Даниел Глатауер
Вечно твой (65)

4

В петък Юдит бе свободна да се прибере вкъщи. Но като се изключеше отвратителното безкофеиново кафе — там дори алкохолът беше безалкохолен, — от ден на ден клиниката започваше да й харесва все повече. Ето защо тя удължи до понеделник престоя си, през който вече бе качила четири килограма. Решението й зарадва младия лекар с различните на цвят очи, който отдаде желанието й да остане на собствената си личност и чувствително съкрати интервала между визитите си. Иначе казано — беше й хвърлил око. За съжаление погрешното.

Юдит взе присърце препоръката на Райман и скоро превърна психиатрията в място за срещи. Започна да кани един след друг всичките си приятели, а те я обсипваха с безброй комплименти. Не спираха да я хвалят колко добре изглежда, колко радостен, безгрижен и отпочинал вид има, колко лъчезарна е усмивката й и колко съблазнително й стои късата бяла нощница. Подкрепата им я мотивираше и почти я хвърляше в еуфория. До момента едва ли някой се бе възстановявал толкова бързо в психиатрична клиника.

Изведнъж тя отново бе готова да изслушва проблемите на околните — всички онези досадни ежедневни грижи, които човек постоянно се опитва да избута настрани, но никога не успява да преодолее напълно. Скоро и Юдит щеше да се ядосва на нищожни дреболии — изчерпани торби за смет, рояци от мушички над фруктиерата, чорапи, които след прането са сменили партньора си и не си пасват по цвят или материя.

Налага се да изтърпя само още няколко трудни фази, уверяваше се тя. После ще превъзмогна травмата. На моменти дори успяваше да мисли за Ханес, без да изпада в безпокойство. В крайна сметка той бе убедил всичките й приятели (включително Лукас) в добрите си намерения. Вероятно именно тя самата бе изтълкувала погрешно ситуацията и постепенно бе превърнала Ханес в свой демон, в тъмната половина на душата си.

Нощем не чуваше нито звуци и гласове, нито нещо по-особено. Вече не ги и очакваше. Разбира се, вечерно време медикаментите потискаха възприятията й и изкуствено я потапяха в дълбок сън, но на сутринта главата й отново беше бистра и тя гледаше без страх към бъдещето. Когато излезеше от клиниката, щеше да вземе „личния си живот“ в ръце, за да може някой ден да намери подходящия мъж и да създаде нормално семейство — например след около трийсет, четирийсет години. Подобни мисли я нареждаха сред нормалните деветдесет и девет души от статистиката.

В неделя следобед, преди последната й нощ в клиниката, я посети Бианка, която й се усмихна още отдалеч.

— Господи, шефке, колко сте напълнели в лице! Скулите ви направо са изчезнали — заяви стажантката. — И все пак сте стройна като Кейт Мос. Ужасно несправедливо! Ако аз хапна малко повече, всичко ми се лепи на гърдите и дупето.

После добави, че през изминалата седмица, докато се бе грижила сама за магазина, се е състарила поне с десет години — толкова натоварено било.

— Започне ли да се стъмва по-рано, хората се втурват да си купуват лампи — оплака се тя.

— Бианка, много съм горда, че си се справила с напрежението — успя да вметне Юдит.

— Всъщност ми беше забавно. И освен това…

Бианка изглеждаше развълнувана.

— Какво?

— Имам голяма изненада за вас!

— Хайде, кажи ми!

— Не, ще изчакам да се върнете в магазина. Там ще я видите с очите си.

Оцветените й в лилаво устни се извиха в многозначителна усмивка.