Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Златото на Кивира (10)

9.

Нора спря пред затворена дъбова врата с табелка ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ДИРЕКТОРСКИЯ БОРД, АРХЕОЛОГИЧЕСКИ ИНСТИТУТ НА САНТА ФЕ. Тя стисна по-здраво дръжката на чантата, с която вече нито за миг не се разделяше, и предпазливо се огледа наоколо. Не беше сигурна дали нервността й е свързана със събитията от предишната нощ или с предстоящата среща. Дали не се бе разчуло за измамата й в ЛРД? Не, невъзможно. Може пък да се готвят да я уволнят. Иначе защо Ърнест Годард ще иска да се срещне с нея? Болеше я главата от безсъние.

Познаваше председателя само от онова, което беше чела за него, от редките снимки във вестниците и още по-редките му появи в кампуса. Въпреки че основен двигател и главен архитект на дейността на института бе доктор Блейкууд, Нора знаеше, че Годард представлява истинската власт и пари зад трона на директора. И за разлика от Блейкууд Годард притежаваше почти свръхестествена способност да въздейства върху пресата, да урежда от време на време да публикуват изискани благоприятни статии точно там, където трябва. Тя беше чувала няколко обяснения за огромното му състояние — от наследяване на петролно богатство до откриване на подводница с нацистко злато, — нито едно от които ней се струваше вероятно.

Нора дълбоко си пое дъх и решително натисна бравата. Може пък точно сега уволнението да й бъде от полза. Това щеше да я освободи безпрепятствено да се заеме с търсенето на Кивира. Институтът в лицето на доктор Блейкууд вече беше издал присъдата си за нейната експедиция. Холройд й бе дал това, от което се нуждаеше, за да осъществи идеята си някъде другаде. Щом институтът не проявяваше интерес, тя знаеше, че ще намери място, където да се заинтересуват.

Дребна нервна секретарка я въведе във вътрешния кабинет. Стаята беше прохладна и просторна като черква, с варосани кирпичени стени като мексикански кирпичен под. Вместо внушително бюро, каквото очакваше, Нора видя огромна дървена маса, силно ожулена и надраскана. Тя изненадано се озърна наоколо — това бе самата противоположност на кабинета на доктор Блейкууд. Освен няколкото гърнета на масата, подредени като за парад, в помещението нямаше абсолютно никакви украшения.

Зад масата седеше Ърнест Годард, мъж с изпито лице, въздълга бяла коса, прошарена брада и живи сини очи. В едната си ръка държеше молив. От джоба на сакото му се подаваше смачкана памучна кърпичка. Имаше слабо и крехко тяло, сивият костюм свободно висеше на костеливата му фигура. Ако не беше ясният му, открит и пламенен поглед, Нора щеше да го помисли за болен.

— Доктор Кели — поздрави я той, остави молива и заобиколи масата, за да се ръкува с нея. — Много се, радвам най-после да се запозная с вас. — Гласът му бе необикновен: нисък, сух, съвсем малко по-висок от шепот. И все пак звучеше невероятно авторитетно.

— Моля, наричайте ме Нора — предпазливо отвърна тя. Изобщо не беше очаквала такова сърдечно посрещане.

— Непременно. — Годард извади кърпичката си и се изкашля в нея с изящен, почти женски жест. — Седнете. А, преди това бихте ли погледнали тези съдове? — Той напъха кърпичката обратно в джоба си.

Нора се приближи до масата. Преброи десетина рисувани съда, несравними образци на древната керамика от долината на мимбрите в Ню Мексико. Три от тях бяха в чисто геометричен стил с жизнерадостни ритми, други два съдържаха абстрактни насекомообразни мотиви: вонещица и щурец. Останалите бяха покрити с антропоморфни изображения — възхитително прецизни геометрични човешки фигури. В дъното на всеки съд имаше добре оформена дупка.

— Великолепни са — каза тя.

Годард понечи да отговори, после се закашля. На масата прозвуча интерком.

— Доктор Годард, госпожа Хенигсбот е тук.

— Пуснете я — отвърна председателят.

Нора го стрелна с поглед.

— Мога да…

— Седнете — посочи стола Годард. — Няма да се забавя.

Вратата се отвори и в стаята се втурна около седемдесетгодишна жена. Нора веднага позна този тип: общественичка от Санта Фе, богата, слаба, почерняла, почти без грим, в превъзходна форма, със скъпа, но ненатрапчива огърлица на индианците навахо, копринена блуза и дълга бархетна пола.

