Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нора Кели (0.1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Thunderhead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
mad71 (2015)

Издание:

Дъглас Престън, Линкълн Чайлд. Златото на Кивира

Американска. Първо издание

ИК Бард, София, 2003

Редактор: Радка Бояджиева

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“ ООД

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

ISBN: 954–585–449–9

История

  1. — Добавяне

7

Нора не си спомняше някога да е влизала на по-задушно място от апартамента на Питър Холройд. Въздухът там не бе на изчерпване, помисли си тя, а беше мъртъв и се разлагаше.

— Имаш ли лед?

Холройд, който бе слязъл от четвъртия етаж да си вземе пощата и да й отвори вратата, поклати рошавата си глава.

— Съжалявам. Камерата сдаде багажа.

Нора го наблюдаваше, докато той преглеждаше пощата си. Изключително бялата кожа на лицето му под буйната пясъчноруса коса бе опъната върху две изпъкнали скули. Когато се движеше, крайниците му като че ли никога не бяха където трябва и краката му изглеждаха малко къси за тесния му торс и костеливите му ръце. И все пак общото впечатление за меланхоличност се разсейваше от умните му зелени очи, които гледаха ведро на света. Вкусът му за дрехи будеше недоумение: раиран кафяв полиестерен панталон и карирана риза с къси ръкави и разкопчана яка.

Мръсните жълти завеси апатично се полюляваха на едва-едва полъхващия ветрец. Нора отиде до прозореца и погледна на юг към неясните булеварди на източен Лос Анджелис. После сведе очи надолу към недалечното кръстовище и витрината на „При Ал“. Последните два дни беше пренощувала при приятелка в Таузанд Оукс, мръсен квартал на Ел Ей, и изпита внезапно съчувствие към Питър и неговия копнеж за приключения.

Нора отстъпи назад. Жилището бе толкова голо, че не можеше да определи що за домакин е Холройд. Малка етажерка за книги, направена от парчета шперплат, подпрени върху тухли. Две стари кресла, отрупани с пожълтели броеве на списание за мотоциклети. Стара каска за мотор на пода, цялата надраскана и ожулена.

— Твоят мотор ли е заключен на уличния стълб? — попита го тя.

— Да. Стар индиън чийф. Събирателен. — Холройд се ухили. — Наследих една таратайка от прачичо си и събрах останалите части оттук-оттам. Можеш ли да караш?

— Карах един стар мръсен мотор на баща ми из ранчото. Един-два пъти съм карала мотора на брат ми, преди да го разбие на шосе шейсет и шест.

Нора пак се обърна към прозореца. Видя няколко изключително странни наглед растения: черно, тъмночервено, бъркотия от висящи стъбла и цветове. „Те са единствените, които обичат жегата“ — помисли си тя.

Вниманието й привлече малко растение с тъмнолилави цветчета.

— Ей, какво е това? — любопитно се пресегна археоложката.

Холройд вдигна поглед и изпусна пликовете.

— Не пипай! — извика той и Нора рязко дръпна ръка.

— Това е беладона — каза Холройд и се наведе да събере писмата. — Смъртоносна е.

— Майтапиш се. Ами това? — Тя посочи съседното растение, малко цвете с екзотични тъмночервени бодли.

— Самакитка. Съдържа аконитин, който е страшна отрова. В онова сандъче са трите най-смъртоносни гъби на континента. А в саксията на пер…

— Схванах картинката. — Нора извърна поглед от гъбите и отново огледа голата стая. — Врагове ли имаш?

Холройд хвърли пощата в кошчето за боклук и се засмя. Зелените му очи внезапно отразиха светлината.

— Някои хора събират марки. Аз събирам ботанически отрови.

Нора го последва в кухнята — тясно помещение с почти също толкова малко мебели като останалата част от апартамента. Голямата дървена маса бе плътно притисната към стария хладилник, а върху нея имаше клавиатура, мишка с три бутона и огромен монитор, най-големия, който някога бе виждала.

