Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нора Кели (0.1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Thunderhead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
mad71 (2015)

Издание:

Дъглас Престън, Линкълн Чайлд. Златото на Кивира

Американска. Първо издание

ИК Бард, София, 2003

Редактор: Радка Бояджиева

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“ ООД

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

ISBN: 954–585–449–9

История

  1. — Добавяне

22.

По време на закуската на другата сутрин членовете на експедицията бяха необичайно мълчаливи. Нора усещаше, че са обзети от съмнения. Очевидно забележките на Блек предишната вечер бяха постигнали целта си.

Продължиха на северозапад по суров каньон, лишен от каквато и да било растителност. Въпреки ранния час от напуканите скали се надигаше горещина и маранята придаваше зловещ вид на каньона. Жадните коне бяха раздразнителни и непокорни.

Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-сложна ставаше системата от каньони, които се разклоняваха във всички посоки и образуваха хаотичен лабиринт. Все още не можеха да използват устройството за сателитно позициониране, а скалите бяха толкова стръмни, че Слоун нямаше как да се изкатери догоре, без да изложи живота си на опасност. Нора установи, че губи толкова време за справки с картата, колкото и за самото пътуване. На два пъти бяха принудени да се връщат от задънени каньони, друг път се наложи да чакат, докато Нора и Слоун търсеха път. Блек бе необичайно мълчалив и намръщеното му лице изразяваше смесица от страх и гняв.

Нора се бореше със собствените си съмнения. Дали баща й наистина беше стигнал чак дотук? Дали някъде не бяха завили по грешен каньон? Тук-там се виждаха пръснати въглени, но бяха прекалено нарядко и спокойно можеше да са следи от пожари. Хрумна й нещо ново, за което дори не смееше да се замисли: ами ако баща й е бълнувал, когато е писал писмото? Струваше й се невъзможно някой да се ориентира в този лабиринт.

Ами разбитият череп и изсъхналата кръв? Какво означаваха те? От обикновено индианско селище Руините на Пит се бяха превърнали в мрачна и смущаваща загадка.

Малко преди пладне каньонът свърши с фантастични скални образувания. Провряха се през един тесен отвор и се озоваха в долина, обрасла с ниски хвойни. Когато погледна надясно, Нора различи платото Кайпаровиц като висок тъмен силует на хоризонта.

После се обърна напред и онова, което видя, едновременно я ужаси и обнадежди.

От другата страна на долината, огрян от обедното слънце, се издигаше хребет, който можеше да е само Дяволският гръбнак. Него очакваше и от него се страхуваше още откакто бяха потеглили. Той представляваше исполинска пясъчникова скала, висока поне триста метра и дълга много километри, осеяна с кухини и ерозионни вдлъбнатини, вертикални цепнатини и проломи. Самият хребет беше назъбен като гръб на динозавър, кошмарен в своята красота.

Нора отведе групата в сянката на голяма скала и всички слязоха от конете. Двамата със Суайър се отдръпнаха настрани.

— Първо да видим дали ще намерим пътека — каза тя. — Изглежда доста стръмно.

Каубоят не отговори веднага.

— Оттук не бих го нарекъл точно „стръмно“. Непроходимо е.

— Баща ми го е изкачил с два коня.

— Щом казваш. — Суайър изплю тънка струя тютюнев сок. — Но това не е единственият хребет из тия краища.

— Това е разломна куеста[1] — обади се Блек, който слушаше разговора им. — Дълга е най-малко сто и петдесет километра. Така нареченият хребет на баща ви може да е навсякъде по тази линия.

— Този е — настоя Нора, като се опитваше да скрие гризящите я съмнения.

Суайър поклати глава и започна да си свива цигара.

— Едно ще ти кажа. Искам да видя пътеката със собствените си очи, преди да поведа конете по нея.

— Добре — съгласи се тя. — Да вървим да я потърсим. Слоун, наглеждай нещата, докато се върнем.

— Разбира се — разнесе се провлеченият контраалт.

Двамата поеха на север в подножието на хребета, като се оглеждаха за проход или пролука в гладката скала. След около осемстотин метра стигнаха до няколко плитки пещери. Нора забеляза древните сажди по таваните им.

