Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Златото на Кивира (24)

23.

Когато докосна бащините си инициали върху скалата, нещо у Нора сякаш се стопи.

Възелът на насъбралото се през мъчителните дни напрежение рязко се разхлаби и тя се облегна на гладката повърхност, обзета от непреодолимо облекчение. Баща й наистина бе минал оттук. През цялото време бяха вървели по неговите стъпки. Смътно усети, че другите от групата са се струпали наоколо и я поздравяват.

Бавно се изправи на крака и събра членовете на експедицията до горичка от пустинни дъбове близо до мястото, където потокът изчезваше в тесния каньон. Всички изглеждаха въодушевени, освен Суайър, който мълчаливо се отдалечи с конете към недалечната ивица трева. Бонароти миеше мръсните съдове в реката.

— Почти стигнахме — каза Нора. — Според картите това е тесният каньон, който търсехме. На другия край би трябвало да намерим скрития каньон на Кивира.

— Безопасно ли е? — попита Блек. Изглежда ми непроходим.

— Огледах стените на този каньон — обади се Слоун. — Няма очевидни пътеки, които да водят нагоре към следващата долина. Ако ще продължаваме, това е единственият път.

— Става късно — отбеляза Нора. — Въпросът е дали сега да разтоварим конете и да пренесем багажа вътре или да пренощуваме тук и да влезем утре.

Пръв отговори Блек.

— Предпочитам днес да не мъкнем повече багаж, много благодаря, особено по този път. — Той посочи тесния каньон, който повече приличаше на цепнатина в скалата.

Смитбак се отпусна назад, като си вееше с дъбова клонка.

— Щом питате, аз бих седял тук с крака в потока и бих наблюдавал какви провизии вади от вълшебната си кутия синьоре Бонароти.

Останалите се съгласиха с него. Нора се обърна към Слоун. В очите й видя същия огън, който пламтеше в самата нея.

Другата жена лениво се усмихна.

— Само кажи.

Нора погледна входа на каньона — просто тъмен процеп в скалата — и кимна с глава. После отново се обърна към групата.

— Със Слоун отиваме на разузнаване — каза тя и си погледна часовника. — Може би няма да успеем да се върнем до залез слънце, така че е възможно да пренощуваме вътре. Някакви възражения?

Нямаше. Докато другите се заемаха с лагерните си задачи, Нора приготви раницата си, спалния си чувал и воден филтър. Слоун последва примера й и прибави въже и катераческо снаряжение. Бонароти безмълвно им пъхна в ръцете малки тежки пакети с храна.

Двете нарамиха багажа си, сбогуваха се с другите и поеха по брега на потока. Той заобикаляше дъбовата горичка и навлизаше в папура пред входа на тесния каньон. Освен тръстика, пътя им препречваха и няколко паднали дънера и скали.

Когато навлязоха в гъсталака, тръстиката зашумоля и запращя. В тежкия въздух танцуваха и бръмчаха конски мухи и комари. Нора, която вървеше първа, нетърпеливо ги разгонваше с ръка.

— Нора, внимателно погледни надясно — чу тихия глас на Слоун тя. — Само погледни, без да правиш нищо.

Нора обърна глава към една тръстика на около половин метър от тях. Малка сива гърмяща змия стегнато се беше увила около нея на равнището на раменете им.

— Не ми се ще да ти го кажа, Нора, но ти току-що сбута нещастната змия настрани. — Думите трябваше да прозвучат весело, ада гласът на Слоун леко трепереше.

Нора ужасено зяпна тръстиката, която все още се поклащаше след преминаването й.

— Божичко! — със свито и пресъхнало гърло промълви тя.

— Сигурно не те ухапа само защото щеше да падне — прибави Слоун. — Sistrurus toxidius, гърмяща змия пигмей. Втора по сила на отровата в Северна Америка.

Нора продължаваше да се взира във влечугото, почти идеално скрито в околната среда.

— Прималя ми — каза тя.

— Пусни ме да мина първа.

Нора не бе в настроение да спори и изчака. Слоун я изпревари, предпазливо се запровира през папура, като спираше на всяка крачка, за да оглежда пътя си.

Внезапно се закова на място.

— Още една — посочи тя.

Смутена, змията бързо се плъзна надолу от тръстиката, около която се беше увила, издаде смразяващо съскане и изчезна в гъсталака.