Холройд се усмихна на оценяващия й поглед.

— Готин монитор, а? Същия като в лабораторията. Преди няколко години Уоткинс купи такива за целия си екип. Шефът смята, че човек, който работи при него, не може да има личен живот. И е прав, поне що се отнася до мен. — Той я погледна.

Нора замислено повдигна вежди.

— Значи и без това си носиш работа вкъщи…

Когато схвана намека й, усмивката му се стопи.

— Само неща, които не са секретни — отвърна той, бръкна в смачкан сак и извади диск за многократен запис. — Това, което ти поиска, не спада точно към тази категория.

— Може ли да попитам как го направи?

— Сутринта приех необработените данни и направих второ копие на диска. Винаги нося по няколко диска в раницата си, никой нямаше да разбере разликата. — Той размаха диска, който проблесна на слабата светлина и хвърли цветни отблясъци. — Ако имаш нужния пропуск, няма проблем да откраднеш информация. Естествено, ако те хванат, наказанията са много по-тежки. Много по-тежки. — Холройд сбърчи лице.

— Ясно. Благодаря ти, Питър.

Той я погледна.

— Знаеше, че ще ти помогна, нали? Още преди да си тръгнеш от пицарията.

Нора отвърна на погледа му. Имаше право — още щом бе описал как може да се добере до информацията, тя беше разбрала, че ще се съгласи. Но не искаше да наранява гордостта му.

— Надявах се — отвърна археоложката. — Но не бях съвсем сигурна, докато не ми се обади на другата сутрин. И просто нямам думи да ти благодаря.

Забеляза, че Холройд се изчервява. Той бързо се обърна с гръб към нея и отвори вратата на хладилника. Вътре Нора видя две кутии безалкохолна бира, няколко бутилки сок и голям компютърен процесор. Когато се вгледа по-внимателно, тя установи, че компютърът е свързан с монитора с кабели, минаващи през уплътнена дупчица в задната стена на хладилника.

— Тук е много горещо — каза Холройд, след като вкара диска в специалното гнездо и затвори вратата на хладилника. — Сложи картата ей там.

Нора започна да разгъва картата.

— Нали разбираш, че няма да е като по цял ден да обработваш числа в лаборатория с климатик? — попита тя. — При малки експедиции като тази всеки върши работа за по двама-трима души. Ти ще си асистент по сканирането. Само че на археологически разкопки никой не те нарича „асистент“. Викат ти „копач“. При това основателно.

Холройд запремигва.

— Да не би да се опитваш да ме разубедиш?

— Само искам да съм сигурна, че разбираш в какво се забъркваш.

— Ти видя какви книги чета. Знам, че няма да е спокоен излет. Тъкмо това е предизвикателството, нали? — Той седна до дървената маса и притегли клавиатурата към себе си. — Като ти донесох тези данни, рискувах да ме пратят в затвора. Да не мислиш, че ме е страх от малко копане?

Нора се усмихна.

— Ясно. — Тя придърпа един от пластмасовите столове. — Как точно работи това нещо?

— Радарният сигнал просто е друг вид светлина. Совалката я насочва към Земята и тя се отразява изменена. Скенерът просто прави дигитални снимки на отразения сигнал и ги комбинира. — Холройд натисна няколко клавиша. Последва кратка пауза, после в долната част на екрана се отвори прозорче, в което течаха съобщения, докато се зареждаше сложна програма. В ъглите на дисплея се отвориха още няколко прозорчета с различни софтуерни указания. После в средата се отвори голям прозорец. Холройд плъзна курсора по менютата. Накрая в големия прозорец се появи образ, обагрен в неестествено червен цвят.

— Това ли е? — разочаровано се втренчи в екрана Нора. Най-малко беше очаквала такова нещо: объркващи едноцветни образи, които изобщо не й приличаха на релеф.

