Даниел Глатауер
Вечно твой (31)

7

Сигурно току-що бе завършил ускорен курс по безгрижност. Поздравът му беше твърде мимолетен и се състоеше от кратко ръкостискане и бегла целувка по бузата. Освен това Ханес закъсня с цели девет минути — време, през което Юдит наистина го очакваше с копнеж.

— Още шест минути, и щях да си тръгна — излъга тя.

Той леко се усмихна. Ако пред нея не стоеше проектантът на аптеки Ханес Бергталер, Юдит спокойно можеше да си помисли, че усмивката му излъчва превъзходство.

Държеше да го види в най-хубавата светлина. Ето защо бе избрала маса до прозореца, огрявана от лъчите на залязващото слънце. Бръчиците около очите му сияеха. Скоро и зъбите на баба му разкриха своя блясък — наподобяваха снежнобял хамак, разпрострял се от едното му ухо до другото. Жалко, че Юдит не носеше фотоапарат. Искаше й се да запечата момента завинаги.

Тя се учуди, че този път не е гладна. Също така й се стори странно, че той отделя твърде много внимание на менюто. В резервираното му поведение нямаше и следа от бурните чувства, с които я бе заливал през последните месеци. Юдит усети, че я обзема несигурност.

— Променило ли се е нещо? — попита тя след цял час, прекаран в забавни, но безсмислени приказки.

(За щастие не изрече на глас въпроса, който се въртеше в главата й: „Не ме ли обичаш вече?“)

— Да — отговори Ханес, — промених нагласата си.

Съобщи го със същия тон, с който преди малко й бе препоръчал ягодовия сладкиш.

— Опитвам се да подходя предпазливо — продължи той. — Искам да се чувстваш добре с мен. Не желая да те задушавам с любовта си.

— Това е много хубаво и аз го оценявам, скъпи.

Тя понечи да улови ръката му, но той рязко се отдръпна.

— Но? — попита Ханес.

— Няма „но“.

— Напротив, виждам, че има.

— Но не бива напълно да спираш да ми показваш, че все още означавам нещо за теб — отвърна Юдит.

— Съжалявам, за мен не съществува средно положение.

— Радвам се, че си откровен, но не мисля, че постъпваш справедливо. Как си се държал в предишните си връзки?

— Не ми се говори за това. Каквото се е случило в миналото, си остава там.

Междувременно слънцето бе залязло.

— Да тръгваме ли? — попита той.

— Добра идея — съгласи се тя.