— Тук са живели анасази — посочи тя.

— Доста жалки пещерички.

— Сигурно са били временни жилища. Най-вероятно са обработвали земята на дъното на каньона.

— Трябва да са отглеждали кактуси — лаконично измърмори Суайър.

Когато продължиха на север, дерето се раздели на няколко ръкава, между които се издигаха купчини камъни и ниски скали. Пейзажът изглеждаше странно, някак недовършено, сякаш Бог просто се беше отказал от опитите си да наложи ред сред непокорните камънаци.

Нора разтвори клоните на няколко пустинни кедъра и се закова на мястото си. Задъхан, каубоят се приближи.

— Я виж тук — каза тя.

Върху скалата бяха издълбани петроглифи, разкриващи по-светлата скална сърцевина. Археоложката приклекна и внимателно ги проучи. Те бяха сложни и красиви: пума, странна композиция от точки с малко стъпало, звезда, вписана в луна, на свой ред вписана в слънце, детайлно изображение на Кокопели, гърбавия флейтист, за когото се смяташе, че е бог на плодородието. Както обикновено, той бе представен с огромен еректирал член. Петроглифите завършваха с друга сложна група точки под грамадна спирала, също обърната като онези, които Слоун бе видяла в Руините на Пит.

Суайър изсумтя.

— Ще ми се да имах неговия проблем — кимна към Кокопели той.

— Обаче го нямаш — отвърна Нора. — Според една пуеблоиндианска легенда проблемът бил дълъг метър и половина.

Продължиха нататък през кедрите и се натъкнаха на скрита клисура: цепнатина, пълна със свлечени камъни, която диагонално пресичаше пясъчниковия монолит. Тя беше стръмна и тясна, издигаше се нагоре и изчезваше. Външният ръб на пътеката се извиваше навътре, така че не се виждаше от няколко крачки разстояние.

— Никога не съм виждала нещо толкова добре скрито. Това трябва да е нашата пътека — каза Нора.

— Надявам се да не е.

Следвана от каубоя, тя навлезе в тясната цепнатина, като се препъваше по чакъла. Приблизително по средата на пътя цепнатината свършваше със силно ерозирала пътека, изсечена диагонално в голия пясъчник. Бе широка по-малко от метър, от едната й страна отвесно се издигаше нагоре, а другата пропадаше в ужасяващото синьо пространство. Когато Нора се приближи към ръба, няколко камъчета полетяха надолу. Заслуша се, ала не ги чу да падат, и приклекна.

— Пътеката определено е древна — заяви тя, след като разгледа ерозиралите следи, оставени от праисторически кварцитни сечива.

— И със сигурност не е предвидена за коне — отбеляза Суайър.

— Анасазите не са имали коне.

— Ние обаче имаме — беше лаконичният отговор.

Предпазливо продължиха напред. На места пътеката се свиваше към скалата и ги принуждаваше да прескачат празното пространство. Веднъж Нора погледна надолу и видя назъбени скали на повече от сто и петдесет метра. Зави й се свят и тя побърза да вдигне очи.

Наклонът постепенно намаляваше и след двадесет минути стигнаха до върха. Една изсъхнала хвойна с обгорени от мълния клони бележеше мястото, където пътеката стигаше до хребета. Самият той бе тесен, може би най-много шест метра, и след секунди Нора беше на отсрещния му край.

Пред нея се простираше лабиринт от дълбоки каньони и дерета, които се сливаха в отворена долина. Пътеката, вече много по-полегата, потъваше в сумрака под тях.

За миг изгуби дар слово. Слънцето бавно се издигаше в небето и лъчите му нахлуваха в дълбоките дупки, прогонвайки мрака от лилавите скали.

— Толкова е зелено! — накрая промълви тя. — Всички тези тополи и тревата за конете. Виж, има и поток!

При тези думи мускулите на гърлото й неволно се свиха. От вълнение почти бе забравила жаждата си.

Суайър не отговори.

