Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Златото на Кивира (31)

30.

Рано сутринта групата се събра при въжената стълба до града. Бяха дошли дори Суайър и Бонароти. Вече свикнали с човешкото присъствие, лястовиците не вдигнаха обичайната си протестна врява. Необикновено тихият Бил Смитбак бърникаше малък касетофон. До него стоеше Арагон със сиво замислено лице. Въпреки интереса си към пълния с кости проход, той беше зарязал работата си, за да се присъедини към тях. Това повече от всичко друго подчертаваше важността на предстоящата им задача.

Бяха приключили с общото проучване на Кивира. Холройд бе качил координатите и котите, взети от неговата система за сателитно позициониране, в географската база данни. Беше време да влязат в Голямата кива, главната култова сграда. Предишната нощ Нора бе останала до късно будна и се беше чудила какво ще открият. Накрая въображението й бе изневерило. Голямата кива се равняваше по значение на катедралата в средновековен град: център на неговата религиозна дейност и обществен живот, хранилище на най-свещените предмети.

Блек се беше облегнал на една скала и потропваше с пръсти в зле скрито очакване. Хванал в ръка огромно растение, с него приказваше Питър Холройд. Липсваше само Слоун, която Нора не бе виждала след сблъсъка от предишния ден.

Сякаш усетил погледай, Холройд се обърна към нея. После се изправи и се приближи, като поклащаше растението в ръката си.

— Виж това, Нора.

Тя го взе — експлозия от зелени стъбла с остър корен и кремав цвят.

— Какво е?

— А, от пет до десет години във федерален затвор — засмя се Холройд.

Археоложката неразбиращо го погледна.

— Татул — поясни той. — Коренът съдържа изключително силен халюциноген.

— Халюциноген ли?

— Алкалоидът е концентриран в горната част на корена — обади се Арагон. — При шаманите на яките силата на духа се измерва според това какво количество от корена можеш да погълнеш. — Той погледна Холройд. — Но ти сигурно си забелязал, че то не е единственото отровно растение в долината.

По-младият мъж кимна с глава.

— Татул, мексикански гъби, мескалов кактус… Тук е пълно с растения, съдържащи психотропни вещества.

— Най-странното е, че трите растения, които спомена и които тук изглежда се срещат в изобилие, понякога са били използвани от шамани и знахари. Взети заедно, те могат да предизвикат дива лудост. Като свръхдоза фенил циклохексил пиперидин: могат да те прострелят отблизо и изобщо да не усетиш.

— Тия жреци не случайно са се заселили тук — пошегува се Смитбак.

— Е, поне цветето е красиво — отбеляза Нора.

— Прилича на грамофонче, нали? — попита Холройд. — И това е странно. В корена на татула се съдържа един ензим, който тялото не може да обменя и затова го отделя с потта. И съм чувал, че точно така миришели хората, които го взимат. На грамофончета.

Нора неволно се наведе и вдигна цветето към носа си. То беше голямо и бяло, почти сексуално в зрелостта си. Тя дълбоко вдъхна финия му аромат.

После се вцепени и пръстите й се вледениха. За миг се върна в коридора на горния етаж на изоставената къща в ранчото. Чу изхрущяване на стъкло под нечий крак, усети мирис на смачкани цветя в неподвижния нощен въздух…

Разнесе се тракане и когато се обърна, Нора видя да се приближава Слоун, понесла газова лампа, черна дъска и фотоапарат с тринога. Срещна погледай, остави багажа си, приближи се и я прегърна през кръста с изящната си ръка.

— Извинявай — прошепна в ухото й Слоун. — Ти беше права. Както обикновено.

Нора кимна с глава и се върна в настоящето.

— Да не говорим за това.

Слоун леко се отдръпна.

— Предполагам, че е очевидно. Имам проблем с подчинението. Още нещо, за което трябва да благодаря на баща си. Повече няма да се повтори.

— Благодаря — отвърна Нора и хвърли растението. — А аз не биваше да се шегувам с баща ти. Беше грубо.

После се обърна към групата и положи всички усилия да пропъди мислите за татула от ума си.

— Добре, ето плана. Двете със Слоун първи ще влезем в кивата, за да направим предварителен анализ и да я снимаме. Вие ще ни последвате по-късно. Съгласни ли сте?

Блек се намръщи, ала останалите закимаха с глави.

— Чудесно. Тогава да започваме.

Един по един се покатериха по въжената стълба. Прекосиха главния площад и по една от пясъчните дюни се качиха на първия етаж. После използваха отлично запазена индианска стълба, по която се качиха на втория етаж. Входът на Голямата кива се намираше по-назад и кръглата й грамада тънеше в лилава сянка. На стената й беше опряна друга стълба и след малко Нора и Слоун бяха на покрива. Той бе покрит с дебел пласт кирпич и имаше невероятно стабилен вид. Подобно на всички киви, входът беше в покрива. От отвора стърчаха краищата на стълба, потъваща във вътрешността. Когато я погледна, Нора усети, че устата й пресъхва.

