Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Златото на Кивира (4)

3.

Мъри Блейкууд, директор на Археологическия институт в Санта Фе, завъртя рошавата си посивяла глава към Нора. Както обикновено, лицето му изразяваше разсеяна учтивост, дланите му бяха отпуснати върху палисандровата маса, погледът му бе уверен и спокоен.

Осветлението в кабинета беше меко и покрай стените имаше дискретно осветени стъклени витрини, пълни с артефакти от музейната сбирка. Точно зад бюрото му лъщеше позлатен мексикански олтарен параван от XVII в., а на отсрещната стена висеше одеяло на вожд от племето навахо с така наречените „ослепителни“ мотиви — може би едното от общо две в целия свят. Обикновено Нора не можеше да откъсне очи от безценните реликви. Днес обаче не им обърна никакво внимание.

— Ето карта на района — каза тя, извади подробна карта на платото Кайпаровиц от огромната си чанта и я разгърна пред професора. — Виж те, обозначила съм известните обекти.

Блейкууд кимна с глава и Нора дълбоко пое дъх. Нямаше да е лесно.

— Кивира, градът на Коронадо, е тук — припряно каза тя. — В тези каньони на запад от платото Кайпаровиц.

Последва мълчание, след това директорът се отпусна назад на стола си.

— Тук липсват няколко стъпки, доктор Кели — с добродушия ирония каза той. — Обърквате ме.

Нора бръкна в чантата си и извади ксерографирана страница.

— Ще ви прочета откъс от съобщението за един от походите на Коронадо, написано към хиляда петстотин и четирийсета година. — Тя се прокашля.

„Индианците чикуйе доведоха при генерала роб, когото пленили в далечна земя. Генералът го разпита с помощта на преводачи.

Робът му разказа за далечен град на име Кивира. Той бил свещен и там живеели жреците на дъжда, които пазели записи за историята им от началото на времето. В този град имало голямо богатство. Обикновените съдове за маса били от най-чисто злато и каните, блюдата и паниците също били от злато, пречистено, полирано и орнаментирано. Той наричаше златото «акочис». Каза, че презирали всички други метали.

Генералът разпита този човек къде се намира градът. Индианецът отговори, че бил на много седмици път през най-дълбоките каньони и най-високите планини. В онази далечна земя имало змии, наводнения, земетръси и пясъчни бури и оттам не се бил завръщал никой. На техния език «кивира» означавало «домът на кървавата скала»“.

Нора прибра листа в чантата си.

— Навсякъде другаде в текста се говори за „древните“. Очевидно става дума за анасазите. Думата „анасази“ означава…

— „Древни врагове“ — меко я прекъсна Блейкууд.

— Да — кимна с глава тя. — Така или иначе, името „дом на кървавата скала“ предполага, че се отнася за някакъв скален комплекс, несъмнено в района с червени пясъчници в южните части на Юта. Когато вали, тези скали лъщят като кръв. — Нора посочи картата. — А къде другаде може да се скрие голям град, освен в тези каньони? Нещо повече, областта е известна със своите неочаквани наводнения, които идват изневиделица и отнасят всичко по пътя си. Освен това тя се намира във вулканичния окръг Кайбаб, характерен със слабата си сеизмична активност. Всички други райони са грижливо проучени. Тези каньони са били твърдина на анасазите. Трябва да е там, доктор Блейкууд. Имам още едно съобщение, в което се казва… — Нора видя, че професорът се смръщи, и замълча.

— Имате ли доказателства? — попита той.

— Това са доказателствата ми.

— Ясно — въздъхна Блейкууд. — И искате да организирате експедиция със средства на института, за да проучите този район.

— Точно така.

Директорът я погледна.

— Доктор Кели, това не са доказателства — посочи картата той. — Това са си чисти предположения.

— Но…

Блейкууд вдигна ръка.

— Оставете ме да довърша. Районът, който описвате, сигурно е две хиляди и петстотин квадратни километра. Даже да има големи руини, как мислите да ги намерите?

Нора се поколеба. Какво можеше да му разкрие?

— Имам едно старо писмо, в което се описва път на анасазите из тези каньони — започна тя. — Според мен този път води до руините.

— Писмо ли? — повдигна вежди професорът.

— Да.

— От археолог ли е написано?

— Засега предпочитам да не отговарям на този въпрос.

На лицето му плъзна сянка на раздразнение.

— Доктор Кели… Нора… ще изтъкна няколко практически проблема. Даже с това ваше тайнствено писмо доказателствата не са достатъчно, за да оправдаят издаването на разрешение за теренно обхождане, още по-малко за разкопки. И както сама отбелязахте, районът е известен с изключително суровите си летни бури и наводнения. По-конкретно, платото Кайпаровиц и областта на запад от него обхващат най-сложната система от каньони на планетата.

