Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нора Кели (0.1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Thunderhead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
mad71 (2015)

Издание:

Дъглас Престън, Линкълн Чайлд. Златото на Кивира

Американска. Първо издание

ИК Бард, София, 2003

Редактор: Радка Бояджиева

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“ ООД

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

ISBN: 954–585–449–9

История

  1. — Добавяне

65.

Нора се прехвърли през ръба, изправи се на крака и тичешком се отдалечи от скалния перваз. Прескочи предпазната стена, прекоси главния площад и потъна в сенките на сградите.

Там спря и се облегна на стената, като хлипаше и се задъхваше. Сякаш безкрайно далеч се чуваше постоянният плисък на дъжда. Не му обърна внимание. В ума й се бе запечатал един-единствен мимолетен образ: Слоун, застанала пред входа на палатката на Смитбак след екот на пистолетен изстрел. Беше намерила Бил и го бе убила. За миг мъката и отчаянието бяха толкова непреодолими, че си помисли да излезе на площада и да остави Слоун да я застреля.

Отекна гръмотевица, многократно повторена от ехото под гигантския купол. Призляваше й дори само при мисълта, че се намира в града. Погледът й се плъзна към отсрещната стена на площада, после се върна назад към помещенията и зърнохранилищата. На черния фон се очертаваше още по-черната паст на прохода. Нора бързо закрачи натам, като се опитваше да не вдига прах. Може би щеше да успее да примами Слоун в прохода, да я нападне от засада и да вземе револвера…

Изведнъж спря. Това беше глупаво — изпаднала в паника, взимаше грешни решения. Проходът не само нямаше изход, но и бе пълен с отровен прах.

Проблесна нова светкавица и когато се обърна, Нора видя, че Слоун се качва по въжената стълба с пистолет в ръка.

— Нора! — чу див вик. — За Бога, Нора, почакай!

Нора се завъртя, напусна площада и отстъпи към заоблената задна стена на града.

Нова мълния разцепи небето и за миг обагри древния град в тъмнолилаво. След секунда се разнесе гръмотевица, почти незабавно последвана от друг екот, поразително мощен в затвореното пространство: пистолетен изстрел.

Като се придвижваше в най-тъмните сенки, Нора безшумно се промъкна покрай каменната стена към древното бунище. Тя внимателно прескочи платнищата на Блек и заобиколи града по посока на тъмния силует на първата кула.

Отекна звук на тичащи стъпки по камък. Нора бързо се сви зад дървената стълба, опряна на кулата. В мрака не виждаше откъде идват стъпките. Имаше нужда от време да помисли, да състави план за действие. След като Слоун бе в града, навярно можеше да се прокрадне обратно при въжената стълба, да се спусне в долината, да вземе Смитбак и…

Отново стъпки, този път много по-ясни, задъхано дишане — после пред кулата се появи Слоун.

Нора отчаяно се озърна наоколо: бунището, задната уличка, водеща към прохода, пътеката до тесния хребет над долината. Намираше се в пълна безизходица. Нямаше къде да избяга. Тя бавно се обърна към Слоун и се приготви за неизбежното: грохота на револвера, внезапната пронизваща болка.

Ала Слоун бе приклекнала до кулата и предпазливо надничаше иззад ъгъла й. Лявата й ръка беше притисната към тежко надигащата се гръд. Пистолетът в другата не бе насочен към Нора, а към мрачния площад.

— Изслушай ме, Нора — прошепна през рамо Слоун. — Нещо ни преследва.

— Нещо ли? — повтори Нора.

— Нещо ужасно.

Нора я зяпна. „Що за хитрост е това?“ — зачуди се тя.

Слоун продължаваше да клечи с револвер, насочен към площада. Тя се озърна назад и въпреки мрака Нора видя страха, смайването и паниката в бадемовите й очи.

— За Бога, погледни зад нас! — умолително прошепна Слоун и отново се обърна към площада.

Нора бързо се втренчи в посоката, от която беше дошла. Устата й пресъхна.

— Моля те, Нора — чу шепота на Слоун. — Суайър и Бонароти изчезнаха. Мисля, че само ние с теб сме живи. И сега то преследва нас.

— Какво ни преследва? — попита Нора. Но още докато изричаше въпроса, осъзна, че отговорът й е известен.

— Ако се разделим, с нас е свършено — продължи Слоун. — Единственият ни шанс е да останем заедно.

