Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Златото на Кивира (41)

40.

Смитбак клекна пред палатката, предпазливо вдигна платнището и надникна вътре със смесица от жалост и отвращение. Арагон беше увил трупа на Питър Холройд с два найлона, след което го бе запечатал в най-големия херметично затварящ се чувал, с който разполагаха, жълт на черни ивици. Въпреки това в палатката вонеше на бетадин, спирт и нещо по-лошо. Журналистът се отдръпна навън и си пое дъх.

— Не съм сигурен, че мога да го направя — каза той.

— Хайде да свършваме — отвърна Суайър, взе един прът и се вмъкна в палатката.

„Не си струва аванса за книгата“ — помисли си Смитбак. Той бръкна в джоба за червената си кърпа и внимателно я завърза на устата си. После нахлузи чифт работни ръкавици върху латексовите, които му бе дал Арагон, взе парче въже и последва каубоя.

Двамата мъже колкото може по-бързо завързаха трупа за пръта, хванаха двата му края и го изнесоха от палатката.

Тялото на Холройд не беше тежко и Смитбак с относителна лекота повдигна края на пръта върху рамото си. „Басирам се, че тежи шейсет и пет, максимум седемдесет кила — помисли си журналистът. — Това прави по трийсет и пет кила на човек.“ Странно, че в такива стресови моменти разумът обикновено се занимаваше с банални, най-дребни подробности. Смитбак изпита съчувствие към добродушния скромен младеж. Само преди три дни край лагерния огън Холройд най-после се беше поддал на натиска на журналистическите му въпроси и неочаквано надълго и широко му бе разказал за старата си любов към мотоциклетите. Срамежливостта го беше напуснала и той оживено бе започнал да ръкомаха. Сега крайниците му бяха неподвижни. Всъщност прекалено неподвижни — вкочанясаните крака на младежа неприятно се блъскаха в рамото му, докато вървяха към тесния каньон.

Всички заедно бяха решили какво да правят с трупа. Трябваше да го оставят на сигурно място, далеч от лагера, природните стихии и хищниците, докато по-късно имаха възможност да се върнат за него. Не можели да го погребат, беше казала Нора, койотите щели да го изровят. Имаше предложение да го завържат на някое дърво, но повечето дървета бяха високи, а долните им клони бяха отнесени от пороищата. Така или иначе, Арагон бе предупредил, че тялото трябва да е колкото може по-далеч от лагера. Тогава Нора си беше спомнила за пещеричката в тесния каньон, която се намираше над равнището на водата и бе достъпна по стъпаловиден перваз. Идеално място на около шест метра височина, точно над дебелия дънер от топола, вклинен в каньона от някой порой. Опасността от дъжд беше преминала — Блек бе слушал прогнозата на върха на скалите — и засега тесният каньон щеше да е проходим…

Смитбак се върна в настоящето. Имаше причина мислите му да блуждаят. Познаваше се достатъчно добре, за да разбира какво става: мислеше за каквото и да е, за да не се съсредоточи върху работата, която вършеше в момента. Кой знае защо го изпълваше смразяващ страх. Неведнъж беше изпадал в опасни ситуации: бе се борил с убиец в огромен музей, по-късно му се беше наложило да брани живота си в лабиринта от тунели дълбоко под Ню Йорк. И все пак тук, под приятното следобедно слънце се чувстваше в невъобразимо по-голяма опасност. Навярно заради неясната природа на злото, което дебнеше в тази долина.

Вкочанясаният крак на Холройд отново се заби в рамото му. Пред него Суайър бе спрял и гледаше нагоре към входа на тесния каньон. Смитбак проследи погледа му и се втренчи в назъбения отвор. Облаците се разкъсвали, беше казал Блек. Журналистът се надяваше, че метеоролозите не грешат.

Когато навлязоха в каньона, пуснаха трупа да плава по неподвижната вода. При всеки праг обаче трябваше да го теглят до следващия вир. След двадесетина минути бутане, газене, плуване и влачене, двамата мъже спряха да си поемат дъх. Малко по-нататък Смитбак видя масивния тополов дънер, който бележеше, мястото на пещерата. Той се отдалечи на няколко крачки от чувала, отвърза кърпата от устата си, изтупа я и я пъхна в джоба на ризата си.

— Значи смятате, че индианецът, когото сте видели, няма нищо общо е убийството на конете ми — каза Суайър. Това бяха първите думи, които изричаше, откакто бяха напуснали палатката на Холройд.

— Категорично — отвърна журналистът. — Пък и хората, които са убили конете ти, трябва да са същите, които са разбили техниката. А по времето, когато се е случило това, ние бяхме с онзи овчар.

Суайър кимна с глава.

— И аз така си мислех.

Смитбак видя, че каубоят продължава да го гледа. Кафявите му очи отдавна бяха изгубили ироничния си блясък, който Бил си спомняше от първите дни на експедицията. Хлътналите бузи, скулестото лице и стиснатите зъби излъчваха дълбока скръб.

— Холройд беше добро момче — просто рече той.

Смитбак кимна.

Суайър сниши глас.

— Едно е да загазиш там — той посочи с глава в предполагаемата посока на цивилизацията, — обаче е съвсем друго да извадиш лош късмет тук.

Смитбак премести поглед от него към трупа на Холройд, после отново се втренчи в каубоя.

— Затова Нора постъпва правилно — отвърна той. — Трябва колкото може по-бързо да се махнем оттук.

Суайър изплю струя тютюнев сок и улучи една недалечна скала.

— Тя е смела жена, признавам го. Доброволно да тръгнеш по следите на ония убийци… за това се иска кураж. Обаче не е достатъчно. Виждал съм как на такива места и най-малкият проблем води до смъртни случаи. И ще ти кажа нещо. Нашият проблем не е малък.

Смитбак не отговори. Продължаваше да мисли за Нора: за бързите й реакции, проницателните й очи, смелата й находчивост — за куража и решителността й, и с удивление осъзна, че не се страхува толкова за себе си, колкото за нея.

Суайър го наблюдаваше с бляскащи очи. После се изправи и хвана предния край на пръта. Журналистът стана на крака и отново завърза кърпата на устата си. Двамата изминаха остатъка от пътя до пещерата в мълчание.