Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Златото на Кивира (46)

45.

Аарън Блек мълчаливо следваше Слоун към въжената стълба. Разговорът помежду им предишната вечер не бе решил нищо. В последния момент Слоун щеше да откаже да си тръгне, той беше сигурен. Но когато я попита, тя му отговори уклончиво. Въпреки че за нищо на света нямаше да го признае пред нея, неговото желание да остане бе примесено със страх: страх от онова, което беше убило Холройд, бе нападнало конете и уредите им, а сега беше обезобразило трупа.

Когато стигна при стълбата, Слоун бързо започна да се катери. Ядосан, че не го е изчакала, Блек закопча предпазните ремъци на кръста и слабините си, провери въжетата и се заизкачва нагоре. Мразеше това изкачване — със или без предпазни ремъци, сто и петдесет метровата височина на скалата го ужасяваше.

Ала докато мъчително бавно се изкачваше, ужасът започна да отстъпва. В главата му кънтяха думи: думи, които не бяха напускали ума му, откакто бе открил Кивата на слънцето, нещо като натрапчива мелодия. И докато се катереше, той изрецитира целия откъс, първо наум, после под нос:

— И тогава разширих отвора, пъхнах свещ и надникнах вътре. Когато очите ми свикнаха с тъмнината, детайлите постепенно започнаха да изплуват от мъглата — странни животни, статуи и злато, навсякъде лъщеше злато.

„Навсякъде лъщеше злато.“ Последното изречение постоянно звучеше в главата му като мантра.

Замисли се за детството си, когато на дванадесетгодишна възраст за пръв път беше прочел разказа на Хауард Картър за откриването на гробницата на Тутанкамон. Спомняше си този момент, също както помнеше самия откъс: точно тогава бе решил да стане археолог. Естествено, колежът и университетът бързо бяха разсеяли всякакви заблуди, че ще намери гробница като тази на египетския фараон. И беше постигнал огромни успехи в обикновената пръст — изключително големи успехи. Но никога не се бе чувствал неудовлетворен.

Досега. Той продължаваше да се изкачва по стълбата и от време на време спираше да провери ремъците си. Сега пръстта му се струваше жалък заместител на златото. Замисли се за всичкото злато, което Кортес бе претопил на кюлчета и беше пратил в Испания, всички великолепни произведения на изкуството, превърнати в пари, изгубени за света. Също такова съкровище се криеше в онази кива.

Треската, която бе изпитал като дванадесетгодишен, докато беше чел разказа на Картър, сега отново го изгаряше. И се разкъсваше: тук имаше опасност; знаеше го. И все пак не можеше да си представи, че ще напусне долината, без да види какво има в Кивата на слънцето.

— Кажи ми, Слоун — извика Блек. — Ще оставиш ли кивата просто ей така?

Тя не отговори.

Потен и задъхан, Блек продължи да се катери. Когато вдигна поглед, видя, че Слоун се готви да започне изкачването на последната отсечка по ужасяващо стърчащия скален перваз. Там пясъчникът още бе мокър от дъжда и лъщеше в кървавочервено.

— Кажи нещо, Слоун, моля те.

— Няма какво да ти кажа — разнесе се резкият отговор.

Той поклати глава.

— Как е могъл баща ти да допусне грешката да постави начело нея? Ако беше ти, сега щяхме да творим история.

В отговор Слоун изчезна зад перваза. Блек дълбоко си пое дъх и я последва. След десет минути с усилие се изтегли върху скалата и се просна на пясъка, изтощен, гневен, напълно обезверен. Тук бе много по-студено, духаше вледеняващ вятър. Рядката растителност миришеше на бор и хвойна. Той се надигна и се освободи от досадните ремъци.

— Целият този път! — каза археологът. — Целият този труд! И да ни лишат от най-голямото откритие в последния момент.

Ала Слоун не отговори. Усещаше присъствието й, безмълвна и безмилостна. „Навсякъде лъщеше злато…“ Блек се зачуди защо стои там и не започва работа. Той изруга под нос, изправи се и я погледна.

Изражението й беше толкова непознато, толкова неочаквано драматично, че той зяпна. Лицето й бе абсолютно бяло. Тя неподвижно стоеше, взираше се над върхарите на дърветата и леко разтворените й устни оголваха зъбите. Кехлибарените й очи бяха потъмнели като махагон, сякаш отгоре им внезапно беше паднала сянка. Накрая Блек бавно се обърна натам, накъдето гледаше Слоун.