Нора впери очи в мрака край бунището по посока на зърнохранилищата и входа на прохода. Наложи си да прогони паниката, която вцепеняваше крайниците й. Знаеше, че жената зад нея е причина за трагичния край на експедицията, за смъртта на Арагон. И хладнокръвно бе убила Смитбак. Но сега не можеше да си позволи да мисли за това. Можеше да мисли единствено за ужасния призрак, който всеки момент щеше да я връхлети от мрака.

Градът изобилстваше с места, където можеха да се скрият. Ала криенето в тъмнината не беше решение. Бе само въпрос на време кожоносецът да ги намери. Имаха нужда от място, където да могат да се отбраняват, поне за малко. Утрото може би щеше да донесе нови възможности…

В този момент разбра, че няма къде да се скрият. Освен горе.

— В кулата — каза тя.

Слоун бързо се обърна към нея. Въпросът в очите й изчезна, когато проследи погледа на Нора към издигащата се над тях сграда.

Нора се хвана за дървената стълба и се изкатери до покрива на втория етаж. Слоун я последва и изрита стълбата от стената. Вмъкнаха се през ниския отвор и потънаха в обгръщащия ги мрак на голямата кула.

Нора спря, извади фенерчето си, включи го и насочи лъча към тъмния правоъгълник над тях. Гледката бе ужасяваща: поредица от паянтови стълбове, опрени върху изпъкнали каменни первази. За да се изкачи, трябваше да стъпва с единия крак на камъните, стърчащи от вътрешната стена, и с другия — на вдлъбнатините по стълбовете. Те бяха три, един над друг, разделени с тесни каменни первази, опасващи вътрешната страна на кулата. Тази система беше специално предвидена, за да затруднява максимално изкачването.

От друга страна, ако успееха да стигнат до помещението на върха, може би щяха да са в състояние да се защитят от кожоносеца. Анасазите бяха построили тази кула с една-единствена цел: отбрана. Слоун имаше пистолет. Можеше да намерят горе камъни, които да хвърлят.

— Хайде! — настойчиво прошепна Слоун.

Нора погледна фенерчето си. Светлината отслабваше. Но нямаше друг избор: не можеха да се катерят в пълен мрак. Тя пъхна включеното фенерче в джоба на блузата си, хвана се за първия стълб и провери здравината му. После пое дълбоко дъх и стъпи с единия крак на първата вдлъбнатина, а с другия — на изпъкналия от стената камък. Изтегли се нагоре, разкрачена над откритото пространство. Продължи да се катери колкото може по-бързо, като се опитваше да не мисли за люлеенето на стълба под тежестта й. Дървото сухо скърцаше и от пукнатините му се сипеше прах. Слоун я следваше и още повече разтърсваше стария ствол.

Когато стигна на първата платформа, Нора спря да си поеме дъх. Приклекна и чу тропот от опиране на дървена стълба в кирпичената стена.

Тя мигновено се хвърли към втория стълб. Слоун я последва. Заизкачва се нагоре, заслушана в скърцането на дърво под краката си. Този стълб й се струваше много по-несигурен от първия. Когато наближи горния му край, тя усети, че опорите й започват да поддават и с вик се метна върху втория перваз.

В този момент чу тичащи стъпки долу. На фона на светлия правоъгълник на входа за миг се очерта тъмна фигура. Слоун изруга под нос.

Завърналият се с пълна сила задушаващ ужас от преживяното в ранчото за миг вцепени Нора. Стресна я оглушителен гръм от пистолетен изстрел. Ехото диво заглъхна между стените на кулата. В гърлото й заседна буца и тя насочи лъча на фенерчето си надолу. Фигурата бързо и сигурно се катереше по първия стълб. Слоун отново се прицели.

— Пази си патроните за горе! — извика Нора. Тя посочи към третия и последен стълб, осветен от бледия лъч.

— Какво правиш, по дяволите? — прошепна Слоун.

Ала Нора просто безмълвно я избута нагоре по стълба. Беше време да поеме един отчаян риск.

Тя здраво стъпи на каменния перваз, замахна с крак и колкото можеше по-силно ритна втория стълб, който се разтърси от удара. Ритна го втори път, после трети. Отдолу чу дращенето на фигурата, пълзяща нагоре по клатещия се ствол. Нора призова на помощ цялата си сила и отново изрита стълба. С трясък на поддаващо дърво той се наклони на петнадесетина сантиметра назад и се опря на един стърчащ камък. Разнесе се приглушен рев и когато се осмели да надникне, Нора видя, че кожоносецът се плъзга надолу към дъното на кулата. Ловък като котка, той протегна ръка и се хвана за една подпорна греда. Увисна там за миг, като се люлееше под гаснещия лъч на фенерчето на Нора. След това с предпазлива решителност се закатери към нея. Тя отново ритна стълба, но дървото вече се беше закрепило здраво.

