Даниел Глатауер
Вечно твой (4)

4

Същата вечер Юдит на няколко пъти си спомни за него. Какви бяха думите му? „Не бива да се учудвате.“ Или по-скоро: „Точно вие не бива да се учудвате.“ Не беше ли наблегнал на „вие“? Да, определено. „Вие“ в смисъл на „жена като вас“. Много мило от негова страна. Навярно бе имал предвид, че жена като нея — толкова красива, интересна и интелигентна — изобщо не бива да се учудва, че са я познали. Да, изключително мило, повтори си наум Юдит.

Сигурно бе искал да каже, че човек среща подобна жена само веднъж в живота си — например, след като я е настъпил случайно пред щанда за сирена — и после никога не може да я забрави. Наистина много мило от негова страна.

Юдит трябваше да спре да мисли за това. Отдавна не беше на двайсет години, а и познаваше мъжете достатъчно добре, за да пренебрегне така лесно разочарованието от предишните си връзки. Освен всичко друго я чакаше работа — кафе машината се нуждаеше от почистване. И все пак си спомни още веднъж, макар и за кратко, казаното от него. „Точно ВИЕ не бива да се учудвате.“ Дали бе говорил по-общо, имайки предвид „жена като нея“ по принцип? Или бе вложил по-конкретен смисъл? „Вие. Да, точно Вие! Само и единствено Вие.“ В такъв случай бе загатнал следното: „Всяка жена на света би се учудила, но не и Вие, защото Вие сте неповторима, като никоя друга. Да, Вие! Само и единствено Вие не бива да се учудвате, че ви познах.“ Да, наистина изключително мило от негова страна. Но Юдит продължаваше да не разбира защо той я бе познал. Нищо не можеше да промени този факт. Ето защо тя се залови с кафе машината.

На следващия ден си помисли за него само веднъж, и то съвсем мимолетно. Бианка обаче внезапно заяви:

— Госпожо, нещо ми направи впечатление.

— Така ли? Какво по-точно?

— Онзи мъж си пада по вас.

— Кой мъж? — попита с престорена почуда Юдит.

— Високият, който работи наблизо и дойде да ви поздрави. Гледаше ви доста настоятелно.

Бианка поклати глава и извъртя красивите си тъмни очи.

— Глупости, въобразявате си — възрази Юдит.

— Изобщо не си въобразявам! Страшно е хлътнал по вас, госпожо! Не чаткате ли?

Това вече беше прекалено. Но именно Бианка можеше да си позволи да говори с нея по този начин. И го правеше точно защото нямаше представа, че може да си го позволи. Юдит ценеше нейната болезнена, импулсивна искреност. В случая обаче момичето се беше заблудило. Мъжът изобщо не си падаше по нея — Бианка просто си фантазираше. Та той дори не познаваше Юдит. Беше я настъпил по петата, нищо повече.