— Това е само началото. Скенерът взима предвид инфрачервените емисии и радиометрията, но това е прекалено дълго за обясняване. Освен това наблюдава Земята в три различни радарни честоти и две поляризации. Всички цветове ще се появяват на екрана един върху друг. Това ще отнеме няколко минути.

— Тогава ли ще видим пътя?

Холройд се засмя.

— Де да беше толкова просто. Ще трябва да изстискаме докрай данните, преди да видим пътя. — Той посочи с ръка. — Това червено е радарна честота L. Тя има дължина на вълната двайсет и пет сантиметра и прониква на дълбочина пет метра сух пясък. После ще отворя честота C.

Появи се син цвят и се плъзна надолу по екрана.

— Честота C има дължина на вълната шест сантиметра и прониква най-много на два метра дълбочина. Така че това, което виждаш сега, е малко по-плитко. — Още няколко клавиша. — А ето я и честота X. Дължината на вълната й е три сантиметра. Общо взето, това е самата земна повърхност.

На екрана засия неоновозелен цвят.

— Не виждам какво ще сглобиш от всичко това — рече Нора, вторачена в неправилните цветни ивици.

— Сега ще прибавя поляризациите. Радарният лъч е поляризиран хоризонтално или вертикално. Понякога пращаш хоризонтално поляризиран лъч и той се връща вертикално поляризиран. Това обикновено става, когато лъчът срещне много вертикални дървесни дънери.

На дисплея се появи нов цвят. На програмата й трябваше повече време да оцвети образа — очевидно изчисленията се усложняваха.

— Прилича на де Кунинг[1] — отбеляза Нора.

— На какво?

Тя махна с ръка.

— Няма значение.

Холройд се обърна към екрана.

— Това тук е съставен образ на терена от повърхността до около четири й половина метра. Сега само трябва да отстраним някои дължини на вълните и да умножим други. Ето къде е истинското майсторство. — Нора долови нотки на гордост в гласа му.

Той отново започна да пише, този път по-бързо. На екрана се отвори нов прозорец и пред очите на Нора запрепускаха редове от компютърна програма. Далечните пустинни простори внезапно бяха покрити от тънка паяжина.

— Боже мой! — извика тя. — Ето ги! Нямах представа, че анасазите…

— Чакай малко — прекъсна я Холройд. — Това са съвременни следи.

— Но в този район не би трябвало да има никакви пътища!

Той поклати глава.

— Някои от тези линии сигурно са пътеки на диви коне, сърни, койоти, пуми, може би даже джипове. През петдесетте години в този район са търсили уран. Повечето едва ли се виждат с просто око.

Нора провеси нос.

— Как ще открием пътя на анасазите сред всички тия следи?

Холройд широко се усмихна.

— Прояви търпение. Колкото по-стар е пътят, на толкова по-голяма дълбочина се намира. Ерозията и ветровете затрупват много от старите пътища. Камъчетата, които древните пътници са преобръщали, с времето са се загладили, докато новите пътища са покрити с по-остри камъни, които по-силно отразяват радарните лъчи.

Той продължи да трака по клавиатурата.

— Никой не знае защо, но понякога се случват невероятни неща, ако умножиш стойностите на две дължини на вълните, ако ги разделиш една на друга или вдигнеш на куб едната, вземеш квадратен корен от другата и извадиш косинуса на възрастта на майка си.

— Не ми звучи много научно — отбеляза Нора.

Холройд се ухили.

— Не е, обаче това ми е любимият момент. Когато данните са заровени толкова дълбоко, като в този случай, за да ги изровиш, се искат интуиция и творчество.

Той заработи с удвоена решителност. Образът през няколко минути се променяше: понякога сериозно, друг път почти незабележимо. Веднъж Нора попита нещо, но Холройд само поклати глава със свъсени вежди. Случваше се всички пътища да изчезнат — той изругаваше, светкавично подаваше нови команди и линиите отново се появяваха.

Времето напредваше и Холройд все повече се ядосваше. По челото му изби пот, пръстите му летяха по клавишите и ги удряха все по-силно. Нора се схвана и започна да се върти на евтиния стол в опит да се разположи по-удобно.