— Жалко, че Бонароти не е тук — каза Слоун и бавно продължи напред. — Сигурно щеше да ни ги изпече на скара. — Докато говореше, точно под краката й се разнесе ново съскане. Тя отскочи назад с вик и се отдалечи от змията.

След още няколко мъчителни минути двете излязоха от папура и се озоваха пред входа на каньона — две гладки каменни стени на около три метра една от друга, с дъно от гладък пясък, едва покрит от бавно течаща вода.

— Господи! — изпъшка Нора. — През живота си не съм виждала толкова много гърмящи змии на едно място.

— Сигурно ги е довлякъл порой — предположи Слоун. — Сега са мокри, вцепенени и разлютени.

Навлязоха в каньона и нагазиха в плитката вода. Тесните стени скоро ги обгърнаха и Нора бе обзета от неприятното усещане, че е на дъното на продълговат контейнер. През хилядолетията пороите бяха изваяли лъскави кухини и изпъкналости по стените. Тук-там се виждаше небето, но през повечето време се движеха в червеникав сумрак. На дъното на каньона изведнъж стана изненадващо студено. На места водата бе издълбала по-дълбоки вирове, където се бяха събрали плаващи пясъци. Най-добрият начин да ги премине, установи Нора, беше на четири крака, и когато останеха зад нея, да се отпусне по очи с неподвижно изпънати зад себе си крака. Странно, раницата я повдигаше нагоре като шамандура!

— Очаква ни мокра нощ — отбеляза Слоун, когато излезе от поредния вир.

По-навътре в каньона светлината стана още по-слаба. На едно място стигнаха до грамаден дънер от канадска топола, целият ожулен и насечен, кой знае как заседнал напречно на около шест метра височина. Наблизо имаше тясна кухина в стената над малък стъпаловиден перваз.

— Трябва да го е довлякла някоя буря — загледана в дънера, измърмори Слоун. — Не ми се ще да попадна в някой от тия каньони по време на порой.

— Чувала съм, че първо усещаш надигащия се вятър — отвърна Нора. — После чуваш кънтеж. Някой веднъж ми каза, че звучало почти като далечни гласове или ръкопляскания. Тогава трябва колкото може по-бързо да се чупиш. Ако си още в каньона, когато чуеш рева на водата, вече е късно. Мъртва си.

Слоун избухна в своя гърлен зноен смях.

— Много благодаря — каза тя. — Сега ще се катеря по скалите всеки път, щом усетя ветрец.

Каньонът продължаваше да се стеснява и спуска надолу през поредица вирове, пълни с шоколадова на цвят вода. Понякога беше дълбока само два и половина сантиметра й покриваше плаващи пясъци, друг път бе по-дълбоко от човешки ръст. Вировете бяха свързани помежду си с тесни проходи, през които трябваше да се провират странично, носейки раниците си на ръце. Над тях в каньона бяха заседнали огромни откъснати скали и хвърляха зловещи кафеникави сенки.

След половинчасов мъчителен преход стигнаха до малък водопад, изливащ се в особено дълъг и тесен вир. Отвъд него се виждаше слабо сияние. Нора тръгна първа, нагази във вира и заплува към камък, вклинен между стените на около метър и осемдесет над земята. От него се спускаше плътна завеса от бурени и корени, през които нахлуваха снопове светлина.

Тя пропълзя под камъка и спря при гъстата завеса, за да изцеди мократа си коса.

— Като вход към нещо магическо — каза Слоун, когато се приближи. — Но какво?

Нора я погледна за миг. После сключи ръце и се провря през гъсталака.

Макар да не беше силна, светлината на привечерното слънце й се стори ослепителна след прехода по тесния лъкатушен каньон. Когато очите й се приспособиха, Нора видя малка долина. Потокът постепенно се разширяваше. Заливните тераси бяха осеяни с натрошени скали, многократно носени от пороища. По бреговете растяха канадски тополи, чиито дебели дънери бяха ожулени и затрупани с наноси. В средата на долината реката беше прорязала материковата скала и двата й бряга бяха обрасли с тополи, ниски дъбове, храсти и диви цветя.

Долината излъчваше уют. Беше дълга по-малко от половин километър и широка двестатина метра — райско кътче сред червения пясъчник. Меката слънчева светлина падаше върху цветя с всевъзможни ярки багри. По небето над скалистите върхове се носеха пухкави облачета, огрени от привечерните лъчи.

