Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нора Кели (0.1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Thunderhead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
mad71 (2015)

Издание:

Дъглас Престън, Линкълн Чайлд. Златото на Кивира

Американска. Първо издание

ИК Бард, София, 2003

Редактор: Радка Бояджиева

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“ ООД

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

ISBN: 954–585–449–9

История

  1. — Добавяне

43.

Скип Кели пътуваше към края на северен Тано Роуд, като правеше всичко възможно да не разбие фолксвагена. Черният път беше ужасен, целият изровен и осеян с дупки: задължителна особеност на много от най-скъпите квартали в Санта Фе. През половин километър минаваше покрай огромни порти от ковано желязо със зидани странични стълбове, зад които в сянката на пиниите се виеха черни пътища: портали на невидими имения. От време на време се мяркаха сгради — къща на пазач, безупречно поддържани плевници, огромна вила, издигната на далечно възвишение, — но повечето големи имения по Тано Роуд бяха скрити толкова добре, че малцина подозираха за тяхното съществуване.

Пътят се стесни и пиниите се надвесиха от двете му страни. Скип още повече намали скоростта, премести крак върху съединителя, изблъскан лакът огромната муцуна на Теди Беър от лицето си и за пореден път хвърли поглед на номера, надраскан върху сгънат лист хартия, вече едва различим на привечерната светлина. Оставаше още малко.

Когато прехвърли билото на един хълм, видя, че след около четиристотин метра пътят свършва. Наляво се издигаше огромна гранитна скала. Предната й страна бе полирана и върху нея бяха изсечени инициали. Зад скалата имаше порта, поочукана от лъскавите портали, покрай които току-що беше минал. Като се приближи обаче, видя, че портата е невероятно яка. До нея имаше малка клавиатура и интерком.

Той остави двигателя да работи, слезе от колата, натисна червеното копче под интеркома и зачака. Изтече минута, после още една. Тъкмо се готвеше да се върне във фолксвагена, когато говорителят изпращя.

— Да? — разнесе се нечий глас. — Кой е?

Скип изненадано разбра, че гласът не принадлежи на прислужник, шофьор или иконом. Това бе властният глас на собственика, самия Ърнест Годард.

Той се наведе към интеркома.

— Тук е Скип Кели — отвърна младежът.

Говорителят мълчеше.

— Братът на Нора Кели.

Листата на храстите край портата прошумоляха и когато се обърна, Скип видя, че към него се завърта изкусно скрита камера. После обективът се насочи към фолксвагена. Той вътрешно потрепери.

— Какво има, Скип? — попита Годард. Не звучеше особено добродушно.

Младежът мъчително преглътна.

— Трябва да говоря с вас, господине. Много е важно.

— Защо точно сега? Ти работиш в института, нали? Не може ли да почака до понеделник?

Скип не му каза, че цял ден е водил вътрешна борба дали да дойде тук.

— Не може — отвърна той. — Поне аз така смятам.

И зачака под неподвижното око на камерата, като се чудеше какво ще каже старецът. Но интеркомът мълчеше. Вместо това се разнесе тежко издрънчаване и старият портал започна да се отваря.

Скип се върна в колата, превключи на скорост и потегли напред. Лъкатушният път минаваше по нисък хълм. След около четиристотин метра той се спусна надолу, направи остър завой и отново започна да се изкачва. На следващия хълм се издигаше великолепно имение, чиято зидана фасада грееше в тъмночервените багри на залеза под планината Сангре де Кристо. Скип неволно спря фолксвагена и възхитено се вторачи в гледката. После бавно измина остатъка от пътя и спря между очукан шевролет пикап и джип мерцедес.

Влезе от автомобила и затвори вратата след себе си.

— Остани тук — каза на Теди Беър. Заповедта бе излишна: даже всички прозорци да бяха спуснати до долу, кучето не би могло да провре грамадното си тяло през тях.

Входът на къщата представляваше портал от осемнадесети век. „Отмъкнат от някоя мексиканска хасиенда, басирам се“ — помисли Скип. Той стисна книгата, която носеше, под мишница и потърси брава, но не откри и почука.

Вратата почти незабавно се отвори и разкри слабо осветен дълъг вестибюл с великолепни мебели. Навътре се виждаше градина с каменен фонтан. На прага стоеше самият Ърнест Годард, облечен в костюм, чиито убити тонове почти напълно се вписваха в цветовата гама на коридора. Дългата му бяла коса и грижливо оформена брада обрамчваха две живи, но навъсени сини очи. Той мълчаливо се обърна и Скип последва мършавата му фигура. Токовете му глухо тракаха по мрамора.

