Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Златото на Кивира (36)

35.

Ръката на Нора инстинктивно се стрелна към оръжието и в този момент главата на гърмящата змия експлодира сред пръски кръв и отрова. Археоложката се обърна към Смитбак. Лицето на журналиста беше сивопепеляво, а в дясната му си длан беше револверът на Суайър.

Мъжът се приближи към тях с бавни решителни крачки.

— Малко сте нервни, а? — каза той, докато прибираше пистолета в кобура. — Тия гадни гърмящи змии! Знам, че не позволяват на мишките да се разплодят, обаче не искам да настъпя някоя по опашката, когато нощем изляза да пусна една вода.

Имаше необикновен вид. Косата му бе дълга и бяла, сплетена на две плитки по традиционния за индианците начин. На главата му беше завързана кърпа. Панталоните му, неописуемо стари, ала съвсем чисти, бяха поне двадесет сантиметра по-къси от нормалното. На прашните си, тънки като пръчки крака носеше чисто нови червени високи маратонки без чорапи. Ризата му беше от еленова кожа, украсена с ивици фини мъниста, на шията му висеше тюркоазена огърлица. Но погледът на Нора бе привлечен от лицето над огърлицата. То излъчваше строгост и достойнство, строгост, която контрастираше на весело блещукащите му черни очи.

— Отдалече идвате — с тънък, писклив глас каза той. Говореше с насечения и в същото време мелодичен акцент, типичен за Югозапада. — Намерихте ли каквото търсехте в моя лагер?

Нора го погледна в очите.

— Не сме се приближавали до лагера ви — отвърна тя. — Търсим човека, който е убил конете ни.

Мъжът спокойно отвърна на погледа й и леко присви очи. Добродушието му сякаш се стопи. За миг Нора се зачуди дали няма пак да вдигне пистолета си и усети, че дясната й длан неволно се свива.

После напрежението се изпари и мъжът пристъпи напред.

— Кофти е да изгубиш коне — рече той. — В лагера имам студена вода, печен заек и люти чушки. Ще дойдете ли?

— С удоволствие — отвърна Нора.

Последваха го до сухата хвойна. Мъжът им даде знак да седнат на камъните около огъня и приклекна да завърти шиша. После разрови огъня, извади с една пръчка увитите във фолио люти чушки и ги остави до огнището, за да не изстиват.

— Чух ви, че идвате, та реших да се кача горе и да видя кои сте. Из тия краища не идват много хора, нали знаете. Човек трябва да внимава.

— Толкова ли шум вдигахме? — попита Смитбак.

Мъжът го погледна със спокойните си тъмни очи.

— Ясно — каза журналистът.

Непознатият изрови манерка от пясъка в сянката на една скала и я подаде на Нора. Тя мълчаливо я пое и едва сега осъзна, че умира от жажда. Мъжът разрови пепелта, разпали огъня с няколко съчки от хвойната и пак завъртя шиша със заека.

— Та значи вие сте в долината Чилба — рече той, когато седна срещу тях.

— Чилба ли? — попита Смитбак.

Другият кимна с глава.

— Долината оттатък високия хребет. Видях ви онзи ден от върха. — Той се обърна към Нора. — Сигурно и вие сте ме видели. И сега сте тук, защото някой е убил конете ви и вие сте решили, че съм аз.

— Открихме само едни следи — предпазливо отвърна археоложката. — И водеха насам.

Вместо отговор, мъжът се изправи, опита заека с върха на ножа си и отново приклекна.

— Казвам се Джон Беюдзин — рече той.

Нора се замисли за миг.

— Извинявайте, че не се представихме. Аз съм Нора Кели, а това е Бил Смитбак. Аз съм археоложка, а Бил е журналист. Тук сме на археологическо проучване.

Беюдзин кимна с глава.

— Приличам ли ви на убиец на коне? — неочаквано попита той.

Нора се поколеба.

— Нямам представа как изглеждат убийците на коне.

Мъжът не отговори веднага. После погледът му омекна, усмивката се върна на лицето му и той отново кимна.

— Заекът е готов — каза Беюдзин, изправи се и ловко вдигна шиша от огъня. Той го облегна на един плосък камък, ловко отряза двата задни крака, сложи ги върху плоски камъни и ги подаде на Нора и Смитбак. После разви чушките и внимателно прибра фолиото. — Малко сме зле с такива удобства — рече мъжът и набучи парче заек на ножа си.