„Идеалното място да скриеш град“ — помисли си Нора.

Блейкууд за миг се втренчи в нея, после се прокашля.

— Ще ви дам един професионален съвет, Нора.

Тя преглътна мъчително. Не така си бе представяла развитието на разговора.

— Съвременната археология не е като преди сто години. Всичко голямо вече е открито. Нашата работа е да напредваме по-бавно, да събираме дребните детайли, да анализираме. — Той се наведе към нея. — Вие винаги търсите легендарните руини, най-старото или най-голямото. Такива неща вече не съществуват, Нора, даже около платото Кайпаровиц. Откакто братя Уедърил^[1] за пръв път са проучили тези каньони, там са проведени поне десет теренни обхода.

Докато го слушаше, Нора се бореше със собствените си съмнения. Естествено, не можеше да е сигурна, че баща й е стигнал до града. Ала увереността му ясно личеше в писмото. Имаше още нещо: нещо, което постоянно я гризеше. Онези хора… онези същества, които я бяха нападнали в ранчото, знаеха за писмото. Това означаваше, че и те имат основание да вярват в Кивира.

— В Югозапада има много изчезнали градове, погребани под пясъка или скрити под скали — чу се да отвръща тя. — Например изчезналия град Сенеку. Испанците видели грамадните руини, които впоследствие изчезнали.

Последва мълчание. Блейкууд почукваше с молив по бюрото.

— Исках да обсъдя с вас още нещо, Нора — вече с явно раздразнение накрая каза той. — Вие сте тук от пет години, нали?

— От пет и половина, доктор Блейкууд.

— Когато ви назначихме за асистент, вие знаехте какви са изискванията към вас, нали така?

— Да. — Тя разбра какво предстои.

— След шест месеца ще атестираме работата ви. И честно казано, не съм сигурен, че резултатът ще е положителен.

Нора не отговори.

— Доколкото си спомням, специализацията ви беше отлична. Тъкмо затова ви назначихме. Но после ви трябваха три години, за да напишете дисертацията си.

— Но, доктор Блейкууд, не си ли спомняте, че работех в Рио Пуерко?…

Директорът вдигна ръка и я накара да млъкне.

— Да. Подобно на всички сериозни научни институции ние имаме изисквания към стипендиантите. Изисквания за публикации. Може ли да попитам къде е отчетът за разкопките на Рио Пуерко?

— Ами, веднага след това открихме онзи необикновен изгорен чакал в Галегос…

— Нора! — остро я прекъсна Блейкууд. — Истината е, че вие просто скачате от проект на проект — продължи той в последвалото мълчание. — През следващите шест месеца имате да отчетете две големи експедиции. Нямате време да гоните някакъв призрачен град, който е съществувал единствено във въображението на испанските конквистадори.

— Но градът наистина съществува! — възкликна Нора. — Баща ми го е открил!

Изумлението, което се изписа на лицето на Блейкууд, не подхождаше на иначе невъзмутимия професор.

— Баща ви ли?

— Да. Открил е древен път на анасазите, който водел към района на каньоните. Стигнал е до самия обект, до изсечената в скалите пътека, изкачваща се към града. Документирал е цялото пътуване.

Директорът въздъхна.

— Сега разбирам въодушевлението ви. Не искам да критикувам баща ви, но той не е най…

Блейкууд провлачи глас, ала Нора знаеше какво иска да каже. „Най-благонадеждният източник.“ Побиха я тръпки. „Внимавай, иначе още сега ще изгубиш работата си“ — помисли си тя и мъчително преглътна.

Професорът сниши глас.

— Знаете ли, че познавах баща ви, Нора?

Тя поклати глава. Много хора бяха познавали баща й: Санта Фе беше малък град, поне за археолозите. Пат Кели винаги бе поддържал връзки с тях, понякога им беше давал ценни сведения, друг път самият той бе разкопавал руини.

— В много отношения той беше забележителен човек, блестяща личност. Но беше мечтател. Фактите изобщо не го интересуваха.

— Но той пише, че е намерил града.

— Казахте, че е намерил праисторическа пътека, изсечена в скалите — прекъсна я Блейкууд. — Каквито има хиляди из каньоните. Пише ли, че е намерил самия град?

Нора не отговори веднага.

— Не точно, обаче…

— Тогава повече няма какво да кажа по въпроса за тази експедиция… и за вашето атестиране. — Професорът сключи старческите си длани. Ситната мрежа от бръчици бе почти прозрачна на фона на полираното бюро. — Нещо друго? — вече по-любезно попита той.

— Не — отвърна Нора. — Няма нищо друго. — Тя прибра документите в чантата си, завъртя се на пети и излезе.