Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Златото на Кивира (20)

19.

Същата вечер бяха принудени да лагеруват далеч от водоизточник. Конете бяха жадни и до залез слънце членовете на експедицията сериозно бяха намалили водните си запаси. Арагон взе черепа с очакваното от Нора безмълвно неодобрение. Уморени, те си легнаха рано и спаха зле.

Скоро след като потеглиха на другата сутрин, стигнаха до три разклоняващи се тесни каньона. Въпреки внимателното проучване Нора и Слоун не успяха да открият повече следи от древния път — или бяха надълбоко, или пороите ги бяха отнесли. Лаптопът със системата за сателитно позициониране все още не работеше и картата на Холройд не им бе от полза. Данните от радара се бяха превърнали в хаотичен пъстър лабиринт.

Нора не успя да намери и свидетелства, че баща й е минал оттам. Тя знаеше, че в традицията на Франк Уедърил и другите ранни изследователи баща й понякога отбелязва пътя си, като оставя инициалите си и датата на скалите. Ала безпокойството й постоянно растеше, тъй като до този момент не беше видяла каквито и да е надписи от него или други, освен тук-там петроглифи на отдавна изчезналите анасази.

През останалата част от деня се движиха по лабиринт от каньони и навлизаха все по-навътре в този сюрреалистичен свят, който приличаше на пейзаж от сън. Безмълвните каменни тунели говореха за еони на яростни промени: разместване на пластове и ерозия, порои, земетръси. С всеки следващ завой Нора разбираше, че ориентирането й по картата става все по-трудно и несигурно. Всеки тропот на конско копито ги отдалечаваше от цивилизацията, от удобното и познатото, и ги отвеждаше в чуждата земя на загадъчното. Скалните селища ставаха все повече, срамежливо скрити в стените на каньона, далечни и недостъпни. Когато за десети път спря да проучи картата, тя изпита ирационалното усещане, че навлиза в забранена земя.

Привечер бяха толкова изтощени, че вечерята бе импровизирана, студена и мълчалива. Липсата на вода принуди Нора да въведе строги дажби. Принуден да готви „на сухо“ и с мръсни чинии, Бонароти се намуси.

След вечеря групата апатично се събра край огъня. Суайър дойде при тях чак след като за последен път провери конете.

Той седна до Нора и се изплю.

— Утре заран конете няма да са пили вода както трябва от трийсет и шест часа. Не знам още колко ще издържат.

— Честно казано, изобщо не ми пука за конете — обади се от отсрещната страна на огъня Блек. — Чудя се кога ще умрем от жажда ние.

Каубоят се обърна към него. Отраженията на пламъците играеха по лицето му.

— Може да не ти е ясно, обаче ако конете умрат, умираме и ние. Съвсем просто е.

Нора погледна Блек. На светлината на огъня лицето му изглеждаше изпито, в очите му се долавяха зачатъци на паника.

— Всичко наред ли е, Аарън? — попита тя.

— Ти каза, че утре ще стигнем до Кивира — дрезгаво отвърна ученият.

— Това беше само предвиждане. Отнема ни повече време, отколкото очаквах.

— Глупости! — изсумтя Блек. — Цял следобед те гледам как се бориш с картите и се мъчиш да накараш оня безполезен компютър да заработи. Според мен сме се изгубили.

— Не сме — възрази Нора.

Блек се отпусна назад и повиши глас.

— Това окуражително ли трябваше да е? И къде е този път? Вчера го видяхме. Евентуално. Обаче сега го няма.

И по-рано бе виждала такава реакция към пустинята. Не беше приятно.

— Мога да кажа само, че ще стигнем — навярно утре, най-късно вдругиден.

— Навярно! — презрително повтори археологът и се плесна с длани по коленете. — Навярно!

На мъждукащата светлина Нора обходи с поглед останалите от експедицията. Всички бяха мръсни поради липсата на вода и зле изподрани от гъстите храсти. Единствено Слоун, която замислено процеждаше пясък през пръстите си, и както обикновено разсеяният Арагон не изглеждаха загрижени. Холройд се взираше в огъня, за пръв път без книга до себе си. Косата на Смитбак беше по-чорлава от всякога, костеливите му колене бяха покрити с мръсотия. По-рано следобед журналистът красноречиво и надълго се бе оплаквал, че ако бил създал човека да язди кон, Бог трябвало да постави шезлонг върху гърба на животното. Не го успокояваше дори фактът, че апатичният Мухогъз се бе отказал от опитите си да го ухапе.

Групата имаше отчаян вид и не беше за вярване, че промяната е станала за по-малко от две денонощия тежък път. „Господи, щом те изглеждат така, как ли изглеждам аз?“ — помисли си Нора.

— Разбирам, че всички сте загрижени — бавно каза тя. — Правя каквото мога. Ако някой от вас има градивни идеи, с удоволствие ще ги изслушам.

— Изходът е да продължаваме напред — тихо, но разпалено отвърна Арагон. — И да престанем да мрънкаме. Човекът на двайсетия век не е свикнал с истински физически трудности. Хората, които са обитавали тези каньони, ежедневно са понасяли такава жажда и зной, без да се оплакват. — Той плъзна тъмните си иронични очи по насядалите около огъня членове на експедицията.