След дългото пълзене по мрачния тесен каньон тази красива долина бе като изгубен свят. Всичко в нея — големината й, заобикалящите я високи стени, невероятната й отдалеченост, огромните трудности по пътя дотук — изпълваха Нора с усещането, че е открила непознат рай. Докато унесено се оглеждаше наоколо, се надигна ветрец. Когато дърветата зашумоляха, от ресите им се отделиха мъхчета и се понесоха в ленивия въздух като блестящи петънца уловени лъчи.

След малко Нора се обърна към Слоун, по чието лице бе изписано напрегнато изражение на спотаено вълнение. Кехлибарените й очи пламтяха, докато обхождаше с поглед долината и скалите.

Пъргава като котка, Слоун безшумно тръгна по брега на плиткия поток към дъното на долината. Нора изостана. Благоговението й от красотата беше примесено с нова увереност: това бе откритата от баща й долина. И с тази увереност й хрумна нова мисъл, ужасяваща в своята внезапност. Дали това място беше колкото красиво, толкова и страшно? Дали щеше да открие бащините си останки някъде на дъното на каньона или скрити на скалните первази?

Ала това чувство изчезна също толкова бързо, колкото се бе появило. Някой беше намерил и пратил неговото писмо. Това само по себе си бе загадка, която постоянно я гризеше. Но поне означаваше, че костите на баща й лежат някъде другаде, по-близо до цивилизацията. И все пак мина известно време, преди да последва Слоун към високия пясъчен бряг, осеян с камъни. Тополовата горичка хвърляше приятна сянка.

— Какво ще кажеш да пренощуваме тук? — попита Слоун и пусна раницата си на земята.

— Идеално — отвърна Нора. Тя свали собствената си раница, откопча ремъците на мокрия спален чувал, изтърси го и го провеси на един храст.

После инстинктивно насочи поглед към високите скали, които ги заобикаляха от четири страни, извади водоустойчивия си бинокъл от раницата и започна да разглежда скалните стени. Пясъчниковите зъбери се издигаха почти отвесно от дъното на каньона, тук-там прошарени с по-меки пластове, ерозирдни и образували кухини. В отсрещния край на долината се бяха свлекли купчина огромни камъни. Ала никъде нямаше следи от пътека или руини.

Нора се отърси от внезапно обзелото я съмнение и си напомни, че ако древният град е бил на открито, отдавна са щели да го намерят. Евентуалните пещери и ниши по скалните первази не можеха да се видят отдолу. Тъкмо такива места бяха обитавали анасазите.

Баща й обаче бе видял пътека, изсечена в скалите. Тя отново плъзна поглед по подножието на скалните стени. Не видя нищо друго, освен гладък червен пясъчник.

Нора се обърна към Слоун, която вече бе приключила с огледа на скалите и вървеше в подножието им, напрегнато вторачена в земята. „Търси керамични фрагменти и кремъчни отцепи“ — одобрително си помисли тя. Това бе подходящ начин да се открият скрити руини, разположени нависоко. На всеки петнадесетина метра Слоун спираше и се взираше нагоре в търсене на издайническите плитки вдлъбнатини, които сигнализират за пътека.

Нора пъхна бинокъла в мокрите си дънки и също закрачи по стръмния бряг на потока, като търсеше следи от човешко присъствие в ерозиралия му профил. Знаеше, че трябва да използват оставащото до залез слънце време, за да накладат огън и да си приготвят вечеря, ала също като Слоун изпитваше непреодолимо желание да продължи търсенето.

След десет минути стигна до другия край на долината. Там потокът изчезваше в поредния каньон, много по-тесен от предишния. По червените скали от двете страни пълзяха скални первази и от клисурата се носеше звук на падаща вода. Нора предпазливо се приближи до процепа. Водата падаше отвисоко и отдолу се вдигаха пръски, изпълващи каньона с мъгла, през която едва се виждаше. На това място се бе развила специфична микросреда и скалите бяха гъсто обрасли в мъх и папрат, Нора обаче знаеше от картите, че през всеки осем-девет метра надвиснали скали потокът образува водопади и вирове. Спускането без специално снаряжение и умения не беше възможно, а и цепнатината изглеждаше прекалено тясна за човек. Всъщност изобщо нямаше смисъл да правят опити: както показваха картите, реката течеше по такива цепнатини цели двадесет и пет километра, стигаше до северния край на Марбъл Гордж и образуваше тристаметров водопад, чрез който се вливаше в река Колорадо. Ако човек, понесен от порой, попаднеше в този каньон, щеше да стигне до Колорадо, само че във формата на кайма.

