Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Златото на Кивира (42)

41.

Аарън Блек стоеше под шарената сянка на най-западната кула и с опитно око проучваше сондажите си. Естествено, профилите бяха идеални: образец като за учебник на последния стратиграфски анализ. А полевите му лаборатории както винаги бяха пример за икономия, ефикасност и точност.

Обичайното възхищение от собствената му работа обаче скоро се замени с разочарование. Той замърмори под нос, покри сондажа с голям брезент и го закрепи с няколко камъка в ъглите. Напълно неприемлив начин за съхраняване на постиженията му, ала поне беше по-добре, отколкото да зарови изкопа. Не стига това, ами се готвеше да напусне обекта, който трябваше да увенчае кариерата му. Бог знаеше какво щяха да заварят, когато се върнеха. Ако изобщо се върнеха.

Ученият поклати глава и покри втория сондаж. И все пак не съжаляваше много, че си тръгват. Обичайният му помощник Смитбак в момента погребваше Холройд и докато работеше, Блек изпитваше искрена признателност, че тази задача не се е паднала на него. Всъщност нямаше значение дали младежът е умрял от отрова или болест. И в двата случая беше опасно. Дълбоко в себе си той жадуваше за цивилизацията — за телефоните, изисканите ресторанти, горещите душове и тоалетните с течаща вода — свят на стотица километри от Кивира. Естествено, никога нямаше да го признае пред Слоун, която с ледено мълчание бе отишла да фотографира обекта.

Когато мислите му се насочиха към нея, той усети, че от слабините му се разлива топлина. Спомените от предишната нощ отстъпиха мястото си на надежди и фантазии за следващата. Никога не беше имал късмет с жените, а Слоун бе невероятна жена, да, жена, която…

Блек с усилие се откъсна от унеса си и се обърна към флотационната лаборатория. Свали съда с дестилирана вода и я изля през ръба на скалата. После с въздишка започна да демонтира устройството, източи маркучите и прибра всичко в стиропорните гнезда на два метални куфара. Много пъти бе вършил тази работа и въпреки всичко се гордееше с уредността си. Археологът заключи куфарите, остави ги настрани и започна да разглобява хроматографската лаборатория.

Тъкмо прибираше неизползваните лакмуси, когато спря. Всички те трябваше да бъдат използвани през следващите седмици и да залегнат в основата на половингодишни анализи в неговата удобна лаборатория. Той се вторачи в тях и всички, блестящи статии, които възнамеряваше да напише за най-престижните научни списания, се изпариха като дим в главата му.

Вятърът внезапно се усили, грабна купчината лакмуси и ги понесе към дъното на пещерата. Те се пръснаха и изчезнаха в мрака.

Блек изруга на глас. Лакмусите бяха унищожени — замърсени — но не можеше просто така да ги зареже. Лично бе унижавал публично не един археолог, оставил боклук на обекта си.

Той събра хроматографската лаборатория и закопча куфара. После се изправи и вперил поглед в земята, се запъти към дъното на пещерата. Листовете се бяха пръснали зад бунището — видя няколко отново да политат при случайните повеи на вятъра. Блек пак изруга и заобиколи първото зърнохранилище при задната стена на руините, като пътьом събираше лакмусите и ги пъхаше в джоба си. Скоро преброи единадесет. Знаеше, че в комплекта са били дванадесет. Тогава къде беше последният, по дяволите?

Пред него тъмнееше тесният отвор на прохода и ученият се запъти натам. Трябваше да се наведе, за да се вмъкне под скалния таван. Не се виждаше нищо и той бръкна в джоба си за фенерче. Тънкият лъч с усилие прониза мрака и освети прах, пръснати кости и — на десетина метра навътре — последния лакмус, заседнал зад фрагмент от човешки череп.

„По дяволите Арагон и неговата Нулева археологическа травма!“ — кисело си помисли Блек, застана на четири крака и запълзя напред, като разблъскваше костите по пътя си. В Прохода отново подухна вятър и той гръмогласно кихна. После грабна последния лакмус и го пъхна в джоба си. Когато се обърна, видя едър плъх, смутен от тракането на костите. Животното го погледна и оголи жълтите си зъби.

Блек запълзя назад, повторно кихна и размаха ръка. Плъхът зацвъртя и отстъпи, ала не избяга.

— Къш! — извика Блек, вдигна една дълга кост и я насочи към него. Животното светкавично се скри в купчинката камъни до задната стена на прохода.

Обзет от любопитство, археологът се придвижи напред. При по-внимателно проучване разбра, че камъните не са паднали от тавана, както предполагаше, защото бяха от друга скална порода. Плъхът беше направил дупката си в подножието на купчината и я бе покрил с вейки и кактусови люспи.

Блек се приближи още повече и сбърчи нос, когато усети воня на гуано и миша урина. Той насочи лъча на фенерчето в дупката и видя, че води към черно пространство. Голямо черно пространство.

Отново разгледа камъните. Опитното му око установи, че не са резултат от естествено явление. По-скоро бяха струпани нарочно. Бяха положени много усилия да се скрие този отвор: Арагон трябва да е минал покрай него най-малко двадесет пъти, без да го забележи, а той имаше остри очи дори за археолог. Ала Блек беше по-добър от него.

Той седна в мрака. Сърцето му бясно туптеше. Нещо бе скрито зад тази купчина, старателно и изкусно скрито. Най-вероятно гроб или дори катакомби. Очевидно с огромна археологическа стойност. Блек плъзна поглед по прохода. Беше сам, Арагон бе зает с анализа на пробите от Холройд. Той отново насочи лъча към дупката.

Този път нещо вътре проблесна.

Блек отдръпна фенерчето, понадигна се и остана неподвижен за миг. После направи нещо, каквото никога не бе правил. Вдигна една кост и започна да изравя с нея камъните около дупката на плъха. Отначало внимателно, после с все по-голяма настойчивост. Скоро видя малък отвор в задния край на пещерата. Всякакви мисли за неудобствата, болестите и отровата бяха заменени от всепоглъщащо желание да види какво има оттатък.

Прахът полепваше по потната му кожа и той завърза кърпа на устата и носа си. Костта се счупи и той продължи да работи с голи ръце. След пет минути беше разчистил достатъчно голям отвор, за да се провре през него.

Блек дълбоко си пое дъх, избърса длани в дъното на панталона си и смъкна кърпата от лицето си. После постави ръце от двете страни на дупката и се изтегли през нея.

След няколко секунди се озова от другата страна и задъхано се изправи на крака. Беше задушно, горещо и изненадващо влажно. Той се огледа наоколо и лъчът на фенерчето му прониза стелещия се във въздуха прах.

Почти веднага отново видя проблясъка — типичния проблясък на злато — и за миг сякаш сърцето му спря. Намираше се в голяма черна пещера. Пред него се издигаше втора Голяма кива. Върху стената й с врязани и рисувани линии беше изобразен огромен диск, който хвърляше златни отблясъци. Голямата кива имаше врата отстрани, също затрупана с камъни и полузаровена в пясъка. Зад нея се издигаше прелестно пуебло на анасазите, малко, ала съвършено. Съхранените в пещерата двуетажни сгради и стълби бяха непокътнати от над седем века.

Блек се приближи до кивата и с трепереща ръка докосна златния диск. Златният ефект бе постигнат с тъмножълта боя — навярно жълта охра с железен оксид, — смесена със ситно натрошена слюда. След това повърхността беше полирана и лъщеше като злато. Същият метод бе използван в Кивата на дъжда, само че диаметърът на този диск беше три метра.

И тогава разбра, че е открил Кивата на слънцето.