Нора внимателно разгледа района пред тях. Дяволският гръбнак минаваше диагонално на североизток и изчезваше зад платото Кайпаровиц. Оттам започваше огромна плетеница от каньони и се спускаше надолу. През нея спокойно течеше река и разполовяваше огромната равнина, чийто релеф говореше за безброй пороища. Навсякъде бяха пръснати скали, някои големи колкото къщи, очевидно довлечени от по-високо. Долината свършваше с отвесни червени скали.

В отсрещния й край, потокът минаваше през обрасла с тръстика местност и изчезваше в тесен каньон през пясъчниковото плато. Такива тесни каньони не се срещаха никъде другаде, освен в тази югозападна пустош. Резултат на въздействието на водата върху пясъчника в продължение на безчет години, те понякога бяха широки само няколко метра. Въпреки това често бяха дълбоки неколкостотин метра и можеха да продължават километри, преди да се разширят.

Нора се втренчи във входа на този каньон: тъмен процеп, широк около три метра. „Това трябва да е тесният каньон, за който споменава баща ми“ — с нарастващо вълнение си помисли тя, извади бинокъла си и бавно огледа местността. По скалите около долината бе забелязала множество гледащи на юг ниши, идеални за селища на анасазите, но когато ги разгледа с бинокъла, не видя нищо интересно. Всичките бяха празни. Проучи и отвесните скали, водещи към горния край на платото, ала дори да имаше път към скрития зад него каньон, той не се виждаше.

Нора отпусна бинокъла, обърна се и впери очи в бруления от ветровете връх на хребета. Това място беше идеално за баща й да остави инициалите си и датата: визитната картичка на пътешествениците от памтивека. Ала нямаше нищо. И все пак оттук Холройд най-после щеше да засече местоположението им.

Суайър се беше облегнал на скалата и свиваше цигара. Той я захапа и драсна клечка кибрит.

— Няма да поведа конете си по тази пътека — заяви каубоят.

Нора рязко го погледна.

— Но това е единственият път!

— Знам — отвърна Суайър и вдъхна дима в дробовете си.

— Тогава какво предлагаш? Да се върнем ли? Да се откажем?

Той кимна.

— Да. — Последва кратко мълчание. — И това не е предложение.

Въодушевлението на Нора в миг се изпари. Тя дълбоко си пое дъх.

— Тази пътека може да се изкачи, Роско. Ще разтоварим конете и ще качим всичко на ръце. После ще докараме конете. Може да ни отнеме целия ден, но е осъществимо.

Каубоят поклати глава.

— Каквото и да направим, ще убием конете по тази пътека.

Нора приклекна до него.

— Трябва да го направим, Роско. Всичко зависи от това. Институтът ще ти плати за всеки кон, който пострада.

Изражението на лицето му и показа, че е сбъркала.

— Ти разбираш достатъчно от коне, за да знаеш, че дрънкаш глупости. Не твърдя, че не е възможно. Само казвам, че рискът е много голям. — В гласа му се появиха предизвикателни нотки. — Никой нормален човек няма да поведе конете по тази пътека. И ако искаш мнението ми, ние изобщо не се движим по някаква пътека. И всички мислят като мен.

Нора го погледна.

— Значи всички смятате, че съм се изгубила, така ли?

Суайър кимна и дръпна от цигарата.

— Всички, освен Холройд. Обаче това момче е готово да те последва и в действащ вулкан.

Тя се изчерви.

— Мисли каквото си искаш — отвърна археоложката и посочи пясъчниковото плато. — Но онзи тесен каньон е същият, който е открил баща ми. Трябва да е той. И няма друг път. Това значи, че баща ми е минал с двата си коня по тази пътека.

— Съмнявам се.

— Когато си кандидатствал за тази експедиция, ти си знаел, че ще е опасно. Сега нямаш право да се откажеш. Възможно е и ние ще успеем, със или без теб.

— Не — повтори решението си той.

— Значи си страхливец — гневно извика Нора.

Очите на Суайър се разшириха за миг, после се присвиха. Той продължително я изгледа.

— Няма да забравя тия думи — накрая тихо и безизразно каза каубоят.