Нора продължи нататък и спря при голямото свлачище. Под сянката на скалите беше студено и тя леко потрепери. С тъмните си дупки и скрити пространства между грамадните камънаци самото свлачище приличаше на обиталище на призраци. Изглеждаше прекалено нестабилно за катерене. А и без това скалата зад него бе отвесна и нямаше изсечени стъпала.

Нора се върна обратно по другия бряг на потока и срещна Слоун, която също беше свършила проучването си. Бадемовите й очи бяха изгубили част от блясъка си.

— Откри ли нещо? — попита Нора.

Слоун поклати глава.

— Не мога да повярвам, че тук е имало град. Не намерих нищичко.

Вечната й усмивка за пръв път липсваше и тя изглеждаше раздразнена, почти ядосана. „Този град е също толкова важен за нея, колкото и за мен“ — помисли си Нора.

— Анасазите никога не са строили път, който да не води доникъде — отвърна тя. — Тук трябва да има нещо.

— Възможно е — бавно каза Слоун и отново се втренчи в скалите около тях. — Но ако не бях видяла онези радарни снимки и хребета, нямаше да повярвам, че през последните два дни сме се движили по какъвто и да е път.

Слънцето вече се беше спуснало съвсем ниско и по дъното на долината пълзяха сенки.

— Виж, Слоун — рече Нора, — още не сме започнали да проучваме тази долина. Утре сутрин внимателно ще я разгледаме. И ако пак не намерим нещо, ще донесем протонния магнитометър и ще потърсим останки от сгради под пясъка.

Слоун продължаваше напрегнато да се взира в скалите, сякаш настояваше незабавно да издадат тайните си. После сведе очи към Нора и бавно се усмихна.

— Може би си права — отвърна тя. — Хайде да накладем огън и да се опитаме да изсушим багажа.

След като изкопа плитко огнище и го огради с камъни, Нора седна до огъня и смени мокрите превръзки на пръстите си. От спалните чували започна да се вдига пара от топлината.

— Какво според теб ни е приготвил Бонароти в тези пакети? — попита Слоун, когато хвърли още дърва в огъня.

— Хайде да видим. — Нора извади тенджера от раницата си, взе пакетчето, което готвачът бе пъхнал в ръцете й, и любопитно го разопакова. Вътре имаше две запечатани найлонови торбички, все още сухи — едната с нещо, което приличаше на паста, другата със смес от билки. ИЗСИПИ СЪДЪРЖАНИЕТО ВЪВ ВРЯЛА ВОДА И ГО ОСТАВИ ДА ВРИ СЕДЕМ МИНУТИ — пишеше с черен маркер върху първата торбичка. ИЗВАДИ ГО ОТ ВОДАТА, ИЗЦЕДИ И ПРИБАВИ ТАЗИ СМЕС — гласеше инструкцията на втората.

След десет минути свалиха пастата от огъня, изцедиха я и прибавиха втория пакет. От тенджерата мигновено се разнесе апетитно ухание.

— Кускус с подправки — прошепна Слоун. — Бонароти е истински цар, нали?

След кускуса преминаха на пакета на Слоун, леща със сушени на слънце зеленчуци в телешки бульон с къри, после изчистиха съдовете. Нора изсипа раницата си и я остави върху мекия пясък до огъня. После съблече повечето си мокри дрехи, вмъкна се в спалния си чувал, отпусна се по гръб и вдъхна от чистия въздух в каньона, загледана в купола от звезди. Въпреки окуражителните думи, с които по-рано бе успокоила Слоун, и изключителната вечеря не можеше напълно да се избави от собствените си опасения.

— И какво ще открием утре, Нора? — прозвуча изненадващо близо в мрака дрезгавият глас на Слоун.

Нора се понадигна на лакът и я погледна. Другата жена седеше по турски върху спалния си чувал и се решеше. Дънките й изсъхваха на един недалечен клон, а широката й риза беше преметната върху босите й колене. Мъждукащата светлина рязко подчертаваше широките й скули и придаваше на красивото й лице загадъчен екзотичен вид.