Минаха през няколко врати и накрая стигнаха до голяма двуетажна библиотека с тъмни махагонови лавици. Вито стълбище с железни орнаменти водеше към мецанина, където имаше още безброй книги. Годард затвори и заключи малката врата в отсрещния край на стаята и му даде знак да седне на стар кожен стол до варовиковата камина. Самият той се настани срещу него, кръстоса крака, леко се прокашля и въпросително го погледна.

След като вече бе тук, Скип осъзна, че няма представа точно как да започне. Обзе го необичайна нервност. После си спомни за книгата и я протегна напред.

— Чувал ли сте за тази книга? — попита младежът.

— Дали съм чувал за нея ли? — раздразнително измърмори Годард. — Че кой не е? Това е класически труд по антропология.

Скип замълча за миг. Седнал в смълчаната библиотека, той си помисли, че откритието му е малко смехотворно. Разбираше, че е най-добре просто да разкаже за случилото се.

— Преди няколко седмици сестра ми е била нападната в старото ни ранчо при Бъкман Роуд.

— О? — Годард се наведе напред.

— Нападнали са я двама души. Двама души, облечени само във вълчи кожи. Било е тъмно и тя не е успяла да ги разгледа добре, но каза, че били покрити е бели петна. Носели стари индиански накити.

— Кожоносци — рече Годард. — Или поне хора, които са се престрували на кожоносци.

— Да — облекчен, че не долавя подигравателни нотки в гласа му, потвърди Скип. — Освен това са проникнали я апартамента на Нора и са открадвали четката й за коса, за да вземат нейни косми.

— Косми — кимна с глава Годард. — Това е типично за кожоносците. Трябва им нещо от тялото на врага, за да направят магиите си.

— Точно така пише в тази книга — отвърна Скип. Той накратко разказа, че по четката имало негови косми и едва не загинал, когато спирачките на колата му загадъчно отказали.

Годард мълчаливо го изслуша.

— Какво са искали според теб? — накрая попита той.

Скип облиза устни.

— Търсили са писмото, което намери Нора. Писмото от баща ни.

Старецът внезапно се напрегна — цялото му тяло реагира на изненадата.

— Защо Нора не ми е казала? — Гласът му, в който допреди малко се долавяше известен интерес, сега звучеше ядосано.

— Не искаше да проваля експедицията. Смяташе, че писмото й трябва, за да открие долината, и че ако бързо и тихо напусне града, преследвачите й няма да я настигнат.

Годард въздъхна.

— Но това не е всичко. Преди няколко дни нашата съседка Тереса Гонзалес е била убита в нашата къща. Може би сте чули за това.

— Спомням си, че четох нещо подобно.

— Пишеше ли, че трупът е бил обезобразен?

Старецът поклати глава.

Скип удари по „Кожоносци, вещици и курандери“ с опакото на дланта си.

— Била е обезобразена по начина, описан в този труд. Отрязали са пръстите на ръцете и краката й, скалпирали са я и са отрязали дисковидно парче от черепа й. Според тази книга оттам влиза в тялото жизнената сила.

Сините очи на Годард проблеснаха.

— Полицията трябва да ви е разпитала за убийството. Казахте ли им всички тези неща?

— Не. — Скип се поколеба. — Не точно. Е, как според вас щяха да реагират, ако им бях споменал за индианските магьосници? — Той остави книгата настрани. — Но те наистина са били магьосници. Искали са писмото. И са били готови да убиват, за да го получат.

Годард внезапно зарея поглед в пространството.

— Да — промълви той. — Разбирам защо си дошъл. Интересували са ги руините на Кивира.

— Изчезнаха точно когато замина експедицията, може би ден-два по-късно. Поне оттогава нито съм ги виждал, нито съм ги чувал. А внимателно наблюдавах апартамента на Нора. Страх ме е, че може да са проследили експедицията.

Изпитото лице на Годард посивя.

— Вчера изгубихме радиовръзка.

Сърцето на Скип се сви от ужас. Тъкмо това не му се щеше да чуе.

— Възможно ли е да е технически проблем?

— Едва ли. Системата има множество осигуровки. А според сестра ти онзи техник Холройд можел да направи предавател от консервени кутии и тел.

Възрастният мъж се изправи, приближи се до едно прозорче между лавиците и се загледа към планината с ръце в джобовете. В библиотеката се възцари тишина, нарушавана от цъкането на голям стар часовник.

— Доктор Годард — неспособен повече да се владее, наруши мълчанието Скип. — Моля ви! Нора е последната, която остана от моето семейство.

Годард сякаш не го чу. После се обърна и младежът видя на лицето му желязна решителност.

— Да — каза той и се запъти към телефона на недалечното бюро. — А с нея е последната, която ми е останала от моето семейство.