Ветрецът повя по билото на скалата и два гарвана се издигнаха по въздушните течения, после отново пропаднаха надолу. Нора се отпусна до скалата и опря чело върху дланите си. Не знаеше какво да прави с категоричния отказ на Суайър. Не можеха да продължат без него, а и конете формално бяха негови. Тя затвори очи. Обземаше я все по-силно усещане за провал, ужасен и окончателен. После й хрумна нещо.

— Ако искаш да се върнеш, най-добре да тръгваш — тихо рече тя и го погледна. — Последната вода, за която си спомням, е на два дни път.

На лицето му внезапно се изписа странно смущение. После изруга под нос, осъзнал, че толкова отчаяно нужната на конете вода е в зелената долина пред тях.

Бавно поклати глава и се изплю. Накрая вдигна очи към нея.

— Май че все пак ще стане твоето — каза каубоят. Нещо в погледа му я накара да потрепери.

Върнаха се в лагера по обед. Над групата бе надвиснала осезаема тревога, завързаните на сянка жадни коне пристъпваха и отмятаха глави.

— Случайно не видяхте ли наблизо някое кафене? — с пресилена веселост попита Смитбак. — Адски ми се пие леден чай.

Суайър мина покрай тях и се отдалечи по посока на конете.

— Какво му е? — учуди се журналистът.

— Предстои ни тежък преход — отвърна Нора.

— Колко тежък? — изсумтя Блек и тя отново видя откровен страх в очите му.

— Много.

Археоложката обходи с поглед мръсните лица. Фактът, че неколцина очакваха от нея да им вдъхне увереност, отново я изпълни с колебание. Тя дълбоко си пое дъх.

— Хубавото е, че оттатък хребета има вода. Лошото е, че ще трябва да носим багажа на ръце. После двамата с Роско ще доведем горе конете.

Блек изпъшка.

— Не взимайте повече от петнайсет килограма — продължи Нора. — Не бързайте. Пътеката е опасна даже пеш. Ще трябва да направим по няколко курса в двете посоки.

Блек като че ли понечи да възрази, после се отказа. Слоун рязко се изправи, отиде при багажа и метна на рамо един от самарите. Холройд я последва, като ходеше малко нестабилно, после Арагон и Смитбак. Накрая Блек се надигна от скалите, заслони очи с треперещата си длан и тръгна след тях.

Почти три часа по-късно Нора стоеше на върха на Дяволския гръбнак с другите и си разделяше с тях последната им останала вода. Бяха качили багажа на три мъчителни курса и бяха подредили настрани. Съсипаният от изтощение Блек седеше на една скала, подгизнал от пот и с треперещи ръце. Останалите също бяха уморени. Слънцето се плъзгаше на запад и директно осветяваше горичката от канадски тополи под тях, превръщайки потока в лъкатушна сребърна нишка. Долината изглеждаше невероятно тучна и красива след голата пустош. Нора умираше от жажда.

Обърна се и погледна натам, откъдето бяха дошли. Най-трудното, изкачването на конете, все още предстоеше. „Господи — помисли си тя. — Шестнайсет…“ Болката в крайниците й изчезна, заменена от слабо гадене.

— Нека ви помогна с конете — предложи Слоун.

Нора отвори уста да отговори, ала Суайър я изпревари.

— Не! — излая той. — Колкото сме по-малко, толкова по-малко ще пострадат.

Спуснаха се по пътеката. Мрачният Суайър обърна животните, останали само по оглавници. Единствено неговият кон, който щеше да води, имаше повод.

— Ще ги качим в колона по един — дрезгаво каза той. — Аз ще водя Метиса, ти ще вървиш отзад с Жезъл. Не гледай надолу. Ако някой кон падне, бягай надалеч.

Нора кимна с глава.

— Когато тръгнем, вече няма да можем да спрем. За нищо на света. Дай на коня време да мисли и той ще се панира. Затова ги тикай напред, каквото и да става. Ясно ли е?

— Напълно — потвърди тя.

Поеха нагоре, като внимаваха конете да се движат на разстояние един от друг. По някое време животните започнаха да се колебаят, сякаш по общо съгласие, но със слабо сръгва — не Суайър отново подкара Метиса напред и останалите инстинктивно го последваха, свели глави към земята. Носеше се тропот на копита. Когато се изкачиха по-нависоко, конете станаха по-плашливи, покриха се с пяна, задъхаха се и започнаха да показват бялото на очите си.

