Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Златото на Кивира (25)

24.

Нора се сепна. Беше спала толкова дълбоко, толкова тежко, че за миг не можа да си спомни къде се намира и панически се надигна. Зората обагряше в кървавочервено високите скали. Пулсирането на бинтованите й пръсти бързо й припомни предишния ден: ужасната борба на хребета, откриването на тесния каньон и тази долина, липсата на каквито и да било признаци от руини. Огледа наоколо. Спалният чувал до нея бе празен.

Тя се изправи и със схванати мускули разрови пепелта на огъня. Отряза малко суха трева, смачка я на топка и я тикна сред въглените. Надигна се тънка струя дим, после тревата избухна в пламъци. Нора бързо прибави съчки. Затършува в раницата си и напълни малката кафеварка за еспресо с кафе и вода, закрепи я над огъня и се спусна при потока да се измие. Като се върна, кафеварката съскаше. Тъкмо си наливаше кафе, когато се появи Слоун. Вечната й усмивка я нямаше.

— Да изпием по едно кафе — каза Нора.

Слоун пое протегнатата й чаша и седна. Двете мълчаливо отпиваха от еспресото, докато слънцето пълзеше по стените на каньона.

— Тук няма нищо, Нора — накрая каза Слоун. — Цял час оглеждах долината сантиметър по сантиметър. Твоето приятелче Холройд може да сканира земята с магнитометър, обаче никога не съм виждала руини под пясъка или високо на скалите, които да не оставят поне някаква следа на повърхността. Не открих нито един фрагмент, нито един кремъчен отцеп.

Нора остави чашата си.

— Не е възможно.

Слоун сви рамене.

— Сама се увери.

— Точно това възнамерявам да направя.

Нора отиде в подножието на скалите и пое по посока на часовниковата стрелка. Виждаше стъпките, които другата жена бе оставила в пясъка, докато беше търсила артефакти. Извади бинокъла си и систематично огледа скалите, кухините и скалните первази. На всеки двадесетина крачки спираше и повтаряше процедурата. Утринната светлина нахлуваше в долината и с всяка следваща минута хвърляше нови сенки. При всяко спиране Нора напрягаше очи да забележи нещо — изсечена в камъка вдлъбнатина, избелял петроглиф, каквото и да е, стига да предполагаше човешко присъствие. След като направи пълна обиколка, тя прекоси долината от север на юг и от изток на запад, многократно прегази потока и продължи да се взира в стените.

След час и половина се върна в лагера, мокра и уморена, и мълчаливо седна до Слоун, която също мълчеше с наведена глава и вперила очи в пясъка, разсеяно чертаеше кръг с пръчка.

Нора се замисли за баща си и за всички ужасни неща, които майка й бе говорила за него през годините. Нима щеше да се окаже права? Наистина ли на него не можеше да се разчита?

В продължение на десетина-двадесет минути безмълвно седяха край гаснещия огън, смазани от огромната тежест на невъобразимия провал.

— Какво ще кажем на другите? — накрая попита Нора.

Слоун рязко отметна късата си коса назад.

— Ще го направим както трябва — отвърна тя. — Вече не можем да се върнем, без да изпълним всички формалности. Както каза снощи, ще донесем уредите, ще направим археологическо проучване на долината. И после ще се приберем у дома. Ти в своя кабинет, а аз… — Слоун замълча за миг. — При баща ми.

Докато говореше, на лицето й се изписа измъчено изражение. Тя се обърна към Нора. Погледът й омекна.

— Но ето че мрънкам като егоистична ученичка — рече Слоун й пак се усмихна. — След като всъщност трябва да утешавам теб. Не мога да изразя колко много съжалявам, Нора. Знаеш, че всички повярвахме в мечтата ти.

Нора вдигна поглед към тъмните скали, по чиято гладка повърхност нямаше нито следа от пътека. В цялата система от каньони не бе открила руини и този тук не правеше изключение.

— Просто не мога да повярвам — промълви тя. — Не мога да повярвам, че ви домъкнах тук, хвърлих на вятъра парите на баща ти, рискувах живота ви и убих конете ей така за нищо.

Слоун хвана ръката й и успокоително я стисна. После се изправи.

