Даниел Глатауер
Вечно твой (24)

8

Юдит се страхуваше от последния етап на пътуването им към къщи. Току-що бяха закарали майка й. Ханес, естествено, бе качил багажа й до вратата на апартамента. Вероятно тя вече попълваше формуляра за осиновяване.

— Знаеш ли, Ханес…

Юдит трябваше да му каже на всяка цена. Искаше да прекара нощта сама. Освен това спешно се нуждаеше от няколко дни „за себе си“, тоест „без него“. Копнееше да си върне изгубената половина. Без нея й се струваше безсмислено да продължава връзката си с Ханес.

Той обаче я прекъсна.

— Скъпа, реших да оставя лошата новина за накрая. Нарочно я отлагах. Днешният ден беше толкова хубав и хармоничен. Точно както си го бях представял. Имаш страхотно семейство. И много симпатични приятели. А децата бяха ужасно сладки.

Изглеждаше гузен.

— Каква лоша новина? — попита Юдит.

— Няма да можем да се виждаме една седмица.

— Една седмица?

За щастие тя бе твърде концентрирана върху шофирането, за да си позволи какъвто и да е емоционален изблик.

— Да, знам, че е ужасно. Трудно ще издържим, но…

Ханес й обясни, че трябва да отиде на някакъв архитектурен семинар в Лайпциг.

— Да, разбирам — отвърна Юдит. — Щом се налага, ще заминеш. Няма как.

Тя се опитваше да запази сериозния тон.

— Може би ще ни се отрази добре — заяви той.

Юдит се обърна към него. В погледа му нямаше и следа от цинизъм.

— В какъв смисъл? — попита предпазливо тя.

— Необходима ни е известна дистанция, за да подредим мислите си. Така ще запазим тръпката помежду си.

— Да, Ханес, имаш право!

Трудно й беше да сдържи радостта си.

— И най-голямата любов се нуждае от въздух, за да вирее — продължи той.

— Да, вярно е, несъмнено.

Тя го целуна, зави надясно към паркинга и заяви:

— Но тази нощ ще останеш да спиш вкъщи.

— Ако може.

Бръчиците му отново засияха.

— Не може, а трябва.