Даниел Глатауер
Вечно твой (78)

5

След две седмици й съобщиха, че може да напусне клиниката. На теория проблемът й отдавна трябваше да е отшумял, а на практика и бездруго решаваща дума имаха медикаментите. Истината обаче беше, че лекарите най-вероятно искаха да освободят легла за нова партида психично болни. Около празника на Вси Светии спешните отделения винаги бяха препълнени. Юдит реши да се оплаче на Йесика Райман и да се опита да отложи изписването си, но психиатърката бе заминала на конгрес в Алпите — явно не само пациентите се нуждаеха от чист планински въздух.

В крайна сметка й позволиха да остане в прекрасната болнична обстановка и през уикенда. В понеделник мама я взе от клиниката и я придружи до къщи. Юдит си спомни как някакъв американски психопат бе убил десетки души, защото не харесвал понеделниците. За щастие силните лекарства — към които бе добавено и едно бяло против депресия — й влияеха толкова добре, че тя едва различаваше силуета на майка си и почти не чуваше постоянните й вайкания.

Щом пристигнаха в апартамента, където навсякъде дебнеха гласове и звуци, Юдит веднага се сгуши под одеялото на канапето. Майка й се захвана да чисти с прахосмукачка, да бърше прах и да подрежда, след което й поднесе чаша билков чай без захар, сякаш за да й покаже колко безнадеждна е ситуацията. После й зададе напълно основателния въпрос какво смята да прави оттук нататък.

— Нямам представа, мамо. В момента съм много уморена.

— Не мога да те оставя самичка в това състояние.

— Напротив. И бездруго искам единствено да спя.

— Нуждаеш се от човек, който да се грижи за теб.

— Не, мамо, нуждая се от спокойствие.

— Ще се преместя да живея тук.

— Не говори такива неща. Знаеш, че съм психично лабилна.

— Днес ще остана с теб. Утре ще го обсъдим отново.

— Добре, мамо, лека нощ.

— Но, дете, часът е едва четири следобед. Нима сънуваш?