Даниел Глатауер
Вечно твой (7)

7

Срещнаха се в кафене „Райнер“ на Мерцщрасе, където Юдит често ходеше в обедната почивка. Тя отиде десет минути по-рано от уречения час. Държеше да пристигне първа, за да може да избере най-подходящата маса. Предпочиташе да седнат един срещу друг, а не да ги настанят в някое тясно сепаре. Той обаче вече беше там, разположен на неудобен стол срещу една далеч по-привлекателна ъглова пейка, предназначена единствено за нея.

Срещата трябваше да трае най-много час, което им се стори твърде недостатъчно. Стигна се до продължение, последвано от кратък бис. Едва тогава Юдит реши да приключи тактически с думите:

— Беше ми наистина приятно да си побъбря с теб, Ханес. Бих се радвала да го повторим.

Определено държеше да запомни начина, по който той я гледаше в този момент. Щеше да го извика в паметта си, когато отново се почувстваше неудовлетворена от себе си. Освен това имаше нужда да осмисли онова, което той бе споделил през тези деветдесет минути, най-вече нещата, казани за самата нея. Във всеки случай Юдит очакваше с нетърпение края на вечерта, когато необезпокоявана от никого вкъщи щеше да потъне в мисли за новото си откритие — мъжа, който я бе поставил на един богато украсен пиедестал, окъпан в най-прелестната светлина. Отдавна не се бе изкачвала толкова високо. Искаше й се да остане там поне още няколко часа, преди ежедневието да я свали отново на земята.