— Хайде — каза тя. — Другите ни чакат.

Нора прибра съдовете и спалния чувал и уморено натовари раницата си. Чувстваше устата си болезнено пресъхнала. Мисълта за идващите дни — формалностите, работата без никаква надежда — беше непоносима. Отново погледна скалата и различи същите особености, които бе видяла предишния ден. Утринната светлина падаше под друг ъгъл и огряваше по-ниските скали. Очите й инстинктивно се плъзнаха по пясъчника, ала той си оставаше гладък и гол. Тя повдигна поглед по-нагоре.

И тогава видя нещо: една-единствена плитка бразда на дванадесетина метра височина. Слънчевите лъчи идеално я осветяваха. Можеше да е естествена, всъщност навярно наистина беше естествена. Но Нора въпреки това затършува в раницата си за бинокъла. Фокусира го и отново погледна. И ето: малка вдлъбнатина, привидно увиснала в пространството на тридесетина сантиметра под тесен перваз. През бинокъла тя не изглеждаше толкова естествена. Но къде бе останалата част от пътеката?

Когато насочи бинокъла си по-надолу, видя отговора: част от повърхността на скалата под самотата вдлъбнатина наскоро се беше свлякла — онзи оксидиран пласт, който бе покрил пясъчника през вековете — и разкриваше по-светло ядро. Доказателството беше в подножието на стената — купчина чакъл. Сърцето й бясно се разтуптя. Обърна се и видя, че Слоун любопитно я наблюдава.

Тя й подаде бинокъла.

— Погледни натам.

Слоун проучи мястото. Тялото й внезапно се напрегна.

— Това е стъпало „мокви“ — задъхано каза тя. — Горният край на пътека. Останалите стъпала трябва да са се срутили. Господи, погледни купчината чакъл отдолу! Как може да съм толкова глупава? Търсех фрагменти и изобщо не ми хрумна…

— Свличането трябва да е станало, след като баща ми е видял пътеката — рече Нора. Ала Слоун вече ровеше в раницата си за катераческо въже. — Какво правиш?

— Няма проблем — беше отговорът. — Това изкачване ще е фасулска работа.

— Горе ли се качваш?

— Естествено.

Слоун припряно подготви снаряжението си, после събу туристическите обувки и нахлузи катерачески.

— Ами аз? — попита Нора.

— Какво ти?

— За нищо на света няма да те пусна горе без мен.

Слоун се изправи и започна да навива въжето.

— Катерила ли си се някога?

— Случвало се е.

— Ами ръцете ти?

— Добре са — упорстваше Нора. — Ще си сложа ръкавиците.

Слоун се поколеба за миг.

— Не нося снаряжение и за теб, така че ще трябва да ме следваш без ремъци.

— Няма проблем.

— Тогава да вървим — със сияйна усмивка каза Слоун.

След малко бяха вече в подножието на скалата. Слоун помогна на Нора да увие въжето около тялото си, потри ръце и се обърна към пясъчника.

— Качваме се — с ясен глас извика тя.

После предпазливо и ловко започна да се катери, като подрънкваше с карабинерите си. Нора постепенно отпускаше въжето. Когато стигна на четири й половина метра височина, Слоун спря, заби първата халка в една цепнатина, изпита здравината й и прокара въжето през нея. След това продължи нагоре. По някое време извика „Камъни!“ и Нора се отдръпна, за да избегне дъжда от чакъл. След малко Слоун стигна до единствената вдлъбнатина и се прехвърли върху перваза над нея. Там заби котвата си и завърза въжето.

Последва кратко мълчание.

— Виждам път! — след няколко секунди възкликна Слоун. Викът диво отекна из долината. — Продължава шейсетина метра нагоре и изчезва зад първата скална тераса. Нора, градът трябва да е скрит в нишата точно над нея!

— Идвам! — извика Нора.

— Не бързай, следвай тебеширените ми знаци. Катери се с вътрешната страна на ходилата си. Опорите са тесни.

— Ясно — отвърна Нора и освободи въжето от долната халка.