Далеч зад хребета се издигаше тъмна маса, толкова огромна и страшна, че му трябваше миг, за да проумее какво представлява. Над високия ръб на платото Кайпаровиц чернееше буреносен облак, какъвто никога не беше виждал. Повече приличаше на атомен взрив, неволно си помисли той, дълъг най-малко петдесетина километра, буреносният облак обгръщаше хребета в своята чернота: от тази основа се издигаше тялото на бурята, което кипеше на височина дванадесетина километра. После се сплескваше в тропосферата и се разстилаше във формата на наковалня с диаметър около осемдесет километра. От основата му висеше тежка, мрачна завеса от дъжд, матова като стомана, която скриваше в було от вода всичко друго, освен самия край на далечното плато. В исполинския облак проблясваха мълнии, зловещо безшумни в далечината. Докато Блек хипнотизирано и ужасено го наблюдаваше, облакът продължаваше да се разширява и сивите му пипала се издуваха, заредени с електричество. Миризмата на страшна буря се процеждаше през върхарите на пиниите, сякаш от далечно бойно поле.

Ученият остана неподвижен, вцепенен от ужасната гледка. Слоун бавно като сомнамбул се запъти към нискораслото дърво, на което беше поставен метеоприемникът. Разнесе се изщракване на ключ, последвано от пращене. Когато устройството автоматично се настрои на нужните вълни, смущенията отстъпиха мястото си на монотонния носов глас на метеоролога в Пейдж, Аризона, каканижещ подробности, статистически данни и числа. После Блек със свръхчовешка яснота чу прогнозата:

— Ясно небе и по-висока температура през останалата част от деня с по-малко от пет процента вероятност от валежи.

Той премести поглед от буреносния облак към небето точно над тях: ярко, безметежно синьо. В долината на Кивира цареше тишина и спокойствие, утринните слънчеви лъчи окъпваха лагера. Тази двойственост беше толкова крайна, че за миг не можа да я проумее.

Блек отново се обърна към Слоун. Все още оголените й зъби изглежаха някак зверски. Цялото й същество бе напрегнато. Той зачака, внезапно задъхан, докато младата жена изключи уреда.

— Какво… — започна Блек, ала изражението й го накара да млъкне.

— Чу заповедта на Нора. Да го демонтираме и да се връщаме в лагера. — Гласът й беше енергичен, делови, неутрален. Тя се покатери на кривата хвойна и след малко размота антената, свали приемника и ги прибра в мрежа. Накрая погледна Блек.

— Да вървим.

С тези думи Слоун преметна мрежата през рамо и се запъти към стълбата. След миг бе изчезнала в синьото пространство.

Смутен, археологът бавно закопча предпазните си ремъци, хвана се за въжената стълба и я последва.

След десет минути стъпи на земята. Толкова беше погълнат от мислите си, че се сепна, когато кракът му потъна в мокрия пясък. Блек нерешително остана там и отново вдигна очи нагоре. Небето над долината бе лазурно синьо. Нямаше никакви признаци за катастрофата, която беше само на тридесетина километра. Той свали ремъците и сковано се насочи към лагера. Въпреки тежестта на приемника Слоун се беше спуснала по скалата като паяк и вече бе в лагера.

Настойчивият глас на Нора откъсна Блек от унеса му.

— Каква е прогнозата? — попита тя.

Слоун не отговори.

— Нямаме време, Слоун. Ще ми кажеш, ли каква е прогнозата? — Гневът ясно се долавяше в гласа й.

— Ясно небе и по-висока температура през останалата част от ден — монотонно отвърна другата жена. — По-малко от пет процента вероятност от валежи.

Блек видя, че напрегнатото изражение на Нора се заменя с облекчение. Подозрението и загрижеността в очите й изчезнаха.

— Чудесно — усмихна се тя. — Благодаря и на двама ви. Искам всички да участват в пренасянето на багажа във временния склад. Аарън, после ти ще отидеш да затрупаш входа на тайната пещера. Роско, ти може би трябва да го придружиш. За да се пазите един друг. След час и половина ще се върнем да ви помогнем с останалия багаж.

Блек бе обзет от странно, абсолютно непознато усещане. С усилващо се чувство за нереалност той застана до Слоун и проследи с поглед Нора, която извика и махна с ръка на Смитбак. Арагон бързо дойде при тях. После тримата се запътиха към багажа, нарамиха чувалите си и поеха към входа на тесния каньон.

След малко Блек се откъсна и се обърна към Слоун.

— Какво правиш? — дрезгаво попита ученият.

Тя срещна погледа му.

— Какво правя ли? Нищо не правя, Аарън.

— Но ние видяхме… — Той замълча.

— Какво сме видели? — внезапно изсъска Слоун и се нахвърли отгоре му. — Аз само изслушах метеорологичната прогноза и я предадох на Нора. Точно както нареди тя. Ако ти си видял нещо, кажи го сега. Ако не, просто млъкни завинаги.

Блек се втренчи в нея: цялата трепереше, устните й бяха побелели от вълнение. Той погледна нагоре по каньона точно когато тримата прекосиха потока, изкачиха се по сипея и изчезнаха в тъмната ужасна цепнатина на скалата.

После отново се обърна към Слоун. Когато прочете изражението му, напрежението я напусна. И бавно кимна с глава.