— Какво удоволствие, Ърнест! — каза новодошлата.

— Радвам се да те видя, Лили — отвърна Годард. Той посочи с петнистата си ръка към Нора. — Това е доктор Нора Кели, главен асистент в института.

Жената извърна поглед от Нора към масата.

— А, отлично. Това са гърнетата, за които ти разправях.

Председателят кимна.

— Според моя оценител струват, не по-малко от петстотин хиляди. Били изключително редки, каза той, и в идеално състояние. От колекцията на Хари са, нали знаеш. Искаше, когато умре, да останат за института.

— Много са хуба…

— Определено! — прекъсна го жената и приглади безупречната си прическа. — А сега за експонирането им. Естествено, знам, че институтът няма обществен музей или нещо подобно. Но от гледна точка на стойността на тези съдове очевидно ще искаш нещо специално за тях. В административната сграда, предполагам. Разговарях със Симънс, моя архитект, и той проектира нещо, което нарекохме „Ниша на Хенигсбот“…

— Лили — в шепнещия глас на Годард се появиха заповед ни нотки, — както се готвех да кажа, ние искрено оценяваме дарението на покойния ти съпруг. Но се боя, че не можем да го приемем.

Последва мълчание.

— Моля? — с внезапно вледенен глас попита госпожа Хенигсбот.

Председателят махна с кърпичката си към масата.

— Тези съдове произхождат от гробове. Не можем да ги вземем.

— Какво искаш да кажеш с това, че били от гробове? Хари ги е купил от уважавани търговци. Не получи ли документите, които ти пратих? В тях не се споменава нищо за гробове.

— Документите нямат значение. Нашата политика е да не приемаме погребални дарове. Освен това — по-меко прибави Годард, — те са много красиви, вярно е, и ние сме признателни за този жест, но в колекцията си имаме по-хубави образци.

„По-хубави образци ли?“ — помисли си Нора. Никога не беше виждала по-фини съдове на мимбрите, даже в Смитсъновия институт.

Ала госпожа Хенигсбот все още не можеше да преглътне по-тежката обида.

— Погребални дарове! Как смееш да намекваш, че са плячкосани…

Годард вдигна един от съдовете и промуши показалец през дупката в дъното му.

— Това гърне е убито.

— Убито ли?

— Да. Когато поставяли гърне в гроб, мимбрите пробивали дупка в дъното му, за да освободят духа на гърнето и то да отиде при покойника в подземния свят. Археолозите наричат този ритуал „убиване на гърнето“. — Той остави съда на масата. — Всички тези гърнета са убити, следователно са взети от гробове, каквото и да пише в документите.

— Искаш да кажеш, че с лека ръка отхвърляш дарение за половин милион долара, така ли? — извика жената.

— Боя се, че е така. Ще наредя грижливо да ги опаковат и да ти ги върнат. — Годард се изкашля в кърпичката си. — Много съжалявам, Лили.

— Убедена съм. — Тя се завъртя на пети и решително напусна кабинета, оставяйки по пътя си леко ухание на скъп парфюм.

В последвалата тишина председателят седна на ръба на масата със замислено изражение.

— Запозната ли сте с керамиката на мимбрите? — попита той.

— Да — потвърди Нора. Все още не можеше да повярва, че е отхвърлил дарението.

— Какво е мнението ви?

— Други институти приемат убити мимбърски гърнета в колекциите си.

— Ние не сме други институти — с мек шепот отвърна Годард. — Тези съдове са погребани от хора, които са почитали мъртвите си, и ние сме длъжни да уважаваме чувствата им. Съмнявам се, че госпожа Хенигсбот би одобрила да изкопаем нейния скъп покоен Хари. — Той седна на стола зад масата. — Онзи ден ме посети доктор Блейкууд, Нора.

Тя застина. Значи все пак се отнасяше за това.

— Спомена, че изоставате с проектите си и че според него атестирането ви може да не е положително. Ще ми дадете ли някакво обяснение?

— Нищо не мога да кажа — отвърна Нора. — Готова съм да си подам оставката.

За нейна изненада Годард широко се усмихна.

— Оставка ли? Защо ще подавате оставка?

Нора се прокашля.

— За шест месеца не мога да отчета разкопките в Рио Пуерко и Галегос и… — Тя млъкна.

— И?

— И да направя каквото трябва — довърши Нора. — Затова спокойно мога да подам оставка още сега и да ви спестя главоболията.