Чушките бяха почти непоносимо люти и очите на Нора се насълзиха, но умираше от глад. Смитбак лакомо нападна своята порция. Беюдзин ги наблюдаваше и одобрително кимаше с глава. Тримата мълчаливо завършиха вечерята.

Накрая мъжът им подаде манерката. Последва неловка пауза.

— Страхотна гледка — наруши мълчанието Смитбак. — Колко е наемът на тоя имот?

Беюдзин се засмя и отметна глава назад.

— Просто трябва да свикнеш с тази земя. Шейсет и пет километра безводна пустош до моето село. — Той се огледа наоколо и вятърът разроши косата му. — Нощем не се вижда нито една светлинна.

Слънцето започваше да залязва и странният пейзаж се превръщаше в импресионистична палитра от златисти, лилави и жълти багри. Нора погледна Беюдзин. Въпреки че не го бе отрекъл, кой знае защо беше сигурна, че той не е човекът, когото търсят.

— Можете ли да ни помогнете да открием убиеца на конете ни? — попита тя.

Мъжът се вторачи в нея.

— Не знам — накрая отвърна той. — Какво проучвате?

Нора се поколеба. Дали Беюдзин променяше темата, или щеше да направи някакво разкритие. Макар самият той да не беше убил конете, може би знаеше кой го е извършил. Объркана и уморена, тя дълбоко въздъхна.

— Информацията е поверителна. Нали не възразявате да не ви отговоря веднага?

— В долината Чилба ли?

— Не точно.

— Моето село е нататък — посочи на север той. — Нанкоуип. На нашия език това означава „цветя до вировете“. Всяко лято идвам тук за една-две седмици. Тревата е добра, има много съчки за огън и там долу има извор.

— Не сте ли самотен? — попита Смитбак.

— Не — простичко отговори Беюдзин.

— Защо?

Прямотата на журналиста като че ли малко го смути и той впери в него странно проницателния си поглед.

— Идвам тук, за да стана отново човешко същество — бавно отвърна мъжът.

— Ами през останалата част от годината? — продължи Смитбак.

— Извинете го — побърза да се намеси Нора. — Той е журналист. Постоянно задава въпроси.

Знаеше, че в повечето индиански култури е проява на грубост да любопитстваш и разпитваш.

Беюдзин обаче се засмя.

— Няма нищо. Само съм изненадан, че не носи диктофон или фотоапарат като повечето бели хора. Така или иначе, през повечето време паса овце и извършвам обреди. Лечебни обреди.

— Знахар ли сте? — безцеремонно попита Смитбак.

— Традиционен лечител.

— Какви обреди?

— Обреда на четирите планини.

— Наистина ли? — очевидно се заинтригува журналистът. — За какво е той?

— Това е обред, продължаващ три нощи. Пеене, изпотяване и билкови церове. Лекува тъга, угнетеност и безнадеждност.

— И действа ли?

Беюдзин го погледна.

— Естествено. — Упоритият интерес на Смитбак обаче като че ли го караше да говори уклончиво. — Разбира се, винаги има хора, на които нашите обреди не въздействат. Тъкмо затова идвам тук. Заради провалите.

— Нещо като търсене на напътствие — рече Смитбак.

Беюдзин махна с ръка.

— Ако идването в пустинята, молитвите и дори постенето може да се нарекат „търсене на напътствия“. Всъщност търся душевно изцеление. Искам да си напомня, че не ни трябва много, за да сме щастливи. Това е всичко.

Той се размърда и се озърна наоколо.

— Но вие имате нужда от място, където да опънете спалните си чували.

— Тук има много място — отвърна Нора.

— Добре — каза Беюдзин.

Той се отпусна назад, сложи съсухрените си длани зад главата си и облегна гръб на скалата. Тримата отправиха погледи към слънцето, което потъваше под хоризонта. Небето засия в странно тъмнолилаво, което постепенно отстъпи място на нощния мрак. Мъжът сви цигара, запали я и жадно задърпа, като несръчно я държеше между палеца и показалеца си, сякаш пушеше за пръв път.

— Съжалявам, че пак повдигам въпроса, но ако знаете нещо за човека, който е убил конете ни, бих искала да го чуя — каза Нора. — Възможно е с проучванията си да сме обидили някого.