Пое нагоре по скалата. Мъчително съзнаваше, че движенията й не се отличават с грацията и увереността на Слоун. След няколко минути мускулите на ръцете и прасците й започнаха да треперят от напрежение. Въпреки ръкавиците върховете на пръстите й страшно я боляха. Усещаше, че Слоун държи въжето по-опънато от обикновено и й бе признателна за помощта.

Когато наближи единственото стъпало, десният й крак изгуби опора. Бинтованите й ръце не успяха да компенсират и тя започна да се хлъзга надолу.

— Помогни ми! — извика Нора.

Въжето мигновено се опъна.

— Наведи се навън от скалата! — чу вика на Слоун. — Аз ще те изтегля!

Задъхана, Нора се изкатери, като се остави Слоун да я издърпа през последните няколко метра до перваза. После се изправи на треперещите си крака и заразтрива пръстите си. От тази височина се виждаше, че стената на каньона се издига нагоре под ужасяващ ъгъл. Поне не бе отвесна, а и склонът постепенно ставаше по-полегат. Слоун имаше право: макар че не се забелязваше от земята, оттук пътеката се виждаше ясно.

— Добре ли си?

Нора кимна с глава и спътничката й започна втория етап от изкачването. Тъй като тази част от древната пътека беше невредима, катеренето ставаше по-лесно. След петнадесетина метра Слоун заби котвата и след няколко минути Нора я настигна, задъхана от усилието. Скалната тераса се извисяваше над тях и скритите й тайни бяха само на един преход разстояние.

Още десет минути катерене, и пътеката значително се изравни.

— Хайде да продължим до края поотделно — развълнувано предложи Слоун.

Нора знаеше, че формално би трябвало да използват въжетата, ала и двете нямаха търпение да стигнат до терасата. Безмълвно се отвързаха и бързо се заизкачваха по пътеката. След минута вече бяха горе.

Обраслата с трева и бодливи кактуси тераса бе широка около четири и половина метра и имаше слаб наклон. Археоложките неподвижно се вторачиха напред.

Нямаше нищо: нито град, нито ниша, само гол скален перваз, който опираше до друга отвесна скала на пет-шест метра от тях, висока най-малко сто и петдесет метра.

— Мамка му! — изпъшка Слоун и провеси нос.

Смаяна, Нора отново обходи с поглед терасата. Нищо. Очите й започнаха да парят и тя се извърна.

И тогава за пръв път погледна през каньона.

Точно по средата на отсрещната скална стена зееше огромна ниша. Утринното слънце я огряваше под идеален ъгъл и светлината му проникваше в дълбините зад грамадната арка. Вътре имаше древен град. В четирите му ъгъла се издигаха високи кули, помежду им се простираше сложен комплекс от помещения и кръгли киви, осеяни с черни прозорци и врати. Лъчите позлатяваха стените и кулите: град от сънищата, нереален, ефирен, готов да се изпари в пустинния въздух.

Най-съвършеният град на анасазите, който беше виждала Нора, по-красив от Скалния дворец, голям колкото Пуебло Бонито.

Слоун се обърна към нея. После и тя бавно завъртя глава и проследи погледай. Лицето й стана смъртнобледо.

Нора затвори очи, силно стисна клепачи и отново ги вдигна. Градът все още си бе там. Тя бавно обходи с поглед нишата. Насред града различи кръглите очертания на Голяма кива: най-голямата, която беше виждала, със запазен покрив. Непокътната Голяма кива… Такова нещо не бе откривано.

Чак сега осъзна, че нишата е доста навътре от скалния перваз и затова не се вижда отдолу. Конвексната стена на гигантския пясъчник се издуваше най-малко на петнадесет метра от дъното на нишата. Именно това случайно изваяние на геологията и ерозията позволяваше градът да остане скрит не само отгоре и отдолу, но и от отсрещния край на каньона. Отчаяна мисъл проряза съзнанието й: „Надявам се, че баща ми го е видял.“

Изведнъж коленете й омекнаха и Нора бавно се свлече на земята. Тя седна и продължи да се взира оттатък долината. Разнесе се шумолене и Слоун приклекна до нея.

— Нора — разнесе се гласът й, изпълнен с благоговение и едва доловими иронични нотки. — Мисля, че открихме Кивира.