— Разбирам. — Блестящите очи на Годард нито за миг не се откъсваха от нейните. — Да направите каквото трябва, казвате. Може би имате предвид търсенето на изчезналия град Кивира?

Тя се сепна и председателят отново се усмихна.

— А, да. Блейкууд спомена и за това.

Нора мълчеше.

— Освен това спомена за неочакваното ви отсъствие от института. То свързано ли е с тази ваша идея… това търсене на Кивира?

— Бях в Калифорния.

— Трябваше да се сетя, че Кивира е малко по на изток.

Нора въздъхна.

— Не съм отсъствала в работно време.

— Доктор Блейкууд не смята така. Намерихте ли Кивира?

— В известен смисъл да.

В кабинета се възцари тишина. Нора погледна Годард. Широката му усмивка внезапно беше изчезнала.

— Искате ли да ми обясните?

— Не.

Изненадата му трая само миг.

— Защо?

— Защото този проект си е мой — рязко отвърна тя.

— Ясно. — Годард се наведе към нея. — Институтът може да ви помогне да осъществите проекта си. А сега ми кажете какво открихте в Калифорния?

Нора замислено се разшава на стола си.

— Получих радарни снимки, показващи древен път на анасазите до място, което според мен е Кивира.

— Наистина ли? — На лицето му се изписа удивление, примесено с още нещо. — И откъде взехте тези снимки?

— Имам познат в Лабораторията за реактивно движение. Той дигитално обработи радарните изображения на района, отстрани съвременните пътеки и остави древния път. Той води право към сърцето на района с червените скали, споменат в ранните испански сведения.

Годард кимна с любопитно и въпросително изражение.

— Невероятно! Вие криете много изненади, Нора.

Тя не отговори.

— Естествено, доктор Блейкууд имаше основание, но може би малко прибърза. — Председателят леко постави ръка на рамото й. — Ами ако направим това търсене на Кивира наш проект?

Нора се замисли.

— Не съм сигурна, че ви разбирам.

Годард отдръпна ръка, изправи се и бавно започна да се разхожда из стаята, без да я поглежда.

— Ами ако институтът финансира тази ваша експедиция и отложи атестирането ви? Как ви звучи това?

Нора се взираше в тесния му гръб и обмисляше думите му.

— Звучи ми невероятно, ако не възразявате, че го казвам — отвърна тя.

Председателят понечи да се засмее, но смехът бе прекъснат от пристъп на кашлица. Той се върна при масата.

— Блейкууд ми разказа за вашите теории, за писмото от баща ви. Някои от оценките му далеч не бяха благожелателни. Но и аз отдавна се чудя за Кивира. Най-малко трима испански изследователи на Югозапада са чували тези истории за легендарен златен град: Кабеса де Вака през трийсетата година на шестнайсети век, отец Маркос през хиляда петстотин трийсет и осма и Коронадо през хиляда петстотин и четирийсета. Техните съобщения прекалено много си прилича, за да са измислени. И после през седемдесетте години на осемнайсети век, както и през трийсетте години на деветнайсети, още хора от онази пустош твърдели, че са чували за изгубен град. — Годард я погледна. — Никога не съм се съмнявал в съществуването на Кивира. Въпросът винаги е бил точно къде се намира.

Той заобиколи масата и отново се опря на ръба й.

— Познавах баща ви, Нора. Щом е казал, че е открил доказателства за този изгубен град, ще му повярвам.

Нора прехапа устни, за да овладее неочаквания прилив на вълнение.

— Разполагам с правомощия да поставя института в подкрепа на вашата експедиция. Но първо трябва да видя доказателствата. Писмото и данните. Ако казвате истината, ще ви подкрепим.

Тя долепи длан върху чантата си. Не можеше да повярва на този обрат на събитията. Все пак беше виждала прекалено много млади археолози да остават в сянката на по-възрастни и по-влиятелни колеги.

— Казвате, че проектът ще е наш. Все пак искам това да си остане мой проект, ако не възразявате.

— Е, може и да възразя. Щом ще финансирам експедицията — чрез института, естествено, — искам да имам контрол, особено над участниците.

— А кой ще ръководи самата експедиция? — попита тя.

Последва съвсем кратка пауза, по време на която Годард спокойно издържа на погледа й.

— Вие, разбира се. Аарън Блек ще участва като геохронолог и Енрике Арагон — като лекар и палеопатолог.

Нора се отпусна назад, изненадана от бързината, с която действаше председателят. Не само че вече обмисляше експедицията, но и осигуряваше най-добрите специалисти в съответните области.