Тя бавно се запъти към нея и спря точно пред отвора.

— Дай да запалим фенера — каза археоложката.

Разнесе се съскане на газ и с тихо изпукване фенерът оживя. Двете приклекнаха до отвора и Слоун насочи ярката бяла светлина към мрака под тях.

Стълбата се спускаше около четири и половина метра и свършваше до жлеб, изсечен в пясъчника. Слоун плъзна лъча наоколо, но от тази височина се виждаше само голият под: диаметърът на кивата бе осемнадесет метра и стените бяха доста далеч.

— Можеш да влезеш първа — каза Нора.

Слоун я погледна.

— Аз ли?

Нора се усмихна.

Слоун бързо се спусна по първите пет стъпала, после протегна ръка за фенера. Тя слезе още малко надолу и спря, за да насочи светлината към стените. Нора нямаше представа какво гледа, но виждаше изражението на лицето й. И тогава разбра, че кивата не е празна.

Слоун бързо се спусна на дъното и след като за пореден път дълбоко си пое дъх, Нора я последва. Когато скочи от стълбата, плъзна поглед наоколо.

Кръглата стена на кивата беше покрита с пъстроцветен стенопис. Образите бяха силно стилизирани и трябваше внимателно да ги проучи, за да разбере какво представляват. Най-отгоре имаше четири грамадни гръмоптици, чиито разперени криле почти покриваха горната част на стената. От очите и клюновете им излизаха назъбени мълнии. Под тях имаше яркотюркоазено поле, по което плаваха облаци и от тях падаха завеси от бял дъжд. През облаците се движеше бог на дъгата, чието издължено тяло опасваше почти цялата кива. Главата й протегнатите му ръце сочеха на север. В долната част на стенописа бе изобразена самата земя. Нора забеляза четирите свещени планини, разположени в основните посоки. Тази космография продължаваше да лежи в основата на повечето съвременни индиански религии в Югозапада: черната планина на север, жълтата планина на запад, бялата планина на изток и синята планина на юг. Бяха представени и най-дребните подробности. Багрите, толкова дълго останали погребани в мрак, изглеждаха като положени предишния ден.

Нора спусна поглед надолу. Под стенописа имаше каменен перваз, който опасваше кивата. Върху него лежаха множество лъскави предмети, които се появяваха и изчезваха под лъча на фенера. Като впери развеселено очи, тя с изненада разбра, че са черепи. Бяха десетки, ако не и стотици от хора, мечки, бизони, вълци, елени, сърни, пуми, ягуари, всичките покрити с полиран тюркоаз. Но най-много я поразиха очите. Във всички очни кухини имаше сфери от розов кварц, инкрустирани с халцедон, които пречупваха, усилваха и отразяваха лъча на фенера и блестяха в зловещо розово. Тази ухилена тълпа от мъртъвци, от таласъми без клепачи ги заобикаляше отвсякъде и очите им заплашително пламтяха, сякаш осветени от автомобилни фарове.

Освен черепите в помещението нямаше нищо друго. В абсолютния център на кивата беше издълбан обичайният сипапу, отворът към подземния свят, и от двете му страни имаше по едно огнище. На изток Лора забеляза стандартния отвор за духовете — тесен канал, който излизаше навън от кивата. Но подобно на почти всичко в Кивира, стенописът и черепите бяха уникални.

Тя погледна Слоун, която вече насочваше трите реда прожектори на фотоапарата.

— Ще повикам другите — каза Нора. — Ако стоят настрани от стените, няма да има проблем.

Слоун само кимна. Докато тя настройваше блендата, на Нора й се стори, че вижда разочарование на лицето й. После се включи първият ред прожектори и освети цялата ухилена компания призрачни черепи.

Другите се спуснаха по стълбата и в безмълвно удивление се събраха долу. Вниманието на Нора беше привлечено от странна композиция — два големи кръга в северния край на стенописа. В единия бе вписан синьо-бял диск, изобразяващ миниатюрни облаци и дъжд, изпълнени в обичайния геометричен стил на анасазите: смалена версия на огромния кръг, нарисуван от външната страна на кивата. Вторият кръг беше жълто-бял и обгръщаше слънчев диск, заобиколен от лъчи. Когато фенерът го освети, образът проблесна като златен. Нора го разгледа по-внимателно и видя, че ефектът се дължи на стрита слюда, смесена с боята.

