Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Златото на Кивира (65)

64.

Слоун чакаше, напрегнала всичките си мускули, заслушана с пълна съсредоточеност.

Бурята поспря и дъждът отслабна. Тя скри часовника си в шепа и за миг го освети: почти десет и половина. Небето бе прорязано от светли ивици и иззад разкъсаните облаци се подаваше луната. И все пак бе съвсем тъмно — достатъчно тъмно, за да си помисли човек, че може незабелязано да се промъкне в лагера.

Слоун се размърда и разтърка лакти. Отново се зачуди какво се е случило със Суайър и Бонароти. Никой не се беше появил на входа на града. И очевидно не бяха в лагера. Може би изобщо не бяха напускали Кивира и сега бяха в кивата при Блек. Във всички случаи беше по-добре, че ги няма. Нора не можеше да се крие вечно. Скоро щеше да дойде за Смитбак.

Тя насочи поглед към палатката и слабата й светлина насред тъмния лагер. Съсредоточено отхвърляйки всички обичайни звуци, Слоун зачака, готова да различи стъпките на Нора от далечното бучене на придошлия поток. Изтекоха още десет минути, после петнадесет. Луната отново се скри зад облаците. Дъждът пак се усили, придружен от далечна гръмотевица. Оказа се по-трудно да чака така с пистолет в ръка, отколкото предполагаше. Гневът й се разгоря с нова сила: отчасти към Нора, но отчасти и към баща й. Ако бе проявил доверие към нея, ако я беше поставил начело на експедицията, това нямаше да се случи. Тя потисна страха, обзел я при мисълта какво ще се случи — какво е принудена да извърши.

Насили се да насочи мислите си към безкрайните чудеса, очакващи я в тайния град. За пореден път си напомни, че няма друг избор. Даже някак да успееше да обори обвиненията на Нора, това завинаги щеше да я съсипе. И в сърцето си баща й щеше да разбере…

Най-после: пропукване на вейка, предпазливи стъпки по мокър пясък. И пак — поне така й се стори — не можеше да е сигурна заради далечния рев на реката и тихия плисък на дъжда.

Някой се промъкваше към палатката, някой, който бе извънредно предпазлив.

Слоун за миг се поколеба. Не беше подозирала, че Нора може да се движи толкова тихо. Но знаеше, че никой друг няма да се приближава до палатката толкова внимателно.

Тя си пое дъх и отвори уста, сякаш за да каже нещо. Помисли си дали да не извика на Нора, да й даде още един шанс: да забрави Арагон, метеорологичната прогноза, всичко. После обаче си спомни изражението й — думата „убийство“, изречена със стиснати зъби, — и замълча.

Безшумно вдигна цевта на револвера и отпусна мускулите си, за да поеме отката. Беше добър стрелец и от това разстояние не можеше да не улучи. Щеше да е бързо и навярно безболезнено. След две минути Нора и Смитбак щяха да са в реката и неумолимо да се носят към тесния процеп в отсрещния край. Ако се наложеше, винаги можеше да каже на другите, че е стреляла по змия.

Слоун се приготви и зачака. Стъпките бяха съвсем тихи и между тях изтичаше толкова много време, че не знаеше дали се приближават, или се отдалечават. Най-после между нея и палатката се появи сянка.

Тя бавно издиша през носа. Тъмният силует беше прекалено висок, за да е на късокракия Суайър, и прекалено нисък, за да е на Аарън Бонароти. Можеше да е само Нора. Сянката се плъзна покрай палатката и спря пред входа.

Слоун внимателно се прицели. Е, това беше. Престана да диша, избра момента между два удара на сърцето си и натисна спусъка.

Револверът силно подскочи в ръцете й и изстрелът отекна в каньона. Разнесе се изпъшкване, подритване, стихващо дращене. Когато зрението й се проясни, силуетът бе изчезнал от слабата светлина на палатката. Цареше пълна тишина.

Слоун изпълзя иззад храста и се изправи. Беше го направила. Усети, че силно трепери, ала не се опита да се овладее. Включи фенерчето и се приближи. Поколеба се встрани от палатката, сякаш не желаеше да види какво е причинило оръжието й. После дълбоко си пое дъх и пристъпи напред.

Вместо тялото на Нора, проснато пред палатката, окървавено и неподвижно, там нямаше нищо.

От смайване Слоун едва не изпусна револвера. Ужасено се взираше в пясъка. Как можеше да не улучи? Та тя бе стреляла почти от упор. Завъртя фенерчето наоколо и потърси нещо, каквото и да е, за да си обясни случилото се.

И тогава лъчът освети нещо в пясъка до другия край на палатката. Кърваво петно. И до него — кървава стъпка във влажната пръст.

Слоун внимателно я разгледа. Не беше на Нора, нито на което и да било друго човешко същество. Приличаше на отпечатък от предна лапа на животно.

Тя се отдръпна назад и се озърна. И видя Нора, която тичаше към лагера. Когато луната за кратко се показа между дъждовните облаци, Нора я забеляза и се закова на мястото си, после бързо зави към въжената стълба, водеща към града. Изстрелът я бе уплашил и я беше накарал да напусне убежището си при свлачището, ала по възможно най-лошия начин.

Слоун насочи револвера в нейната посока, но отново го отпусна. Значи Нора не се бе приближавала до палатката. Тогава по какво беше стреляла?

Докато бавно обхождаше лагера с лъча на фенерчето си, на фона на последния ред палатки се очерта някакъв силует. Слоун се олюля от изненада.

Студената светлина бе попаднала върху ужасяващо привидение. То безмълвно я зяпаше, гърбаво и рунтаво. Червените му очи пламтяха като огнени точки през дупките, пробити в маска от еленова кожа. Странните бели мотиви по краката и ръцете му бяха омазани с тъмночервена кръв. От козината му се вдигаше пара.

Обзета от паника и удивление, Слоун инстинктивно отстъпи назад. Ето по какво беше стреляла. На корема му тъмнееше голяма рана, тъмната кръв лъщеше на лунната светлина. И все пак съществото стоеше изправено. Нещо повече: гърдите му бавно се надигаха и Слоун виждаше, че е съвсем живо.

Въпреки че това откритие й отне само стотна от секундата, на Слоун й се струваше, че времето е спряло. Сърцето отчаяно бясно се блъскаше в гърдите й.

И тогава съществото с ужасяващо зловеща решителност пристъпи към нея.

Паниката мигновено взе връх. Тя хвърли фенерчето, завъртя се на пети и се затича. За миг забрави кивата, пороя, всичко друго. Освен желанието си да избяга от този чудовищен призрак. Ето какво бе изкормило конете и беше обезобразило трупа на Холройд… Слоун се сети за Суайър и Бонароти и краката й изведнъж се раздвижиха още по-бързо, нощният въздух със свистене нахлуваше и излизаше от дробовете й.

Едва различаваше Нора, която се катереше към града. Слоун отчаяно зави натам, без да откъсва очи от стълбата, тичайки в пълен унес. Опита се с цялата сила на волята си да не обръща внимание на ужасните пляскащи звуци откъм рунтавото същество, което тичаше в мрака след нея.