Даниел Глатауер
Вечно твой (35)

2

Вечерта Юдит реши да притъпи сетивата си с помощта на всевъзможни телевизионни предавания и няколко чаши червено вино. Не беше в състояние да се вижда с други хора или да се среща с приятели, за да им разкаже за пълния си провал. Едно нещо знаеше със сигурност и предпочиташе да го запази за себе си — Ханес щеше да бъде последният й злополучен експеримент. Никога повече нямаше да се обвърже с някого, ако не го обичаше дотолкова, че да е убедена в желанието си да остане с него по-дълго. Занапред смяташе да си спести подобни унизителни ситуации.

Към десет часа мелодията на телефона й я откъсна от поредния сапунен сериал. Ханес пишеше: „Може ли да ти пращам есемеси, когато не се чувствам добре?“ — „Разбира се, винаги“ — отговори му тя, измъчвана от гузна съвест и благодарна на дискретния му опит за преодоляване на отчаянието. После изключи телефона си.

През нощта се събуди на няколко пъти и се увери, че Ханес не лежи до нея. Накрая реши, че няма да успее да заспи отново, включи всички лампи в апартамента и си сложи слушалки, за да изолира евентуалните шумове от стълбището. Успокои нервите си, като прочете началните страници от новия роман на Т.К. Бойл, и зачака будилникът да звънне.

На сутринта се постара да излезе колкото се може по-бързо от къщи. Когато затвори вратата на апартамента — защо изобщо се бе обърнала? — забеляза на дръжката найлонов плик с надпис „За Моята Юдит“. Вътре намери три жълти рози, увити в хартия, и закодираното послание „Какво Общо Имат Тези…“. Не липсваше и запазената марка на Ханес — твърде широкото, нарисувано с молив сърце. Юдит трябваше още днес да му каже, че не иска да я затрупва с цветя. Защо изобщо бе дошъл до вратата й?