Слоун бе преместила фотоапарата и даде знак на Нора да се дръпне встрани от линията на обектива. Когато се наведе над стъкления екран, тя внезапно ахна, рязко се изправи, приближи се до малкото слънце и напрегнато започна да го разглежда.

— Какво има? — попита Нора.

Слоун се извърна и по лицето й се разля широка ленива усмивка.

— Нищо особено. Странен мотив. Преди не го бях забелязала. — Тя се върна при фотоапарата си, снима композицията и продължи нататък.

— Това е очевидна двусъставна структура — приближи се Блек и посочи двата кръга. Широкото му грубовато лице бе осветено от фенера.

— Двусъставна структура ли?

— Да. Организацията на много общности на анасазите, както и на други общества, е била основана на разделянето на две. Летни, и зимни общества, мъжки и женски, земни и небесни. — Той посочи двата кръга. — Синият диск е като онзи върху външната стена на кивата. Това означава, че градът е бил разделен на дъждовно и слънчево общество. Първият кръг представлява Кивата на дъжда, а вторият — Кивата на слънцето.

— Интересно — изненада се Нора.

— Разбира се. Сега сме в самата Кива на дъжда.

Разнесе се ослепителен проблясък — Слоун беше направила третата си снимка.

— Е? — обади се Смитбак, който бе слушал обясненията. — Продължавай нататък.

— За кое? — учуди се Блек.

— Ако това е Кивата на дъжда, къде е Кивата на слънцето?

Последва мълчание, нарушено само от тихия звук при следващата снимка. Накрая Блек се прокашля.

— Основателен въпрос.

— Трябва да е в някой друг обект, ако изобщо съществува — отвърна Нора. — В Кивира има само една Голяма кива.

— Несъмнено си права — промърмори Арагон. — Обаче изпитвам все по-ясното усещане за нещо… нещо, което по някаква причина не забелязваме.

Нора се обърна към него.

— Не разбирам.

Той също я погледна. Очите му изглеждаха вдлъбнати и тъмни на светлината на фенера.

— Нямаш ли чувството, че липсва парче от пъзела? Всички богатства, всички кости, всички тези масивни сгради… Трябва да има причина… — Антропологът поклати глава. — Мислех, че отговорът ще е в тази кива. Сега вече не съм толкова сигурен. Не обичам да правя неаргументирани заключения, но ми се струва, че всичко това е имало някакво главно предназначение. Зловещо предназначение.

— А именно? — попита Смитбак.

Блек се усмихна и Нора зърна на лицето му напрегнатост, каквато по-рано не бе забелязвала.

— Анасазите са използвали тюркоаза за ритуалите на дъжда. Това се отнася за каньона Чако и очевидно е в сила и тук. В това помещение сигурно има стотици килограми тюркоаз. Прекалено много за култура, в която даже едно-едничко мънисто е имало огромна стойност.

Смитбак кимна с глава. Нора премести поглед от единия на другия и се зачуди какво иска да каже Блек.

— Затова ви питам: щом тюркоазът е материал, използван в ритуалите на дъжда, какъв материал се е използвал в ритуалите на слънцето? — Той посочи образа на Кивата на слънцето, чийто слюден диск лъщеше на отразената светлина. Бонароти и Суайър също се бяха приближили и напрегнато слушаха. — На какво ви; прилича това?

Смитбак тихо подсвирна с уста.

— На злато ли? — попита той.

Блек само се усмихна.

— Хайде стига, да не започваме пак по този въпрос — нетърпеливо се намеси Нора. — Това е единствената Голяма кива в града. И идеята, че Кивата на слънцето, а и изобщо която и да е кива, може да е пълна със злато, направо е смешна. Изненадана съм, че чувам такава фантазьорска хипотеза тъкмо от теб.

— Това ли е фантазьорска хипотеза? — попита Блек. — Първо — започна да брои на пръсти той, — имаме разпространените сред индианците легенди за злато. После идват сведенията на Коронадо и отец Маркос, а също и на други изследователи. А сега откриваме и тази пиктограма, която е изключително добра имитация на злато. Както ще потвърди Енрике, инкрустациите по зъбите на тези черепи са чисто ацтекски тип, а за тях вече знаем, че са имали тонове злато. Затова започвам да се чудя дали зад легендите не се крие някаква истина.

— Намери ми тази Кива на слънцето, пълна с ацтекско злато — уморено каза Нора. — Тогава ще си променя мнението. Но засега да прекратим приказките за съкровища, става ли?

Блек се ухили.

— Предизвикваш ли ме?

— По-скоро те призовавам към здрав разум.

Зад нея се разнесе смях, дрезгав и тих. Нора се озърна и видя Слоун, която местеше поглед от нея на Блек и кехлибарените й очи весело блещукаха.