— Вашите проучвания. — Беюдзин изпусна облак дим в смълчания здрач. — Още не сте ми разказали за тях.

Археоложката се замисли за миг. Изглежда тази информация бе цената за помощта му. Естествено, нямаше гаранция, че ще може да им помогне. И все пак трябваше да узнаят кой стой зад убийствата.

— Това, което ще ви кажа, е поверително — бавно отвърна Нора. — Мога ли да разчитам на вашата дискретност?

— Питате дали ще кажа на някого ли? Не, щом не искате. — Той хвърли угарката от цигарата си в огъня и започна да свива нова. — Имам много пороци — кимна към цигарата Беюдзин. — Още една причина да идвам тук.

Тя го погледна.

— Разкопаваме скално селище на анасазите.

Беюдзин сякаш внезапно се вцепени и ръката му замръзна във въздуха, докато усукваше двата края на цигарата. После отново се раздвижи. Паузата беше кратка, ала поразителна. Той запали цигарата и мълчаливо се отпусна назад.

— Градът е изключително важен — продължи Нора. — В него има безценни уникални артефакти. Ще бъде огромна трагедия, ако го плячкосат. Боим се, че тези хора може би искат да ни прогонят оттам, за да могат да ограбят обекта.

— Да ограбят обекта — повтори Беюдзин. — А вие ще вземете ли тези артефакти? За да ги занесете в някой музей?

— Не — отвърна тя. — Засега ще оставим всичко както си е.

Мъжът продължи да пуши цигарата си, ала движенията му бяха станали някак заучени и решителни и очите му бяха непроницаеми.

— Ние никога не ходим в долината Чилба — бавно рече той.

— Защо?

Беюдзин повдигна цигарата пред лицето си и димът заструи измежду пръстите му. Той погледна Нора с неразгадаемо изражение.

— Как са били убити конете ви? — попита мъжът.

— Изкормени са. Червата им са извадени и увити на спирали. В очите им са забити пръчки с пера. И са отрязани парчета от кожите им.

Тези думи оказаха още по-отчетливо въздействие върху Беюдзин. Той се развълнува, хвърли цигарата си в огъня и прокара длан по челото си.

— Отрязани парчета кожа, казвате? Къде?

— Симетрично от двете страни на гърдите и на корема, а също на челото.

Старецът не отговори, ала Нора видя, че ръката му трепери, и това я уплаши.

— Не трябва да оставате там — тихо и настойчиво каза той. — Веднага трябва да си тръгнете.

— Защо?

— Много е опасно. — Беюдзин се поколеба за миг. — В Нанкоуип се разказват истории за тази долина и за другата… долината отвъд. Може да ми се смеете, защото повечето бели хора не вярват в такива неща. Обаче онова, което се е случило с конете ви, прилича на магьосничество. Ужасно зло. Ако веднага не се махнете, това, което правите, разкопките на оня град, ще доведат до смъртта ви. Особено след като… са ви открили.

— Кои са ни открили? — попита Смитбак.

Беюдзин сниши глас.

— Магьосниците с петна от глина. Кожоносците. Бягащите с вълчи кожи.

Кръвта на Нора се вледени.

Смитбак се размърда до нея.

— Извинете, магьосници ли казахте?

В гласа му прозвучаха плахи нотки, който индианецът долови. Той го погледна с неразгадаемо в сгъстяващия се мрак лице.

— Вярвате ли в злото?

— Разбира се.

— Никой обикновен жител на Нанкоуип няма да убие кон: за нас конете са свещени животни. Не знам как наричате злите хора от вашия народ, но ние наричаме нашите кожоносци и бягащи с вълчи кожи. Те имат много имена, много форми и са извън обществото ни, но взимат доброто от нашата религия и го обръщат наопаки. Каквото и да си мислите, бягащите с вълчи кожи съществуват. И Чилба ги влече. Защото градът е бил място на магьосничество, жестокост, болест и смърт.

Ала Нора почти не го чуваше. „Бягащи с вълчи кожи.“

Мислите й се върнаха към тънещата в мрак къща в ранчото: тъмната фигура, която се беше надвесила над нея, косматото същество, което бе, тичало успоредно на пикапа й по изровения черен път.

— Не се съмнявам в думите ви — отвърна Смитбак. — През последните две години и аз видях доста странни неща. Но откъде идват тези кожоносци?