По средата на пътя чакълестата цепнатина свърши и започна много по-опасната гладка скала. Нора вдигна поглед нагоре. Най-лошата част предстоеше — прорез в полегатия пясъчник, ерозирал от времето, оставило само спомен за пътека. На местата, където прекъсваше, конете трябваше да прескачат синьото пространство. Археоложката се вторачи в поредицата опасни завои и се опита да овладее надигащата се в гърдите й тревога.

Суайър спря и студено се озърна назад към нея. „Все още можем да се върнем — сякаш казваше изражението му. — По-нататък няма да имаме тази възможност.“

Нора твърдо отвърна на погледа му. Ниският, каубой изглеждаше също толкова уплашен, колкото се чувстваше тя.

Моментът отмина. Суайър мълчаливо се обърна и поведе Метиса напред. Животното колебливо направи няколко крачки и спря. Каубоят го поведе още няколко метра, после конят отново спря и зацвили от страх. Копитото му леко се подхлъзна, но след миг намери опора в пясъчника.

Като му говореше тихо и размахваше края на ласото си зад задницата му, Суайър пак го поведе нагоре. Другите се подчиниха на навика и силното си стадно чувство и ги последваха. Движеха се напред с мъчително темпо и във въздуха се носеха само тропот и стържене на железни подкови по скала, от време на време нарушавани от страхливо цвилене. Суайър запя тиха успокоителна песен. Гласът му леко потреперваше.

Стигнаха до първия завой. Той бавно преведе Метиса по него и продължи нагоре покрай широка цепнатина, докато се озова точно над главата на Нора. Сладка трева се подхлъзна по скалата и за миг на Нора й се стори, че ще падне през ръба. После животното възвърна равновесие и продължи с разширени очи и треперещи хълбоци.

След няколко мъчителни минути стигнаха до втория завой — ужасяващо остър и тесен. Когато го отмина, Метиса изведнъж отново спря. Вторият кон, Мухогъз, също спря и заотстъпва назад. Нора наблюдаваше отдолу и видя, че едното задно копито на животното увисва в празното пространство.

Тя се вцепени. Задницата на коня увисна и кракът му два пъти подритна в търсене на несъществуваща опора. Мухогъз необратимо се наклони назад, изхлузи се от ръба, превъртя се във въздуха и се понесе надолу към Нора със странно пискливо цвилене. Времето сякаш забави ход, докато конят риташе в ужасяващ въздушен балет. Сянката му прекоси лицето й, той се блъсна в Жезъл и двете животни полетяха в пропастта. Последва момент на страшна тишина, след това се разнесе двукратно приглушено тупване и звуци от свличане на камъни, които дълго кънтяха в сухата долина.

— Приближи се и продължавай напред! — чу се напрегнатата дрезгава заповед отгоре. Нора си наложи да се раздвижи и поведе новия последен кон напред — Ураган, коня на Смитбак. Но той не искаше да помръдне — хълбоците му спазматично трепереха от ужас. След мир Урдган се изправи на задни крака и се завъртя към нея. Нора инстинктивно се вкопчи в оглавника му. Със стържене на стомана по скала конят се свлече през ръба на пътеката, вперил облещени очи в археоложката. Разбрала грешката си, тя пусна оглавника, ала късно: падащият кон вече бе нарушил равновесието й. За миг зърна зейналото синьо пространство. После се строполи странично, краката й се плъзнаха през ръба и пръстите й задращиха по гладкия пясъчник. Сякаш някъде много далеч чу виковете на Суайър, последвани от плясък като от падане на мокър чувал, когато Ураган се разби на дъното на пропастта.