— Не знам — призна Нора. — Според теб какво ще открием?

— Кивира — почти прошепна Слоун.

— Допреди час не беше толкова сигурна.

Слоун сви рамене.

— О, ще го намерим! — повтори тя. — Баща ми никога не греши.

На лицето й бе изписана обичайната ленива усмивка, ала нещо в гласа й подсказваше, че не се шегува.

— Разкажи ми за твоя баща — каза Слоун.

Нора пое дълбоко дъх.

— Ами истината е, че на пръв поглед той беше обикновен ирландски неудачник. Пиеше много. Винаги имаше някакви планове. Мразеше истинската работа. Но знаеш ли? — Тя погледна Слоун. — Той беше най-добрият баща на света. Обичаше ни. По десет пъти на ден ни казваше, че ни обича. Това беше първото нещо, което ни казваше сутрин, и последното, което ни казваше вечер. Не познавам по-мил човек. Водеше ни на почти всичките си приключения. Ходехме навсякъде с него, търсехме неизвестни руини и съкровища, обикаляхме с детектори за метал някогашни бойни полета. Като археоложка направо се ужасявам при мисълта какво сме правили; Ходили сме на експедиция в Планината на суеверието да търсим Изгубените рудници на Холандеца, прекарахме цяло лято в пустинята Хила да търсим златната мина на Адамс… Такива неща. Чудя се как сме оцелели. Майка ми не можеше да търпи всичко това и накрая подаде молба за развод. За да си я върне, той се отправи да търси Кивира. И повече не чухме нищо за него — докато пристигна това старо писмо. Но аз станах археоложка точно заради него.

— Мислиш ли, че е жив?

— Не — отвърна Нора. — За това не може да става и дума. За нищо на света нямаше да ни изостави.

Тя пое от уханния нощен въздух в гърдите си. Над каньона се бе спуснала тишина.

— И твоят баща е забележителен човек — обади се Нора.

Внезапно тънка блестяща линия проряза мрачното небе.

— Падаща звезда — промълви Слоун. Тя замълча за миг. — По-рано каза същото. Предполагам, че е вярно. Той е забележителен баща. И очаква от мен да съм още по-забележителна дъщеря.

— Как така?

Слоун продължаваше да се взира в небето.

— Може да се каже, че той е от онези бащи, които поставят почти неизпълними изисквания пред децата си. Винаги трябваше да съм достойна за него. Позволяваше ми се да каня вкъщи само приятели, които могат да водят интелектуални спорове на вечеря. Но всичко, което правех, никога не го задоволяваше и дори сега баща ми не вярва, че ще успея в живота.

Тя поклати глава.

— И досега си спомням един случай. Бях в седми клас. Учителят по пиано организира рецитал. Бях подготвила една адски трудна инвенция на Бах и много се гордеех със себе си. Обаче учителят имаше една друга ученичка, Урсула Рейн, която беше истински вундеркинд. Сега преподава в консерваторията „Джулиард“. Както и да е, тя свири точно преди мен и изпълни оня валс на Шопен два пъти по-бързо от обикновеното. — Лицето й помръкна. — Когато я чу, баща ми ме накара да станем и да си тръгнем. Бях страшно сърдита и засрамена. Адски дълго се бях упражнявала и си мислех, че той се гордее с мен… А, измисли си някакво оправдание, каза, че го смущавал стомахът или нещо подобно. Обаче аз знаех истинската причина: не можеше да понесе да съм втора. — Слоун се засмя. — Все още се удивлявам, че пожела да участвам в тази експедиция.

Нора долови горчивите нотки в смеха й.

— Това като че ли не те засяга — отбеляза тя.

— Защото не позволявам да ме засегне — предизвикателно отметна коса Слоун.

Нора разбра, че другата жена може грешно да е възприела забележката й.

— Не, нямах предвид това. Исках да кажа, че ти…

— И знаеш ли какво — прекъсна я Слоун, сякаш не я бе чула. — Не си спомням моят баща някога да ми е казвал, че ме обича.

Тя се извърна. Тъй като не знаеше какво да отговори, Нора реши да промени темата.

— Ти имаш пари, хубава си и си умна, можеш да постигнеш много в която и да е област. Любопитна съм защо си избрала археологията.

Слоун отново се обърна към нея и усмивката озари лицето й.

