Даниел Глатауер
Вечно твой (88)

4

Кошмарната година навлизаше във финалната си фаза. Седмиците преди Коледа бяха лишени от цвят и снеговалежи. Юдит не бе преодоляла напълно старите си страхове, но поне успяваше да ги държи на разстояние. Без действието на медикаментите все още не се чувстваше достатъчно стабилна и нервите й бяха изострени. Но сега мислите й бяха значително по-ясни и тя вярваше, че възелът постепенно започва да се разхлабва. Просто трябваше да издърпа правилната нишка.

Беше започнала сама да се впечатлява от актьорските си способности. Интуицията й подсказваше, че е по-добре още известно време да си остане вкъщи и да играе ролята на психично лабилната пациентка. Ханес я бе водил за носа толкова дълго време. Сега беше неин ред. А и присъствието му вече не я плашеше. Тя продължаваше да се чувства твърде слаба, за да вземе живота си в ръце, но предвкусваше радостта от мига, в който щеше да му подаде пълната с лекарства касичка и да каже: „Благодаря ти, скъпи мой закрилнико. Приеми този подарък като спомен за втория ни съвместен период. Успях да се излекувам сама и за съжаление не се нуждая повече от помощта ти.“

Междувременно Ханес сподели с майка й, че подготвя голяма коледна изненада. Разбира се, тя беше предназначена за Юдит, но роднините и приятелите й също трябваше да присъстват. Навярно бе организирал малко празненство.

— Да видиш само как ще се зарадва — дочу думите му Юдит.

— Дали изобщо ще осъзнае какво се случва? — попита мама с типичния си очарователен тон.

— Да, да, със сигурност — увери я Ханес. — Дори и да не го показва, вътрешно тя възприема нещата като всички нас.