Увиснала над бездната, тя отчаяно затърси опора с ръце. Вятърът гъделичкаше краката й. Ноктите й се чупеха и ръцете й се плъзгаха надолу по наклонената каменна повърхност. После дясната й длан се опря в издатина, висока не повече от сантиметър, но достатъчно, за да се опре. Нора се напрегна и усети, че силите й са на изчерпване. „Сега или никога“ — помисли си тя, силно се набра, залюля се настрани и успя да преметне единия си крак върху пътеката. Още едно набиране, и се претърколи в отсрещния й край. Отпусна се по гръб. Сърцето й бясно се блъскаше в гърдите. Над нея се носеха уплашено цвилене и тропот на копита по камък.

— Ставай, по дяволите! Продължавай напред! — чу Суайър да вика отгоре.

Нора немощно се изправи на крака, пое напред като в сън и поведе оцелелите коне.

Не си спомняше останалата част от изкачването. Следващият й ясен спомен беше как лежи по очи, вкопчена в топлата прашна скала на върха. После две ръце внимателно я преобърнаха и над нея се наведе спокойното лице на Арагон. До него стояха Смитбак и Холройд и загрижено я гледаха. На лицето на Холройд се бе изписала мъчителна тревога.

Антропологът й помогна да седне до недалечната скала.

— Конете… — започна тя.

— Нямаше друг начин — тихо я прекъсна Арагон и хвана ръцете й. — Ранена си.

Нора погледна надолу. Дланите й бяха окървавени, ноктите й — изпочупени. Арагон отвори аптечката си.

— Когато се плъзна от оная скала, помислих, че с теб е свършено — каза той и почисти пръстите й, после отстрани с пинцети няколко камъчета и парченца от ноктите й. Работеше бързо и опитно, намаза я с локален антибиотик и я бинтова. — Няколко дни ще ходиш с ръкавици. Известно време няма да ти е удобно, но раните са повърхностни.

Нора погледна към групата. Смаяни от случилото се, те я наблюдаваха безмълвно и неподвижно.

— Къде е Роско? — успя да попита тя.

— Слезе долу — отвърна Слоун.

Нора скри лице в шепите си. Сякаш по даден знак отдолу прозвучаха три равномерни изстрела, които яростно отекнаха из каньоните и заглъхнаха в далечен грохот.

— Господи! — изпъшка тя.

Жезъл, нейната кобила. Мухогъз, страшилището на Смитбак. Ураган. Мъртви. Все още виждаше разширените умолителни очи на Ураган, зъбите, толкова странно дълги и тесни, оголени в последна ужасена усмивка.

След десет минути се появи задъханият Суайър. Той мълчаливо подмина Нора, отиде при конете и ги натовари. Холройд се приближи до нея и внимателно я хвана за ръка.

— Засякох местоположението — прошепна той.

Нора го погледна почти безразлично.

— На верния път сме — усмихна се той.

Археоложката можа само да поклати глава.

В сравнение с кошмарното изкачване спускането в долината оттатък хребета не представляваше трудност. Надушили водата, конете забързаха напред. Колкото и да бяха уморени, всички ускориха крачка и жаждата временно накара Нора да забрави за събитията от последните часове. Нагазиха в потока малко по-нагоре от конете. Нора се просна по корем и потопи лицето си във водата. Никога не беше изпитвала такова възхитително усещане и дълго пи, като спираше да си поеме дъх, докато не й призля. Задъхана, тя излезе от реката и се скри на сянка под шумолящите канадски тополи. Усещаше изпаряването на водата от мокрите дрехи. Гаденето постепенно премина. Видя, че Блек се превива сред дърветата и повръща вода. След малко го последва Холройд. Смитбак стоеше на колене в потока и поливаше главата си с шепи. Мократа Слоун се приближи до Нора и приклекна до нея.

— Суайър има нужда от помощта ни за конете — каза тя.

Спуснаха се по брега и помогнаха на каубоя да изведе животните от реката, за да не прекалят с водата. Той упорито отбягваше погледа на Нора.

След като си починаха, отново се качиха на конете и продължиха по течението в новия свят на долината. Речното корито беше покрито с обли камъни и водата изпълваше въздуха с успокоителен ромон. Наоколо свиреха жътварки, жужаха водни кончета, дори крякаха жаби. Когато най-после утоли жаждата си, Нора отново бе обзета от вцепеняващия ужас на злополуката. Сега яздеше нов кон, Арбъкълс, и всяко подрусване сякаш укорително й напомняше за Жезъл. Спомни си стихотворението на Суайър за Ураган, почти любовна балада за дивия кон, и се зачуди как ще си оправи отношенията с каубоя.