— Защо ли? Нима археолозите трябва да са бедни, грозни и тъпи?

— Не, разбира се.

Слоун гърлено се засмя.

— Това е семеен бизнес, нали? Семейство Ротшилд са банкери, Кенеди — политици, Годард са археолози. Аз съм единствено дете. Той ме отгледа, за да стана археоложка, и аз не бях достатъчно силна, за да му се противопоставя.

„И тук бащата“ — помисли си Нора и се вгледа в лицето й.

— Не обичаш ли археологията?

— Обожавам я — беше отговорът и в плътния контраалт прозвучаха страстни нотки. — Никога не преставам да мисля за безценните неща и тайни, скрити под повърхността на земята. Те чакат да ни научат на нещо, стига да сме достатъчно умни да ги открием. Обаче никога няма да стана достатъчно добра археоложка, за да е доволен той. — Слоун замълча за миг, после заговори по-енергично. — Странно е, Нора, но ако аз открия Кивира, знаеш ли кого ще запомнят? Знаеш ли кой ще попадне в учебниците по история като Уедърил и Ърл Морис^[1]? Не аз. Той. — Тя подчерта думите си с кратък дрезгав смях. — Каква ирония, а?

Нора нямаше какво да й отговори.

Слоун легна върху спалния си чувал, въздъхна и започна да навива кичур коса на показалеца си.

— Имаш ли гадже?

Внезапната промяна на темата свари Нора неподготвена.

— Не — отвърна тя. — А ти? Ходиш ли с някого?

— Да, обаче бих го зарязала в мига, в който се появи истинският мъж. — Слоун замълча за миг. — А какво мислиш за мъжете от тая наша група? Нали разбираш, като мъже.

Нора отново се поколеба. Смущаваше се да говори така за хора, които ръководи. Но топлината на спалния чувал и блясъкът на звездите, някак съзаклятнически в близостта си, я накараха да се отпусне.

— Не се бях замисляла за тях като потенциален материал за избор на гадже, нали разбираш.

Слоун гърлено се засмя.

— Аз пък се замислям. Бих те сватосала за Смитбак.

Нора се понадигна.

— За Смитбак ли? — възкликна тя. — Та той е непоносим!

— Но е в състояние да направи много за кариерата ти, ако, експедицията приключи с успех. Пък и е забавен, ако си падаш по майтапи, сухи като мартини. През последните две години е водил доста интересен живот. Чела ли си оная негова книга за убийствата в нюйоркския музей?

— Той ми я подари. Още не съм я погледнала.

— Страхотно четиво е. Пък и Смитбак не изглежда зле, въпреки че е градско чедо.

Нора поклати глава.

— Адски е надут.

— Възможно е. Но ми се струва, че е само поза. — Слоун замълча за миг. — И нещо в устата му ми подсказва, че се целува върховно.

— Ако се увериш, кажи ми. — Нора я погледна. — Ти хвърлила ли си око на някого?

Вместо да отговори, Слоун разсеяно започна да си пее.

— На Блек — накрая отвърна тя.

На Нора й трябваше малко време, докато смели тази информация.

— Какво?! — ахна тя.

— Ако трябва да избирам някого, ще се спра на Блек.

Нора поклати глава.

— Не разбирам.

— О, знам, че понякога е непоносим. Ужасява се от това, че е далеч от цивилизацията. Но само почакай. Когато открием Кивира, той ще покаже на какво е способен. Тук, в пустинята, е лесно да забравиш, че Блек е един от най-известните археолози в страната. При това основателно. Виж, той може да направи много за кариерата на едно момиче. — Тя се засмя. — Пък и я погледни какъв едър кокал има. Басирам се, че оная му работа е като пожарникарски маркуч.

С тези думи Слоун се изправи и остави ризата си да се изхлузи от ръцете й и да се свлече на земята.

— Виж какво направи — каза тя. — Отивам да се поохладя в потока.

Нора се отпусна по гръб. Сякаш някъде много далеч чу Слоун да се плиска във водата. След малко се върна — стройното й тяло лъщеше на лунната светлина. Тя безшумно се пъхна в спалния си чувал.

— Сладки сънища, Нора Кели!

Слоун се обърна на другата страна и след няколко минути задиша спокойно и равномерно. Ала Нора дълго остана будна с широко отворени за звездите очи.