— Ако можете да ги убедите.

— А, почти сигурен съм, че ще ги убедя. Доста добре познавам и двамата. А откриването на Кивира ще е повратен момент в археологията на Югозапада. Никой археолог не би устоял. И тъй като самият аз не мога да участвам — той махна с кърпичка вместо обяснение, — искам да пратя дъщеря си. Тя има магистърска степен от „Смит“, съвсем наскоро защити докторат по американска археология в Принстън и няма търпение да се заеме с полева работа. Млада е и може би малко нетърпелива, обаче е много перспективна. И е адски добра фотографка.

Нора се намръщи. „Смит“ — помисли си тя.

— Не съм сигурна, че идеята ми допада. Това може да наруши принципите на ръководството. А и пътуването ще е тежко, особено за… За момиче от девически колеж като „Смит“.

— Дъщеря ми непременно трябва да дойде — тихо настоя Годард. — И не е „момиче от девически колеж“, както сама ще установите. — На лицето му се появи странна тъжна усмивка, ала мигновено изчезна.

Нора погледна стареца и разбра, че няма смисъл да спори. Тя бързо обмисли възможностите си. Можеше да използва информацията, с която разполагаше, да продаде ранчото и да се отправи в пустинята с хора по свой избор, залагайки на това, че ще открие Кивира, преди да свърши парите. Можеше да отнесе данните в друга институция, където сигурно щеше да мине година или две, докато организират и финансират експедиция. А можеше и да сподели откритието си с един симпатичен спонсор с изключителни възможности за организиране на професионална експедиция с участие на водещи археолози. Това обаче означаваше да вземе със себе си дъщерята на спонсора. „Няма какво да му мисля“ — каза си Нора.

— Добре — усмихна се тя. — Но имам едно условие. Трябва да взема специалиста от ЛРД, който ми помогна с радарните снимки.

— Съжалявам, но предпочитам да си запазя правото да определям участниците.

— Това е цената на информацията.

Последва мълчание.

— Можете ли да гарантирате за него?

— Да. Той е млад, но има голям опит.

— Отлично.

Нора се изненада от способността на Годард да приема предизвикателствата, да ги парира и да взима решение. Започваше да й харесва.

— Освен това смятам, че трябва да запазим експедицията в тайна — продължи тя. — Трябва да я организираме много бързо.

Годард замислено я погледна.

— Може ли да попитам защо?

— Защото… — Нора млъкна. „Защото мисля, че ме следят тайнствени фигури, които няма да се спрат пред нищо, за да открият местонахождението на Кивира.“ Само че не можеше да го каже на председателя, той щеше да я помисли за луда или нещо още по-лошо и мигновено щеше да оттегли предложението си. Дори само намекът за проблем щеше да усложни и може би да провали експедицията. — Защото тази информация е изключително деликатна. Само помислете какво ще се случи, ако научат иманярите и се опитат да ограбят обекта, преди да стигнем до него. А и от практична гледна точка трябва да действаме бързо. Скоро започва сезонът на внезапните наводнения.

След малко Годард бавно кимна с глава.

— Логично е — съгласи се той. — Ще ми се да включа и журналист в експедицията и съм сигурен, че можем да разчитаме на неговата дискретност.

— Журналист ли? — възкликна Нора. — Защо?

— За да документира най-важната находка на американската археология през двайсети век. Представете си каква история щеше да изгуби светът, ако Хауард Картър не беше повикал лондонския „Таймс“ да отразява откритието му. Имам предвид конкретен човек, репортер от „Ню Йорк Таймс“, автор на няколко книги, сред които отличен профил на бостънския Аквариум. Мисля, че от него не само ще излезе добър работник, но и ще напише изключително благоприятен материал за вас и вашата работа. — Той я погледна. — Сигурен съм, че не възразявате срещу рекламата след самото откритие, нали?

Нора се поколеба. Всичко това ставаше прекалено бързо: почти сякаш Годард беше подготвил и най-малките подробности, преди да се срещнат. И когато обмисли разговора, тя разбра, че наистина трябва да е така. Хрумна й, че той може би има причина за вълнението си, която не споделя с нея.

— Не — отвърна Нора. — Навярно не.

— И аз така мисля. А сега да видим какво сте открили.

Той се оттласна от масата. Нора бръкна в чантата си и извади подробната карта на Управлението за геоложки проучвания на САЩ.