Археоложката се хвърли към третия стълб и се заизкачва към третия перваз и отвора, водещ до помещението на върха на кулата. След секунди стигна до платформата. Отвътре Слоун протегна ръка да й помогне.

Приклекнала под ниския таван, Нора плъзна лъча на фенерчето си наоколо. Помещението бе тясно, може би метър и двадесет на метър и осемдесет. Малка назъбена дупка над главата й водеше към покрива. До едната стена лежеше на купчина разпаднал се скелет. Сърцето й се сви, когато видя, че няма нито камъни, нито каквото и да е оръжие — нищо, с което да се отбраняват, освен няколко безполезни кости.

И пистолета.

Тя отново се наведе над студената тъмна шахта на кулата. Слабият лъч се отрази в две приближаващи се червени очи: кожоносецът отново бе на втория стълб и неумолимо се изкачваше към тях.

Нора се отдръпна назад и погледна Слоун. Видя бледо лице, изопнато от страх и напрежение. Под него лъщеше като злато огърлицата от слюдени мъниста. Нора заслони светлината с шепа. Част от нея не можеше да проумее точно какво става: беше затворена тук с жената, причинила смъртта на нейните приятели, на две крачки от пълзящо към тях кошмарно същество. Тя разтърси глава в отчаян опит да проясни мислите си.

— Колко патрона имаш? — прошепна Нора и насочи слабия лъч към Слоун.

Другата жена безмълвно вдигна три пръста.

— Слушай — продължи Нора. Ясно чуваше треперенето на собствения си глас. — Нямаме време. Ще угася светлината и ще чакаме на отвора. Когато онова нещо се приближи, ще насоча лъча и ти ще стреляш. Съгласна ли си?

Слоун сподави кашлицата си и кимна.

— Ще имаме време само за един изстрел, може би два. Цели се добре.

Тя изключи фенерчето и двете се приближиха до отвора на помещението. Когато предпазливо се надвеси над дупката, Нора ясно осъзнаваше всички усещания: студения въздух, който лъхаше от мрака на кулата, твърдия метал на фенерчето в дланта й, мириса на прах и тлен в стаичката.

И дращенето на нокти по дърво, което все повече се приближаваше.

— Приготви се — прошепна тя.

И зачака, заслушана в туптенето на сърцето си, в писъка на кръвта във вените. После включи фенерчето.

И съществото наистина беше под нея, ужасяващо близо. От вкаменяващия му вид неволно извика: сплъстена вълча кожа, зверски очи, сгърчена виеща маска.

— Сега! — извика Нора и грохотът на пистолета заглуши викай.

На бледата светлина видя как кожоносецът се дръпна настрани и козината му диво се развя край него.

— Още веднъж! — изкрещя тя и се опита да задържи отслабващия лъч върху гърчещата се фигура. Разнесе се нов изстрел, последван от приглушен вой. Докато светлината гаснеше, Нора видя, че фигурата се свива като спукан балон и пада, погълната от мрачния кладенец.

Захвърли безполезното фенерче в шахтата и се заслуша.

Ала не се чуваше нищо: нито стон, нито тежко дишане. Бледият правоъгълник на входа не издаваше никакво движение.

— Хайде! — каза Слоун и я дръпна към дупката на тавана. Нора се хвана за кирпичената рамка и се изтегли върху покрива. После се отдръпна от отвора и направи място на задъханата кашляща Слоун.

Там, високо над руините на Кивира, бе студено и духаше слаб вятър. Куполът на пещерата беше само на няколко метра над тях — неравна, напукана повърхност. Емоционално и физически изтощена, Нора стоеше неподвижно. Нямаше парапет. Далеч под тях се простираше градът. Луната се опитваше да се покаже иззад грозните, бързо движещи се дъждовни облаци, дъждът безспирно продължаваше да шепне. Слабата светлина, бледа и пресеклива, придаваше на помещенията, кулите и площадите призрачен вид. Влажен въздух галеше кожата й, развяваше косите й. Тя чу пърхане на криле, тих вятър в долината. Някъде там лежеше трупът на Смитбак.

