опита да възвърне обичайното си ведро изражение. Протегна ръка към нея, но тя се отдръпна.

— Ще видиш, скъпа, всичко ще бъде наред.

Юдит поиска сметката.

— Не, аз ще платя — настоя Ханес.