Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нора Кели (0.1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Thunderhead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
mad71 (2015)

Издание:

Дъглас Престън, Линкълн Чайлд. Златото на Кивира

Американска. Първо издание

ИК Бард, София, 2003

Редактор: Радка Бояджиева

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“ ООД

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

ISBN: 954–585–449–9

История

  1. — Добавяне

39.

Един час по-късно всички членове на експедицията мълчаливо се бяха събрали около лагерния огън. Суайър дойде при тях, целият вир-вода от минаването по тесния каньон. Дъждът беше спрял, ала следобедното небе бе покрито с металически сиви облаци. Миришеше на озон и влага.

Нора обходи с поглед мрачните лица. Израженията им издаваха същите чувства, каквито изпитваше тя: вцепененост и смайване. Освен това археоложката се измъчваше от непреодолими угризения. Тя беше отишла при Холройд. Бе го убедила да й помогне. И подсъзнателно разбираше, че е манипулирала чувствата му, за да постигне целта си. Очите й се насочиха към затворената палатка, в която беше трупът му. „О, Питър! — помисли си Нора. — Прости ми.“

Само Бонароти вършеше обичайната си работа. Той остави на масата щафета салам и франзели пресен хляб. Когато видя, че никой няма апетит, готвачът кръстоса крака, отпусна се назад и запали цигара.

Нора облиза устни.

— Какво можеш да ни кажеш, Енрике? — като се опитваше да говори спокойно, попита тя.

Арагон я погледна. Черните му очи бяха неразгадаеми.

— Почти нищо, колкото и да ми се иска. Не очаквах, че ще се наложи да извършвам аутопсии, и не разполагам с много диагностични средства. Взех проби от кръвта, слюнката и урината му, както и няколко тъканни проби, включително от петната. Но досега резултатите не навеждат на съществени заключения.

— Какво може да го е убило толкова бързо? — попита Слоун.

Арагон насочи към нея мрачния си поглед.

— Тъкмо това затруднява диагнозата. В последните му минути имаше признаци за цианоза и задъхване. Това предполага пневмония, но пневмонията не се развива толкова бързо. После имаше остра парализа… — Той замълча за миг. — В полеви условия не мога да взема стомашна проба, още по-малко да извърша аутопсия.

— Най-много ме интересува дали е нещо инфекциозно — заяви Блек. — Дали е възможно да са се заразили и други.

Арагон въздъхна и заби поглед в земята.

— Трудно е да се определи. Но до този момент данните не водят до такова заключение. Може би примитивният анализ на кръвта или тестовете за антитела ще ни кажат нещо повече. Наистина не искам да правя голи предположения… — Той провлачи глас.

— Мисля, че трябва да чуем предположенията ти, Енрике — тихо рече Нора.

— Добре. Ако ме питате за първото ми впечатление… Случи се толкова бързо, че по-скоро приличаше на остро отравяне, отколкото на болест.

Нора ужасено го зяпна.

— Отравяне ли? — възкликна Блек. — Кой може да е искал да отрови Питър?

— Може да не е някой от нас — каза Слоун. — Може да е онзи, който е убил конете и е унищожил комуникационните ни устройства.

— Както казах, това е само предположение — разпери ръце Арагон и погледна Бонароти. — Холройд ял ли е нещо, което другите не са?

Готвачът поклати глава.

— Ами водата?

— От потока е — отвърна Бонароти. — Аз я филтрирам. Всички я пием.

Арагон разтърка лице.

— Ще получа резултатите от пробите след няколко часа. Предлагам да приемем, че е нещо заразно. Като предпазна мярка трябва колкото може по-скоро да изнесем трупа от лагера.

Над каньона се спусна тишина. Откъм платото Кайпаровиц отекна далечна гръмотевица.

— Какво ще правим? — попита Блек.

Нора го погледна.

— Не е ли ясно? Трябва да си тръгнем колкото може по-бързо.

— Не! — избухна Слоун.

Нора изненадано се обърна към нея.

— Не можем просто така да напуснем Кивира. Обектът е прекалено важен. Онези, които са унищожили техниката, го знаят. Очевидно е, че се опитват да ни изпъдят, за да ограбят града. Така ще се оставим да ни манипулират.