— Интересуващият ни район е в този триъгълник на запад от платото Кайпаровиц, ето тук. Както виждате, там има няколко десетки каньона и всички те стигат до езерото Пауъл и Големия каньон на юг и изток. Най-близкото населено място е едно селце на индианците Нанкоуип, което се намира на близо сто километра на север.

После Нора подаде на Годард лист хартия: топографска карта, върху която Холройд бе нанесъл с червено последното изображение от компютъра си.

— Този дигитално изчистен образ е заснет от совалката миналата седмица. Бледата прекъсната черна линия тук е древният път на анасазите.

Председателят пое листа със слабите си бледи длани.

— Невероятно — промълви той. — Миналата седмица, казвате? — Отново пак я погледна със странно възхищение.

— Пунктирът обозначава маршрута на баща ми. Когато го екстраполирахме върху картата, пътят от радарния образ съответстваше на пътя на баща ми. Изглежда че води на северозапад от руините на Бетатакин през този лабиринт от каньони и през този грамаден хребет, който баща ми нарекъл Дяволския гръбнак. След това явно навлиза в тесен каньон и свършва в този малък закътан каньон ето тук. Някъде в него се надяваме да открием града.

Годард поклати глава.

— Поразително. Но, Нора, всички познати пътища на анасазите — Чако и останалите — са абсолютно прави линии, а този лъкатуши като река.

— И аз мислих по този въпрос — призна Нора. — Всички винаги са смятали, че каньонът Чако е център на културата на анасазите, четиринадесетте големи рода на Чако около Пуебло Бонито. Обаче погледнете това.

Тя извади нова карта на цялото плато Колорадо и котловината Сан Хуан. В долния десен ъгъл беше наложен археологически план на каньона Чако с огромните руини на Пуебло Бонито, заобиколени от още няколко селища. Дебела червена линия излизаше от пуеблото, прекосяваше кръга, минаваше през още шест големи селища и продължаваше права като стрела до горния ляв ъгъл на картата, където свършваше с Х-образен знак.

— Този хикс бележи мястото, на което според мен се намира Кивира — тихо каза Нора. — През всички тези години сме смятали, че пътищата на анасазите водят до Чако. Ами ако не е така? Ами ако крайната точка на ритуалното пътуване е Кивира, градът на жреците?

Годард бавно поклати глава.

— Невероятно! Тук има повече от достатъчно доказателства, за да оправдаят организирането на експедиция. Мислили ли сте как ще стигнете дотам? Например с хеликоптери?

— Такава беше първата ми идея. Но това не е типичен отдалечен обект. Тези каньони са прекалено тесни и повечето са дълбоки тристатина метра. Ветровете са силни и няма равни места за кацане. Внимателно проучих картите и в радиус от осемдесет километра не открих сигурно място, където да се приземи хеликоптер. Очевидно не може да става и дума за джипове. Затова ще трябва да използваме коне. Те са евтини и могат да носят много багаж.

Годард впери поглед в картата и изсумтя.

— Звучи добре. Но не съм сигурен, че виждам път, дори за коне. Всички тези каньони са затворени. Даже да използвате онова далечно северно индианско село за отправна точка, самото пътуване до него ще е адски тежко. И после — сто километра безводна местност. Езерото Пауъл препречва пътя на юг. — Той вдигна поглед. — Освен ако.

— Точно така. Ще прекосим езерото. Вече се свързах с пристанището в Пейдж. Имат двайсетметров шлеп, който ще ни свърши работа. Ако потеглим от Уахуип, прекараме конете с шлепа до входа на Змийския каньон и оттам продължим с тях, за три-четири дни ще стигнем до Кивира.

Годард широко се усмихна.

— Това е чудесно, Нора. Да го направим.

— Има още нещо — без да вдига очи, започна да прибира картите в чантата си тя. — Брат ми има нужда от работа. Готов е да върши каквото и да е и съм убедена, че с подходящо насочване отлично ще се справи с анализа и каталогизирането на материала от Рио Пуерко и Галегос.

— Имаме правила, забраняващи роднинските протекции… — започна Годард, после млъкна, когато — въпреки волята си — Нора се усмихна. Старецът напрегнато я погледна и за миг тя си помисли, че ще избухне. После лицето му се проясни.

— Вие сте истинска дъщеря на баща си, Нора. Не се доверявате на никого и умеете да преговаряте. Някакви други желания? Най-добре ги поставете сега.

— Не, това е всичко.

Той мълчаливо протегна ръка.