— Виж, сега се почувствах по-добре — рече Блек. — Пък аз си мислех, че страдам от жажда.

Арагон впери поглед в него.

— Вие страдате повече от необособяване на личността, отколкото от жажда, доктор Блек.

Онемял от гняв, археологът се обърна към него. После се изправи с треперещи крака и безмълвно се запъти към палатката си.

Нора го проследи с поглед. „Какво става тук?“ Нещо, което изглеждаше толкова просто на хартия — пътят на анасазите, описанията в писмото от баща й, — в действителност безнадеждно се усложняваше. И щеше да става все по-лошо: ако се бе ориентирала вярно, следобед на другия ден щяха да стигнат до Дяволския гръбнак — високото било, отделящо тази система каньони от още по-далечната и усамотена система, в която беше скрита Кивира. На картата хребетът изглеждаше непроходим. И все пак баща й го бе изкачил. „Защо не е оставил знаци?“ Ала още докато си задаваше този въпрос, знаеше отговора: защото беше искал да запази Кивира в тайна. За пръв път разбираше, че неяснотата на писмото му е била преднамерена.

Групата започна да се разпръсква. Останаха само неспокойно задрямалият Смитбак и замислено загледаният в огъня Арагон. Нора долови движение и след миг Слоун седна до нея.

— Това място не е чак толкова кофти — каза тя. — Виж какво забелязах току-що.

От пясъка стърчеше съвършен връх на стрела, отцепен от снежнобял ахат, осеян с червени точици.

Нора го вдигна с огромна предпазливост и внимателно го разгледа на светлината на огъня.

— Те са били влюбени в красотата. Поразително, нали? Винаги са избирали най-прекрасните материали за каменните си сечива. Това е ахат от Лобо Меса, една скала в Ню Мексико на близо петстотин километра югоизточно оттук. Само си помисли с колко далечни земи са били готови да търгуват, за да си осигурят такава суровина.

Тя го подаде на Слоун, която любопитно я наблюдаваше.

— Блестяща идентификация! — с искрено възхищение каза другата жена, взе върха и внимателно го постави обратно в пясъка. — Може би в края на краищата трябва да си остане тук.

Арагон се усмихна.

— Винаги е по-добре да оставиш нещо в естествената му среда, отколкото да го заключиш в мазето на някой музей.

Тримата замълчаха и се загледаха в гаснещите пламъци.

— Радвам се, че ме подкрепи — обърна се към антрополога Нора.

— Може би отдавна трябваше да го направя. — Той замълча за миг. — Какви са намеренията ти за него?

— За Блек ли? — Нора се замисли. — Засега никакви.

Арагон кимна с глава.

— Отдавна го познавам и винаги е бил надут. Основателно — в страната няма по-добър хронолог от него. Но никога не съм забелязвал тази негова страна. Струва ми се, че е страх. Някои хора изпадат в психологически срив, когато напуснат цивилизацията, телефоните, болниците, колите, електричеството.

— И аз си мислех същото — съгласи се Нора. — Ако е така, щом устроим лагера и установим връзка с външния свят, той ще се успокои.

— Сигурно. Но може и да не стане така.

Отново настъпи мълчание.

— Е? — накрая се обади Слоун.

— Какво?

— Изгубихме ли се? — внимателно попита тя.

Нора въздъхна.

— Не знам. Предполагам, че утре ще разберем.

Арагон изсумтя.

— Ако това наистина е път на анасазите, не прилича на — никой друг. Сякаш са искали да изтрият всяка следа от съществуването му. — Той поклати глава. — Усещам в него мрак и злоба.

Нора го погледна.

— Какво те кара да говориш така?

Мексиканецът безмълвно бръкна в раницата си, извади епруветката с люспите черна боя и я стисна в дланта си.

— Направих тест с луминол на един от тези образци — тихо каза той. — Резултатът беше положителен.

— Никога не съм чувала за такъв тест — отвърна Нора.

— Използва се от антрополозите криминалисти и е съвсем елементарен. Определя наличие на човешка кръв. — Арагон я погледна. Тъмните му очи бяха мрачни. — Това не е боя. А човешка кръв. Но не обикновена кръв: наслоени пластове засъхнала кръв.

— Боже мой! — ахна тя.

Неволно си спомни откъса от отчета на Коронадо; „На техния език «кивира» означавало «домът на кървавата скала». Може би в крайна сметка «кървавата скала»“ не бе просто метафора…

Антропологът извади малък плик, внимателно измъкна черепчето, което бяха открили в Руините на Пит, и го подаде на Нора.

— След като получих резултата от теста, реших по-внимателно да проуча този череп. Снощи сглобих фрагментите. Принадлежи на момиченце, може би девет-десетгодишно. Определено е от анасазите: тилът в бебешка възраст е бил сплеснат от твърдата дъска на люлката. — Арагон предпазливо завъртя черепа в дланите си. — Отначало си мислех, че е умряло при злополука, че навярно е било ударено от падащ камък. Но при повторното проучване забелязах тези следи. — Той посочи няколко жлеба в средата на тила. — Направени са с кремъчен нож.

— Не! — прошепна Слоун.

— О, да… Това момиченце е било скалпирано.