Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нора Кели (0.1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Thunderhead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
mad71 (2015)

Издание:

Дъглас Престън, Линкълн Чайлд. Златото на Кивира

Американска. Първо издание

ИК Бард, София, 2003

Редактор: Радка Бояджиева

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“ ООД

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

ISBN: 954–585–449–9

История

  1. — Добавяне

5.

Нора седеше на една от масите в институтската лаборатория за анализ на артефакти.

Под силната флуоресцентна светлина пред нея бяха подредени шест найлонови чувала, пълни с керамични фрагменти. Всички бяха надписани с черен флумастер: „РИО ПУЕРКО, I ХОРИЗОНТ“. В един от съседните шкафове, грижливо тапициран, за да се избегне „триенето на найлона“, имаше още четири чувала от втори хоризонт и един от трети: общо петдесет килограма фрагменти.

Нора въздъхна. Знаеше, че за да публикува отчета за разкопките на Рио Пуерко, трябва да обработи и класифицира всеки фрагмент. А освен керамика, имаше каменни и кремъчни сечива, костени фрагменти, въглени, поленови проби, дори косми, всички търпеливо чакащи в металните си клетки из лабораторията. Тя отвори първия чувал и с помощта на метални щипци започна да реди фрагментите върху бялата маса. По някое време светлината помръкна. Нора вдигна поглед и видя, че над зарешетеното прозорче високо на стената минава бял облак. „Като в затвор“ — кисело си помисли тя. После се озърна към близкия компютър. На екрана имаше бланка за попълване на данни в артефакт.

ТО-1041
Археологически институт Санта Фе
Сведения за контекста Артефактуална база данни
Обект № Полеви инв.№
Ареал/Сектор Квадрат
План № Контекст, шифър
Кат. № Пласт, хоризонт
Координати Тричленно обозначение
Произход Дата на откриване
Записано от На

Описание на артефакта (макс. 4096 знака)

ПОВЕРИТЕЛНО — ДА НЕ СЕ КОПИРА

Отлично разбираше защо е необходимо такова статистическо проучване. И все пак не можеше да не си мисли, че под ръководството на Мъри Блейкууд институтът е попаднал в оковите на маниакалното типологизиране. Въпреки огромните си сбирки и талантливите си учени институтът като че ли не обръщаше внимание на новите явления, които се развиваха извън дебелите кирпичени стени — етноархеология, контекстуална археология, молекулярна археология, управление на културните ресурси.

Нора извади ръкописния си полеви дневник и започна да подрежда артефактите според информацията, която въвеждаше в база данните. Меса Верде 46 Ч/Б, Чако 23/МакЕлмо, Сейнт Джонс Поли 2, Сокоро 1 Б/У… Или пак беше Меса Верде Ч/Б? Безрезултатно потърси лупа в чекмеджето. „Да върви по дяволите!“ — помисли си тя, отдели фрагмента настрани и продължи нататък.

Взе малък полиран чиреп, очевидно устие на паница. „Виж, това е друго нещо“ — каза си Нора. Въпреки малките си размери фрагментът бе красив и тя си спомни откриването му. Седеше до гъст вечнозелен храст и стабилизираше с лепило една крехка кошница, когато заместникът й Брус Дженкинс внезапно извика: „Фрагмент слюдеста керамика Чако, черно върху жълто. По дяволите!“ Помнеше вълнението и завистта, които бе породило това чирепче. А ето че сега лежеше забравено в чувала. Защо институтът не отделеше повече сили, да речем, за да установи защо този фантастичен керамичен стил се среща толкова рядко, защо не са открити цели съдове, защо никой не знае откъде произхожда, нито как са се правили грънците, вместо безкрайно да номерират и класифицират като някакви счетоводители на праисторията?

Нора погледна подредените в сиво-кафява редица керамични фрагменти. После с рязко движение скочи от масата, обърна се към телефона и се свърза с телефонни услуги.

— Пасадина — каза тя. — Лабораторията за реактивно движение.

След една външна и две вътрешни телефонистки най-после научи, че вътрешният номер на Лиланд Уоткинс е 2330.

— Да? — разнесе се висок нетърпелив глас.

— Аз съм Нора Кели от Археологическия институт в Санта Фе.

— Да? — повтори гласът.

— С Лиланд Уоткинс ли говоря?

— Тук е доктор Уоткинс.

— Ще ви помоля да ми отделите няколко минути — бързо каза Нора. — Работим по проект в Югоизточна Юта, търсим древни пътища на анасазите. Възможно ли е…

— Нямаме радарно покритие в този район — прекъсна я Уоткинс.

Тя пое дъх дълбоко.

— Има ли начин да си сътрудничим за осигуряването на радарно покритие? Разбирате ли…

— Не, няма никакъв начин — с носов от растящо раздразнение глас заяви Уоткинс. — Имам километричен списък с хора, които чакат за радарно покритие: геолози, тропически биолози, агрономи, каквито искате.

— Разбирам — като се опитваше да говори спокойно, отвърна Нора. — А какъв е редът за подаване на молба за такова покритие?

— Ангажирани сме за две години напред. И съм прекалено зает, за да го обсъждаме. Както сигурно знаете, в момента совалката „Рипъблик“ е в орбита.

— Въпросът е много важен, доктор Уоткинс. Според нас…

— Всичко е важно. Моля да ме извините. Пишете ни, ако искате да подадете молба.

— На какъв ад… — Нора замълча, когато чу сигнала отсреща. — Арогантен кретен! Радвам се, че брат ми е изчукал гаджето ти! — Тя затръшна слушалката.

После се замисли, загледана в телефона. Вътрешният на доктор Уоткинс бе 2330.

Нора бавно се пресегна и решително набра извънградски номер.

— Да — след малко каза тя. — Дайте ми вътрешен двайсет и три трийсет и едно, моля.