Даниел Глатауер
Вечно твой (63)

2

В неделя следобед Лукас Винингер и жена му бяха поканени на кафе при Юдит. Поради организационни причини срещата се проведе в стаята за посетители на психиатричната клиника, наричана от всички „кафене“. Двамата пристигнаха без Сибиле и Виктор. Навярно искаха да им спестят гледката на лудата леля Юдит и приятелите й по съдба.

Лукас и Антония седяха чинно един до друг, подобно на двойка състезатели по фигурно пързаляне, които очакват с нетърпение съдийските оценки. Разказаха невероятно забавни истории от провинцията и предадоха на пациентката сърдечни поздрави и благопожелания от всички хора, които тя бе виждала поне веднъж в живота си. Зададоха й изключително тактични въпроси, като внимателно избягваха деликатната тема „психоза“.

Когато разговорът вече клонеше към своя край, Юдит успя да преодолее вътрешната си уравновесеност, предизвикана най-вече по медикаментозен път, и уж случайно попита Лукас:

— Разбра ли нещо за Ханес?

— Да — отвърна изненадващо Антония, която сякаш сама се учуди на признанието си.

Юдит изведнъж осъзна защо Лукас е в компанията на жена си и се държи толкова странно. Нямаше и помен от мъжа, който й бе обещал да я подкрепя при всички обстоятелства.

— Юди, не искахме да ти го казваме по телефона — извини се Лукас.

— Колко тактично — заяви Юдит. — По-добре в психиатрията!

— Миналата седмица той дойде при мен — продължи Антония.

— При теб ли?

— Да, и аз останах много учудена, но Ханес просто се появи на вратата.

— Ясно, значи си е все същият.

— Не, изобщо не е така!

Антония направи кратка пауза, след което добави тихо:

— Юдит, двете с теб не се познаваме добре.

— Съгласна съм — отвърна Юдит. Постара се отговорът й да прозвучи неутрално и се въздържа да стрелне с очи Лукас.

— Може би гледната точка на един страничен наблюдател като мен…

— Знам какво имаш предвид. Хайде, изплюй камъчето!

— Юдит, никога повече не бива да се страхуваш от този мъж! Никога!

— Това ли е искал да ми предадеш? — попита тя, като се престори на отегчена.

— Не, Юдит, такава е личната ми преценка след разговора с него. Подобно нещо се забелязва лесно. Просто се усеща. Казвам ти го като…

— Страничен наблюдател.

— Юди! — намеси се Лукас.

Той улови нежно лявата й ръка, сякаш бе репетирал сцената пред огледалото. Жалко, че Антония не прояви дори капчица ревност.

— Юди, искаме да ти помогнем да се пребориш с натрапчивия образ, който си създала в главата си. Крайно време е да се отървеш от него. Той те изяжда отвътре, натъжава те, изпива силите ти. Затова се разболя.

— Всичко се гради върху една заблуда, една напълно погрешна преценка на ситуацията — изтъкна Антония.

Ето че и в думите си се проявяваха като еднояйчни близнаци.

— Ханес не ти желае злото, Юдит! — продължи сестричката.

— Наистина, дори напротив — вметна братчето.

— Той ще направи всичко по силите си, за да се възстановиш — добави сестричката.

— Момент! — прекъсна ги Юдит.

Отново бе възвърнала силата на гласа си.

— Ханес откъде знае, че не се чувствам добре?

— Юди, състоянието ти отдавна не е тайна за никого — отговори Лукас. — Всички са наясно с положението и се притесняват за теб. Али, Хеди, цялото семейство, приятелите ти. Хората, които те носят в сърцето си.

— Но аз не искам Ханес да ме носи в сърцето си. Защото Той Определено Не е Мой Приятел!

Медицинската сестра с грозната захапка също разбра за какво става дума.

— И никога няма да бъде, независимо колко агитатори изпрати до болничното ми легло.

Юдит дръпна ръката си и се обърна към Лукас.

— Жалко, че и ти стана негов застъпник. Мислех си, че поне Ти си на моя страна.

Тя стрелна с очи Антония.

— Юди, аз Съм на твоя страна. Защото в случая не съществува друга. Моля те, опитай се да го разбереш. Само така ще излезеш от кашата, в която си затънала!

— Добре, добре. Приключихме ли с терапията?

Юдит се насили да се усмихне. Медицинската сестра явно само бе чакала този сигнал.

— Ако обичате, време е!

Тя посочи с пръст китката си, на която не се виждаше часовник.

— Юди, ако искаш, утре ще дойда пак, за да поговорим на спокойствие — предложи Лукас.

После отново взе ръката й, което й подейства добре — въпреки или заради присъствието на Антония.

— Благодаря, но наистина не е необходимо — отвърна възможно най-любезно Юдит. — Разбрах всичко. Все пак се радвам, че дойдохте!

Едва ли щеше да каже последното, ако не беше под влиянието на инжекции и медикаменти.

— Обади ми се, ако имаш нужда от приятел — заяви Лукас. — Винаги съм на твое разположение.

Антония кимна в потвърждение на думите му. Разговорът завърши с четири целувки по бузите на Юдит — две сърдечни и две по-сдържани.