Даниел Глатауер
Вечно твой (51)

5

По пътя към къщи, в сумрака на една ветровита есенна вечер, Юдит изведнъж усети страх от неизвестното. Докато чакаше асансьора, си въобрази, че чува стенания от по-горните етажи. Обзета от паника, тя веднага излезе на улицата, смеси се с пешеходците и се обади на Лукас. Със сподавен от ридания глас му съобщи за мнимата болест на Ханес и постъпването му в болница. Шестото й чувство и стоновете в сградата й подсказваха, че има нещо гнило в цялата история.

Лукас обеща да дойде във Виена до два часа. Юдит се опита да го разубеди, но той не искаше и да чуе. Тя просто трябваше да запълни оставащото време. В нов прилив на смелост реши да се върне обратно. Малко преди да стигне входа на сградата обаче, рязко се обърна и тръгна към близката спирка на метрото, където уличното осветление беше по-ярко. Дори там не се чувстваше сигурна. Сирената на минаваща линейка я уплаши до смърт. Може би караха Ханес при нея, или още по-лошо — точно го бяха отвели от жилището й.

Юдит се качи на едно такси и се обади на майка си. Излъга, че случайно е попаднала в нейния квартал, и попита дали е удобно да се отбие за малко.

— А, значи си жива! — отвърна сърдито тя, но веднага смени тона. — Разбира се, знаеш, че винаги си добре дошла.

Майка й изглеждаше зле и скоро стана ясно, че отново се е разделила с баща й в дух на разбирателство. Юдит нямаше нужда от намеци, за да се почувства виновна. За наказание й прочете на глас противопоказанията на различни лекарства, които лекарите й бяха предписали срещу слепота, инфаркт, страх от смъртта и т.н. Поне Ханес не присъстваше в разговора. Юдит проверяваше часовника си през няколко минути.

— Бързаш ли за някъде? — попита мама.

— Да, имам среща с Лукас.

— Лукас ли?

Най-после един директен упрек.

— Защо с него?

— Защото той ми е приятел, а човек трябва от време на време да се вижда с приятелите си — отвърна язвително Юдит.

— Но Лукас е семеен мъж!

— Слушай, мамо, нямам никакво намерение да обсъждам този въпрос с теб.

Юдит се изправи и затръшна входната врата. Постоя няколко минути отвън, осъзнавайки окаяното си положение, и след малко отново позвъни. Майка й отвори колебливо. Очите й бяха подути. Юдит я прегърна и се извини.

— В момента изживявам труден период — каза тя.

— Знам — отговори майка й.

Настъпи тягостно мълчание.

— Откъде знаеш?

— Изписано е върху лицето ти, детето ми.