Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Златото на Кивира (29)

28.

Скип спря на върха на възвишението. Внезапно вдигналият се облак прах обгърна стария автомобил и се издигна към горещото следобедно небе. Беше зноен юнски ден, какъвто се случваше само преди началото на летните дъждове. Над планината Хемес едно-единствено облаче се бореше с въздушните течения.

За миг си каза, че ще е Най-добре просто да обърне и да се върне в града. Предишната нощ се беше събудил подгизнал от пот. Търбър все още го нямаше и Скип продължаваше смътно да се чувства гузен заради изчезването му. За да изкупи вината си, той бе решил да прибере Теди Беър, кучето на Тереса, при себе си. В края на краищата бяха я убили в тяхната къща. И кой по-добре щеше да се грижи за нейното куче от някогашната й съседка и приятелка Нора?

Ала онова, което снощи му се беше сторило толкова добра идея, сега изобщо не му изглеждаше разумно. Мартинес ясно му бе дал да разбере, че следствието продължава и той не бива да се приближава до къщата. Е, Скип не отиваше в къщата: отиваше в ранчото на Тереса, И все пак знаеше, че може да си навлече много неприятности само с идването си тук.

Той превключи на скорост, отпусна амбриажа и се спусна надолу по склона. Подмина старото им ранчо и продължи нагоре към дома на Тереса. Ниската продълговата сграда бе тъмна и тиха, добитъкът беше отведен. „Постъпвам глупаво“ — помисли си Скип. Онзи, който бе взел добитъка, сигурно бе взел и Теди Беър. И въпреки това беше изминал делия този път.

Остави двигателя да работи и без да затваря вратата, заобиколи отпред и извика. Не се разнесе ответен лай.

Залепена на безброй места с черен изолирбанд, старата мрежа на входната врата беше затворена. Автоматично се пресегна да почука, после спря.

— Теди Беър! — извика Скип и се обърна.

Тишина.

Неволно се зазяпа към „Лае Кабриляс“. Може би кучето се беше заскитало към тяхната някогашна къща. Погледна към старата пътека, плъзна длан надолу и за миг стисна ръкохватката на бащиния си ругер. Той бе голям, неудобен и стреляше като топ, но спираше всичко, което улучеше. Беше стрелял с него само веднъж и за малко не си бе счупил китките, а ушите му после пищяха цели два дни. Успокоен, младежът продължи надолу по пътеката и заобиколи зад къщата.

— Ей, Теди, дърта мастия такава! — по-тихо подвикна той.

Качи се на верандата и влезе вътре. Кухнята представляваше хаос от останки, подът беше изкъртен, от стените го зяпаха дупки като назъбени очни кухини. В отсрещния край видя жълта лента за ограждане на местопрестъпление, забраняваща достъпа в дневната. Няколко редички ситни, възлилаво-черни отпечатъци от лапи излизаха от дневната към вратата на кухнята. Скип ги прескочи и предпазливо пристъпи напред.

Първо усети миризмата, почти незабавно последвана от силното бръмчене на мухи. Той инстинктивно се отдръпна назад и усети, че му призлява. После дълбоко си пое дъх, внимателно се приближи до лентата и надникна в дневната.

В средата на стаята видя огромна локва засъхнала кръв, сред която черни дупки от липсващи дъски. Скип неволно ахна от отвращение. „Господи, не знаех, че в човешкото тяло има толкова много кръв!“ Тя като че ли се разпространяваше на спираловидни неправилни ручейчета и стигаше почти до отсрещните стени. В периферията на локвата се забелязваха безброй отпечатъци от лапи. На местата, където се беше събрала повече кръв, се гърчеха личинки от мухи месарки.

Скип леко се олюля и се пресегна да се облегне на касата.

Смутени, мухите излетяха във въздуха като гневно жужаща завеса. В единия ъгъл имаше сгънат триножник за фотоапарат с бял надпис ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ НА САНТА ФЕ по единия крак.

— О, не, не! — промълви Скип. — Ужасно съжалявам, Тереса.

Докато стоеше, вперил очи в стаята, изтече минута, после още една. Накрая се обърна и с вдървени крака излезе през кухнята.

След мрачната потискаща задуха в къщата навън му се стори почти студено. Постоя на верандата и като дишаше бавно, се огледа наоколо. После сви шепи около устата си и извика за последен път:

— Теди Беър!

Знаеше, че трябва да си върви. Всеки момент можеха да се появят полицаи, дори самият Мартинес. Ала остана още една минута, втренчен в задния двор на своето детство. Въпреки че случилото се с Тереса оставаше загадка, самата къща му се струваше някак си уморена и пуста. Сякаш злото, което може би се беше спотайвало там, се бе разпръснало. Или навярно беше отишло другаде.