Накрая Холройд изруга под нос и се отпусна назад.

— Опитах всички методи, всички трикове. Данните просто не излизат.

— Какво искаш да кажеш?

— Или получавам милиони пътища и пътеки, или не получавам нищо. — Той се изправи и тръгна към хладилника. — Бира?

— Да.

Нора погледна часовника. Беше седем, но в стаята продължаваше да е непоносимо горещо.

Холройд пак седна, подаде й бирата и вдигна крак върху масата. Изпод крачола му се подаде набит глезен, бял и без косми.

— В пътищата на анасазите има ли нещо необичайно? Нещо, което да ги отличава от всички тия животински пътеки и съвременни следи?

Нора се замисли за миг, после поклати глава.

— За какво са били използвани?

— Всъщност това изобщо не са били пътища.

Холройд смъкна крака си от масата и се поизправи.

— Какво искащ да кажеш?

— Те си остават пълна археологическа загадка. Анасазите не са познавали колелото и не са имали товарни животни. Не са имали нужда от път. Затова въпросът защо са хвърлили толкова сили да ги построят винаги е озадачавал археолозите.

— Продължавай — окуражи я Холройд.

— Когато не разбират нещо, археолозите винаги се измъкват, като казват, че е имало култово предназначение. Такова е мнението им и за пътищата. Според тях това са били духовни пътеки, по които душите на мъртвите да се завърнат в подземния свят.

— Как изглеждат тези пътища? — Холройд отпи глътка бира.

— Нищо особено — отвърна Нора. — Всъщност почти не се виждат от земята.

Той я погледна въпросително.

— Как са построени?

— Широки са точно девет метра и са покрити с кирпич. По Големия северен път изглежда нарочно са били натрошени гърнета, за да го осветят. Пътищата са осеяни със светилища, наречени „ерадура“, но нямаме представа…

— Чакай малко — прекъсна я Холройд. — Казваш, че са били настлани с кирпич. Какво точно представлява кирпичът?

— Всъщност кал.

— От другаде ли?

— Не, обикновено местна почва, смесена с вода, разбъркана и намазана върху земята.

— Жалко. — Възбудата изчезна от гласа му също толкова бързо, както се бе появила.

— Няма нищо друго. Когато към хиляда двеста и петдесета година изоставили Големия северен път, изглежда ритуално са го закрили. Анасазите натрупали храсти отгоре и ги запалили. Изгорили и всички светилища по пътя. И няколко големи сгради, една от които преди няколко години разкопах, казва се „Изгорения чакал“. Нещо като фар или сигнална постройка. Бог знае за какво са я използвали.

Холройд се наведе напред.

— Изгорили са храсти върху пътя, така ли?

— Поне върху Големия северен път. Никой не е проучвал сериозно другите.

— Колко храсти?

— Много — отвърна Нора. — Намерихме големи ивици въглени.

Той рязко остави бирата си, завъртя се на стола и отново започна да пише по клавиатурата.

— Въглените — въглеродът — имат много специфична радарна характеристика. Даже съвсем малки количества поглъщат лъчите. Не дават почти никакво отражение.

Образът на екрана започна да се променя.

— Затова ще потърсим тъкмо обратното на онова, което се опитвах да открия през цялото време — измърмори Холройд. — Вместо отражение ще търсим сянка. Линейна празнота в данните. — Той натисна последен клавиш.

Дисплеят се изчисти. И после, докато влудяващо бавно изплуваше новият образ, Нора видя да се очертава дълга бледа виеща се черна линия, прекъсната на безброй места, но въпреки това достатъчно ясна.

— Готово — тихо каза Холройд, отпусна се назад и триумфално я погледна.

— Това ли е моят път до Кивира? — с треперещ глас попита Нора.

— Не. Това е нашият път до Кивира.

Бележки

[1] Вилем де Кунинг (р. 1904) — американски художник, роден в Холандия. — Б. пр.