Нора рязко се обърна към Слоун, която бе застанала на колене до отвора и с насочен револвер напрегнато се взираше надолу. Нора се приближи и двете мълчаливо зачакаха. Ала от мрачната шахта не се чуваше нито звук.

Накрая Слоун се изправи и се отдръпна назад.

— Свърши се — каза тя.

Все още загледана в мрачната бездна, Нора разсеяно кимна с глава. Мислите й препускаха.

В продължение на няколко минути останаха неподвижни, изтощени от яростната гонитба. Накрая Слоун пъхна пистолета в пояса си.

— А сега какво? — дрезгаво попита тя.

Нора я погледна — бавно и неразбиращо.

— Току-що ти спасих живота — продължи Слоун. — Това нищо ли не компенсира?

Нора нямаше сили да й отговори.

— Вярно е — каза Слоун. — Видях буреносния облак. Видя го и Блек. Обаче не съм те излъгала за метеорологичната прогноза. Ти не ми даде друг избор. — В бадемовите очи проблесна гняв. — Искаше да зарежеш всичко, да запазиш славата само за себе си… — Внезапна раздираща кашлица прекъсна изречението. Нора видя, че Слоун се опитва да овладее гласа си.

— Не се гордея с това, което извърших — продължи тя. — Но трябваше да го сторя. Хора са умирали и за далеч по-незначителни каузи. Ти си истинската виновница за всичко това: искаше да си тръгнеш, беше готова да лишиш света от най-великолепната керамика, създавана от човек.

— Керамика? — повтори Нора.

— Да. Кивата на слънцето беше… е пълна със слюдеста керамика черно върху жълто. Това е първоизточникът, Нора. Ти не го знаеше. Дори не го подозираше. Но аз го знаех.

— Знаех, че в кивата няма злато.

— Естествено, че няма. Никой от нас не го вярваше. Но всички онези древни сведения не бяха пълна измишльотина — не съвсем. Просто грешка на превода.

Слоун се наведе напред.

— Известна ти е стойността на слюдестата керамика черно върху жълто. Никога не са откривани цели съдове. Тъкмо затова всички са тук, Нора. Те са истинското съкровище на анасазите. И това не са обикновени съдове. Видях ги. Мотивите са уникални — те разказват във формата на пиктограми цялата история на анасазите. Тъкмо затова са произвеждани и съхранявани тук и никъде другаде: знанието е власт. Те крият отговорите на всички големи загадки на археологията на Югозапада.

Тези думи накараха Нора да се вцепени за миг. Ужасът и опасността бяха забравени при мисълта за мащабите на такова откритие. „Ако е вярно, в сравнение с това всички други открития са като…“

И тогава Слоун се закашля и вдигна длан пред устата си. Изкачването очевидно бе изчерпало цялата й енергия: изглеждаше бледа, дишаше ускорено. Нора мигновено се върна в настоящето. „Разболява се“ — помисли си тя.

— Слоун, цялата задна част на града, особено Кивата на слънцето, е пълна с отровен прах — каза Нора.

Слоун се намръщи, сякаш се съмняваше дали е чула правилно.

— Прах ли?

— Да. От това е умрял Холройд. Кожоносците го използват под името трупен прах.

Другата жена нетърпеливо поклати глава.

— Какво, опитваш се да отвлечеш вниманието ми с глупости ли? Не променяй темата. Говоря за най-великото откритие на века.

Тя замълча за миг. После пак започна.

— Знаеш ли, може да запазим тази сгрешена метеорологична прогноза само между нас двете. Да забравим за случилото се с Арагон, да забравим за бурята. Тази находка е по-важна от всичко останало. — Слоун се извърна. — Ти не можеш да разбереш какво означава за мен — какво би означавало за мен — да съм единствената откривателка. Името ми да остане в историята наред с Картър и Уедърил. Ако не бях аз, щяхме да напуснем това място, керамиката нямаше да бъде открита и щеше да бъде ограбена от…

— Слоун, кожоносците не търсеха керамиката — прекъсна я Нора. — Те се опитваха да не ни допуснат до нея.

Ала Слоун вдигна ръка.

— Изслушай ме, Нора. Двете можем да поднесем този велик дар на света. — Тя с усилие си пое дъх. — Щом аз съм готова да споделя откритието си с теб, и ти можеш да забравиш случилото се днес.

Нора погледна почернялото от слънцето лице на Слоун, обляно от лунната светлина.

— Слоун… — започна тя, после млъкна. — Ти не разбираш, нали? Не мога да го направя. Вече не става въпрос за археологията.