Явно бяха отвели Теди Беър заедно с добитъка. Той с въздишка се спусна от верандата и се заизкачва обратно по склона към колата си, стар плимут „Фюъри“, модел седемдесет и първа, наследство от майка му, масленозелен, избелял и осеян с ръждиви петна. И все пак бе една от най-скъпите му вещи. С тежките си хромирани зъби предната решетка беше слабо наклонена наляво и придаваше малко тромав и заплашителен вид на автомобила. Тук-там имаше достатъчно вдлъбнатини, та другите шофьори да знаят, че още една няма да има никакво значение.

На предната лява седалка видя Теди Беър. Чудовищният му език висеше от жега и мърляше с лиги наоколо, но иначе кучето си изглеждаше наред.

— Теди Беър, калпазанино стари! — извика Скип.

Кучето заскимтя и олигави ръката му.

— Премести се, за Бога. Аз съм с шофьорска книжка.

Той избута петдесеткилограмовото животно на дясната седалка и се вмъкна зад волана.

Прибра пистолета в жабката, включи на скорост и се върна на черния път. Чувствате се по-добре, отколкото през целия ден — някак си, въпреки мрачната и трагична гледка в къщата, изпитваше облекчение, че остави това „поклонение“ зад гърба си. Замисли се какво трябва да направи тази вечер. Първо щеше да купи кучешка храна — удар за оскъдния му бюджет, но какво пък толкова. После щеше да се отбие през китайския ресторант за порция сингапурски мей фън с къри и да дочете книгата за керамичните стилове на анасазите, която преди два дни му беше дала Соня Роулинг. Това бе изключително занимателно четиво и напоследък се задържаше до късно, подчертаваше отделни откъси, водеше си записки в полето. Дори беше забравил да отвори новата бутилка текила, която стоеше на масата в дневната.

Колата изтрополи през лежащия полицай и стигна до главния път. Скип зави към града и настъпи газта, за да се отдалечи колкото може по-бързо от ранчото. Кучето провеси глава през прозореца и тихото скимтене беше заменено от нетърпеливо сумтене и душене. Вятърът отвяваше стичащите се от устата му лиги.

Скип се спусна към „Фокс Рън“, като мислено лепеше керамични фрагменти. Черният пустинен път остана далеч и на негово място се появиха чакъл и игрища за голф. В подножието на дългия склон на около осемстотин метра оттам пътят остро завиваше и минаваше покрай кънтри клуба. Като малък бе карал бащиния си мотор точно там, където сега се издигаше сградата. „Това беше преди десет години“ — помисли си той. Тогава в радиус от пет километра наоколо нямаше къщи. Сега имаше седемдесет и две дупки за голф и шестстотин жилищни блока.

Големият автомобил набра скорост и завоят бързо се приближаваше. Скип отново насочи мислите си към керамиката и натисна спирачката.

Усети, че кракът му потъва без съпротива до металния под.

Мигновено се наведе напред. Адреналинът му скочи. Отново натисна педала. Нищо. Погледна напред с ококорени очи. На по-малко от половин километър пътят завиваше наляво край огромен базалтов перваз, издаден към пустинята. Скип с ужасяваща яснота видя металната табела, поставена върху перваза.

КЪНТРИ КЛУБ ФОКС РЪН

ВНИМАНИЕ: ПРЕМИНАВАЩИ ИГРАЧИ НА ГОЛФ!

Сведе очи към спидометъра: сто. Нямаше да вземе завоя, щеше да се преобърне. Можеше да превключи на задна, даже на първа, но така имаше вероятност съвсем да изгуби управление.

Той отчаяно дръпна ръчната спирачка. Колата неочаквано се разтърси, разнесе се остър писък и замириса на гореща стомана. Кучето политна напред и изненадано залая. Скип смътно виждаше група беловласи играчи на една недалечна морава, които бяха проточили шии и го зяпаха. Някой скочи от една количка за голф и се затича към кънтри клуба.

Воланът поддаде в ръцете му и той разбра, че е изгубил управление. Базалтовият перваз се приближаваше и вече бе на не повече от няколко секунди. Скип рязко зави наляво. Колата се завъртя и описа широк кръг, после още един. Той крещеше с пълно гърло, ала не чуваше гласа си от писъка на гумите. Плимутът излезе от пътя и продължи да се върти — първо по чакъл, после по трева. Изведнъж рязко се наклони и спря. Върху предния капак и таблото се изсипа струя кремав пясък.

Скип остана неподвижен, вкопчен в безполезния волан. Писъкът на гумите беше заменен от пропукване на изстиващ метал. Смътно осъзна, че е пропаднал в пясъчната ивица около игрището за голф. Пред очите му се мержелееха черни, отвратително вонящи олигавени устни и език — Теди Беър отчаяно ближеше лицето му.

Разнесе се тропот от тичащи крака, високи и загрижени гласове, после почукване по предното стъкло.

— Синко? — повика го някой. — Ей, синко, добре ли си?

Даже да го беше чул, Скип не реагира. Той отдръпна треперещите си ръце от волана, хвана предпазния колан и бавно го закопча през кръста си.