Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Златото на Кивира (59)

58.

Слоун Годард стоеше в сумрака на кивата и се взираше в редиците лъскави съдове. Дълго време не виждаше нищо друго. Сякаш външният свят се беше отдалечил на огромно разстояние, оставяйки след себе си само това малко пространство. Бе забравила за всичко — смъртта на Холройд, пороя, Нора и другите, смразяващото присъствие на убийците на конете.

Бяха открити само няколко малки фрагмента слюдеста керамика черно върху жълто. Откриването на цели съдове беше истинско събитие. Те бяха божествено красиви, най-разкошната керамика, която бе виждала през живота си. Всеки съд имаше съвършена форма и полировка. Глината, от която бяха направени, беше изпечена до наситеножълто, но цветът бе подсилен чрез прибавяне на счукана слюда. Керамиката искреше с вътрешна светлина и докато разглеждаше безбройните паници и кани, гърбави фигурки, черепи, гърнета и статуетки, Слоун си мислеше, че са по-красиви от злато. Те притежаваха топлина и жизненост, които липсваха на благородния метал. Всички бяха украсени с геометрични и зооморфни мотиви, изпълнени с възхитително майсторство: пред нея се разкриваше цялата пиктографска история на анасазите.

Всичко бе там, както беше очаквала: главният източник на слюдеста керамика. Това бе любимият проект на баща й: в течение на тридесет години той беше картографирал всеки фрагмент, прокарвайки хипотетични търговски пътища в търсене на източника. Тъй като броят на откритите фрагменти бе нищожен, баща й беше предположил, че тези керамични съдове са били най-ценните вещи на анасазите и са се съхранявали на едно място, най-вероятно религиозен център. След като бе картографирал разпространението на всички известни фрагменти, той беше стигнал до заключението, че източникът им е някъде сред лабиринта на каньоните. Дори за кратко бе мечтал сам да го открие. Ала беше остарял и се бе разболял. После, когато беше научил за Нора и писмото от баща й, надеждата отново се бе разгоряла. Веднага беше разбрал, че ако изобщо съществува, Кивира може би е източник на тази великолепна керамика. Това бяха само предположения, естествено — прекалено хипотетични, за да ги публикува човек с неговото положение. Но бяха достатъчни, за да прати експедиция, в която да участва дъщеря му.

Слоун знаеше, че ако открият града, трябва да обсъди въпроса насаме с Нора. Само че не можеше да я включи в голямото откритие, което предстоеше. Нора и без това вече беше взела своя дял от славата. Колко пъти по пътя за Кивира й бе хрумвала горчивата мисъл, че се подчинява на заповедите на една второкласна, неопитна археоложка, след като по право тя би трябвало да ръководи експедицията. В крайна сметка Нора, а оттук и баща й щяха да получат цялата слава: поредният пример за предвидливостта на баща й, за липсата му на доверие към нея.

Е, сега всичко щеше да се промени. Ако Нора не беше такава егоистка, такъв деспотичен инат, нямаше да се стигне дотам. Но по волята на съдбата откритието щеше да е на Слоун. Сега тя ръководеше експедицията. Нейното име завинаги щеше да е свързано с откриването на тази керамика. Всички останали — Блек, Нора, особено баща й — щяха да останат на заден план.

Тя бавно се върна към настоящето. С периферното си зрение забеляза разочарования Бонароти, който залиташе със сковани крака към дупката, за чието пробиване беше помогнал. След малко се покатери по перваза и изчезна в пещерата.

Очите й се плъзнаха по невероятното съкровище от керамични съдове и стигнаха до голяма дупка в пода, която до този момент не бе забелязала. Тя изглеждаше изкопана съвсем наскоро. Но това не беше възможно: кой друг, освен тях можеше да е влизал в тази кива през последните седемстотин години? И кой би изкопал няколко килограма прах, без да обърне внимание на една от най-богатите съкровищници в цялата история на Северна Америка?

Ала ликуването не й позволи дълго да мисли за това. Слоун възбудено се обърна към Блек. Бедният Аарън Блек, който бе допуснал детинската му жажда за златно съкровище да заслепи опитния археолог у него! Тя не се беше опитала да го поправи, естествено: нямаше защо да охлажда ентусиазма му, след като имаше толкова голяма нужда от неговата помощ. Освен това, щом преодолееше първоначалното си разочарование и срам, той непременно щеше да разбере, че находката им всъщност е безкрайно по-важна.

Видът на Блек в сумрака на кивата обаче я порази. „Изглежда ужасно“ — помисли си Слоун. Плътта му сякаш се беше спаружила. Две зачервени влажни очи кухо зяпаха от лице, покрито с белезникав прах, превърнал се в кал върху потната му кожа. В тези очи тя видя ужасяващ спомен за Питър Холройд, парализиран от страха и болестта в помещението с царския гроб.

Устните на Блек висяха отпуснати и когато пристъпи към нея, той се олюля. Направи още една крачка, бръкна в най-близката паница и извади огърлица с мъниста от слюда, искрящи като злато на светлината на прожектора.

— Керамика — вдървено изрече ученият.

— Да, Аарън, керамика — отвърна Слоун. — Не е ли великолепна? Слюдестата керамика черно върху жълто, която от сто години убягва на археолозите.

Той погледна огърлицата и запремигва с невиждащи очи. После бавно я вдигна и с треперещи ръце я провеси на шията й.

— Злато — изхриптя Блек. — Исках да ти дам злато.

Трябваше й известно време, докато разбере. Той се опита да пристъпи напред и залитна на мястото си.

— Аарън — настойчиво каза Слоун. — Не разбираш ли? Това струва повече от злато. Много повече. Тези съдове разказ…

Тя замълча. Лицето на Блек се сгърчи, той притисна с длани слепоочията си. Слоун неволно отстъпи назад. Пред погледа й краката му се разтрепериха, археологът се свлече по стената на кивата и се отпусна на каменния перваз.

— Ти си болен, Аарън — промълви тя и обзелата я паника замени триумфа й. „Това не е възможно!“ — помисли си младата жена.

Блек не отговори. Той се опита да запази равновесие и събори няколко гърнета с протегнатите си ръце.

Слоун с внезапна решителност пристъпи напред и хвана едната му ръка.

— Виж, Аарън, ще отида до медицинската палатка и ще се върна колкото може по-скоро.

Тя бързо се провря през назъбената дупка и излезе от кивата. После изтупа праха от краката си и тичешком напусна пещерата, прохода и безмълвния град.