Слоун я зяпна безмълвно. След малко опря ръка върху ръкохватката на револвера.

— Вече ти казах, Нора. Ти не ми оставяш друг избор.

— Винаги имаш избор.

Слоун бързо извади оръжието и го насочи срещу нея.

— Да бе! — отвърна тя. — Безкрайна слава или опозорен живот? Това не е избор.

Последва кратко мълчание. Двете жени се взираха една в друга. Слоун отново се закашля, остро и мъчително.

— Не исках да свърши така — по-спокойно каза тя. — Но ти ясно даде да се разбере, че няма средно положение: или ти, или аз. А пистолетът е у мен.

Нора не отговори.

— Обърни се, Нора. Иди до ръба на покрива.

Гласът на Слоун стана съвсем тих. Нора се взря в нея. На слабата светлина кехлибарените й очи бяха студени и сухи.

Без да откъсва поглед от нея, Нора отстъпи крачка назад.

— Останал ми е само един патрон. Но повече не ми трябва, ако се стигне дотам. Обърни се, Нора. Моля те.

Нора бавно се обърна към нощта.

Пред нея се простираше открито пространство, огромна река от мрак. Отвъд тясната долина виждаше тъмнолилавата скална стена. Знаеше, че би трябвало да изпитва страх, съжаление, отчаяние. И все пак единственото чувство, което я изпълваше, беше студена ярост: към Слоун, заради нейната смешна нелепа амбиция. „Само един патрон…“ — зачуди се тя. Ако се хвърлеше настрани, имаше ли шанс да го избегне? Напрегна се и се приготви за внезапното движение.

Слоун се раздвижи зад нея.

— Скочи от покрива — каза тя.

Ала Нора стоеше неподвижно, отворила очи и уши към нощта. Бурята бе преминала. Чуваше квакане на жаби, бръмчене и жужене на насекоми, летящи по нощните си задачи. В напрегнатата неподвижност долавяше дори свистенето на кръвта по вените си.

— Предпочитам да не те застрелям — рече Слоун. — Но ако се наложи, ще го направя.

— Проклета да си — промълви Нора. — Проклета да си, че провали експедицията. Проклета да си, че уби Бил Смитбак.

— Смитбак ли? — Гласът й прозвуча толкова изненадано, че въпреки волята си Нора се обърна към нея.

И в този момент видя от дупката на покрива да се появява фигура: тъмна фигура със сплъстена вълча кожа върху голо изрисувано тяло. Бледата луна осветяваше тъмночервена ивица козина на гърдите.

Чула дивия вой на втурналото се към нея същество, Слоун бързо се завъртя. Проблесна пистолет, после нож. Двете фигури се строполиха на покрива и отчаяно се затъркаляха в праха. Без да откъсва очи от тях, Нора се смъкна на четири крака и заднешком се отдалечи от ръба. На безмилостната лунна светлина видя съществото неколкократно да забива ужасния черен нож в гърдите и корема на Слоун, която викаше и се мяташе в ръцете му. С върховно усилие успя да се отскубне, надигна се и завъртя пистолета, но отново бе дръпната долу. Последва ново боричкане и нов измъчен вик. Острието полетя надолу и револверът най-после изгърмя, разбивайки ножа на стотици искрящи люспици обсидиан. Тъмната фигура с вой се нахвърли отгоре й. Отново борба, облак прах: и двете фигури изчезнаха.

Нора се втурна към ръба и ужасено се вторачи в двете вкопчени тела, които отскочиха от предпазната стена, откъснаха се едно от друго и се изтърколиха през ръба на скалния перваз. Преди пак да се скрие зад облаците, луната за миг се отрази в пистолета на Слоун, който бавно се плъзна и потъна в бездънната нощ.

Разтреперана, Нора се отдръпна назад и задъхано се отпусна на покрива.

Значи не бяха убили кожоносеца. Той се беше скрил някъде в чернотата на кулата в очакване на подходящия момент да нанесе удар. И после бе нападнал Слоун с непонятна за Нора ярост. А сега беше мъртъв. Слоун също.

Но не гонитбата в кулата, нито дори внезапният сблъсък на покрива я изпълваше с абсолютен ужас. По време на отчаяната борба си беше спомнила един важен факт. В онази ясна нощ само преди три седмици в ранчото я бяха нападнали две фигури във вълчи кожи. И това означаваше само едно.

Че някъде в долината на Кивира дебне още един кожоносец.