Навлязоха навътре в долината, която се стесняваше към широкото пясъчниково плато, издигащо се на по-малко от километър и половина пред тях. Нора в движение разглеждаше скалите от двете им страни и отново й направи впечатление странната липса на руини. Това бе идеално място за праисторическо селище, ала нямаше нищо. Ако след всички премеждия се окажеше, че са сбъркали системата от каньони… Тя пропъди тази мисъл от ума си.

Потокът отново зави. Голото плато се извиси още по-близо и реката най-после потъна в тесния каньон, който го разполовяваше. Според радарната карта след около километър и половина каньонът стигаше до малката долина, в която — надяваше се Нора — се намираше Кивира. Ала самият каньон очевидно щеше да е прекалено тесен за конете.

Когато стигнаха до масивния пясъчник, археоложката забеляза до потока голяма скала с някакви знаци. Тя скочи от коня, приближи се и видя малка група петроглифи, подобни на онези в подножието на хребета: поредица от точки и малко стъпало, наред със звезда и слънце. Не можеше да не й направи впечатление, че най-отгоре има голяма обърната спирала.

Останалите се струпаха зад нея. Арагон с напрегнато изражение се вторачи в петроглифите.

— Какво мислиш? — попита Нора.

— Виждал съм други такива композиции с точки в древните селища на хопите — след дълго мълчание отвърна той. — Мисля, че означават разстояние и посока.

— Естествено — подигравателно рече Блек. — Басирам се, че показват следващата отбивка на магистралата и най-близкия мотел. Всеки знае, че петроглифите на анасазите не са разчетени.

Арагон не му обърна внимание.

— Символът със стъпалото показва ходене, точките означават разстояние. Ако съдя по други обекти, които съм виждал, всяка точка е равна на шестнайсетина минути път или около хиляда и двеста метра.

— Ами антилопата? — попита Нора. — Какво символизира тя?

Антропологът я погледна.

— Антилопа — отвърна той.

— Значи това не е писменост, така ли?

Арагон отново се обърна към скалата.

— Не и в смисъла, в който я разбираме ние. Не е фонетична, сричкова или идеограмна. Аз смятам, че това е съвсем друг начин за употреба на символи. Но това не означава, че не е писменост.

— От другата страна на хребета видях звезда, вписана в луна, вписана в слънце — каза Нора. — Никога не бях виждала такова нещо.

— Да. Слънцето е символ на върховното божество, луната символизира бъдещето, а звездата — истината. Според мен цялата група знаци показва, че наблизо има оракул, нещо като индианско Делфи.

— Кивира ли имащ предвид? — попита археоложката.

Арагон кимна с глава.

— А какво означава тази спирала? — попита Холройд.

Ученият се поколеба за миг.

— Спиралата е била добавена по-късно. Обърната е, естествено. — Той провлачи глас. — В контекста на другите неща, които видяхме, бих я нарекъл предзнаменование, положено върху тези по-стари символи. Предупреждение за пътниците да не продължават нататък, указание за зло.

Внезапно се възцари мълчание.

— Лъвове, тигри и мечки, леле божке! — измърмори Смитбак.

— Очевидно все още има много неща, които не са ни известни — с едва доловими отбранителни нотки прибави Арагон. — Може би вие, господин Смитбак, с несъмнените си изчерпателни познания за вещиците на анасазите и техните съвременни наследници ще можете да ни просветите по този въпрос.

Журналистът повдигна вежди, но не отговори.

Когато продължиха, Холройд нададе вик. Той бе заобиколил откъм най-близката до тесния каньон страна на скалата и сочеше много по-нов надпис, надраскан с джобно ножче. Когато Нора го видя, страните й пламнаха. Тя приклекна до камъка и бавно прокара пръсти по тънките вдлъбнатини: П.К. 1983.

Бележки

[1] Скално образувание в югозападните щати. — В. пр.