— Вярно е — потвърди Блек.

— Току-що умря човек — прекъсна ги Нора. — Може би от заразна болест, а може дори да е убит. Така или иначе, нямаме друг избор. Изгубихме всякаква връзка с външния свят. Главното ми задължение е животът на членовете на експедицията.

— Това е най-голямото откритие в съвременната археология — тихо и настойчиво каза Слоун. — Всички ние бяхме готови да рискуваме живота си заради него. А сега някой е умрял и просто ще си вдигнем чуковете и ще си тръгнем, така ли? Това ще омаловажи саможертвата на Питър.

Блек, който пребледня по време на тази реч, все пак успя да кимне в знак на подкрепа.

— Това може да се отнася за нас с теб и за останалите от научния екип, обаче Питър не беше археолог — отвърна Нора.

— Той е знаел, че не е безопасно — възрази Слоун. — Самата ти си му го обяснила, нали?

Докато говореше, тя гледаше Нора право в очите. Макар че не каза нищо повече, премълчаното не можеше да е по-ясно.

— Знам, че отчасти аз съм отговорна за присъствието на Питър тук — като полагаше усилия да говори спокойно, отвърна Нора. — Ще трябва да се примиря с угризенията си. Но това не променя нищо. Факт е, че Роско, Луиджи и Бил Смитбак все още са с нас. След като знаем каква е опасността, нямаме право повече да рискуваме живота им.

— Как не! — измърмори Смитбак.

— Мисля, че трябва да ги оставим сами да вземат решение — каза Слоун. — Те не са просто платени шерпи, а имат свой принос в нашата експедиция.

Нора премести поглед от Слоун към Блек, после към останалите от групата. Всички мълчаливо я наблюдаваха. Тя с малко смътна изненада осъзна, че всъщност се оспорва положението й на ръководител. Някаква част от нея мърмореше, че не е честно: не точно сега, когато трябваше да скърби за Питър Холройд. Опита се да разсъждава рационално. Може би като ръководител на експедицията просто трябваше да заповяда всички да си тръгнат. След смъртта на Холройд обаче в групата изглежда имаше нови движещи сили, някаква непредвидима настойчивост. Това не беше демокрация, нито пък трябваше да е: и все пак разбираше, че трябва да хвърли зара и да изиграе своя ход.

— Както и да постъпим, трябва да действаме като група — заяви тя. — Ще гласуваме.

И погледна Смитбак.

— Аз съм с Нора — тихо отвърна журналистът. — Рискът е прекалено голям.

Археоложката премести очи към Арагон, който срещна погледа й за миг, после се обърна към Слоун.

— Не изпитвам никакви колебания. Трябва да си тръгнем.

Идваше ред на Блек. Той се обливаше в пот.

— Аз съм със Слоун — с висок напрегнат глас каза той.

Нора погледна Суайър.

— Роско?

Каубоят вдигна очи към небето.

— Според мен изобщо не трябваше да влизаме в тая проклета долина — навъсено отвърна той. — А сега започнаха дъждовете и онзи тесен каньон е единственият ни изход. Време е да си плюем на петите.

Нора се обърна към Бонароти. Италианецът безизразно махна с ръка и остави спирала от цигарен дим във въздуха.

— Както решите. Ще приема каквото решите.

Нора отново погледна Слоун.

— Преброих четирима срещу двама и един въздържал се. Няма какво повече да обсъждаме. — После смекчи тона си. — Виж, няма да си тръгнем просто така. До довечера ще довършим най-неотложните задачи, ще закрием разкопките и ще направим още снимки. Ще вземем малка извадка представителни артефакти. И ще тръгнем утре сутрин.

— До довечера ли? — обади се Блек. — За да закрием този обект както трябва, ще ни трябва много повече време.

— Съжалявам. Ще направим каквото можем. Ще вземем само най-важния багаж — останалото ще скрием тук, за да спестим време.

Всички мълчаха. Слоун продължаваше да се взира в Нора с неразгадаемо изражение.

— Да вървим — уморено се извърна Нора. — Имаме много работа до залез слънце.