Беюдзин замълча с отпуснати върху коленете ръце и сплетени пръсти. Сетне сви нова цигара, заби поглед в земята и застина неподвижно. Изтекоха няколко минути. Нора чуваше тихите звуци на коня, който пасеше наблизо. После индианецът отново заговори, без да вдига очи, леко стиснал цигарата между пръстите си.

— За да стане магьосник, човек трябва да убие някого, когото обича. Някой близък, брат или сестра, майка или баща, убива го, за да вземе силата му. После, когато го погребат, той тайно изравя трупа. — Старецът запали цигарата си. — И насочва жизнената му сила към зло.

— Как? — промълви Смитбак.

— Когато се ражда живот, вятъра, лиехей, жизнената сила влиза в тялото. На местата, където влиза, вятъра образува малък въртоп, като вълничка във вода. Той оставя такива следи по върховете на пръстите, по темето. Магьосникът ги отрязва от трупа, изсушава ги и ги смила на прах. Пробива черепа и прави диск за омагьосване. Ако е убил сестра си, магьосникът се сношава с нея и прави от течностите друг прах, наречен „алчи’бин лех цал“. Кръвосмесителен трупен прах.

— Мили Боже! — изпъшка журналистът.

— Нощем магьосникът отива на далечно място. Съблича си дрехите. Покрива тялото си с петна от бяла глина и си слага накитите, погребани с мъртвеца, среброто и тюркоаза. Поставя кожи от вълк или койот от двете си страни и казва някои стихове от Молитвата на нощния вятър отзад напред. Една от кожите скача от земята и прилепва към тялото му. И той получава силата.

— Каква е тази сила? — попита Нора.

Беюдзин дръпна от цигарата си. Из безкрайните каньони отекна скръбно бухане на бухал.

— Нашият народ вярва, че получаваш способността да се движиш нощем като вятъра, но безшумно. Можеш да ставаш невидим. Научаваш могъщи заклинания, с които можеш да омагьосваш хора от разстояние. А с трупния прах можеш да убиваш. О, как можеш да убиваш!

— Да убиваш ли? — попита Смитбак. — Да омагьосваш хора? Как точно?

— Ако успее да вземе нещо от трупа на жертвата си — слюнка, косъм, потна дреха, — кожоносецът го поставя в устата на труп. И така омагьосва човека. Или коня, овцата, дома, вещите му. Могат да счупят инструментите му, да накарат машините да откажат да му се подчиняват. Могат да разболеят жена му, да убият кучетата или децата му.

Той потъна в мълчание. Бухалът отново избуха, този път по-близо.

— Да омагьосва хора от разстояние — повтори журналистът. — Безшумно да се движи нощем. — Той изсумтя и поклати глава.

Беюдзин го погледна за миг с блестящи в сгъстяващия се мрак очи, после пак се извърна.

— Ще ви разкажа една история — след кратко колебание рече той. — Нещо, което ми се случи преди много години като малък. Отдавна не съм я разказвал на никого.

В тъмнината просия червено въгленче и когато дръпна от цигарата, лицето на индианеца за миг стана тъмночервено.

— Беше лято. Помагах на дядо си да закара стадо овце в Ескаланте. Пътуването беше двудневно, затова бяхме взели конска каруца. Спряхме да пренощуваме в местност, наречена Скалата на сянката. Направихме кошара от клони за овцете, пуснахме коня да пасе и легнахме да спим. Към полунощ внезапно се събудих. Беше черна нощ: нямаше нито луна, нито звезди. Не се чуваше нито звук. Нещо не беше наред. Повиках дядо си. Нищо. Седнах и хвърлих съчки в огъня. Когато се разгоря, аз го видях.

Беюдзин силно дръпна от цигарата си.

— Лежеше по гръб, очите му ги нямаше. Върховете на пръстите му липсваха. Устата му беше зашита. Нещо беше станало с тила му. — Червеното огънче на цигарата се раздвижи в мрака. — Станах и хвърлих всички съчки в огъня. На светлината видях коня на пет-шест метра от себе си. И той беше проснат на земята. Червата му бяха натрупани до него. Всички овце в кошарата бяха мъртви. И всичко това… всичко това… без никакъв шум.

Той смачка фаса и червеното пламъче изчезна.

— Докато огънят угасваше, видях още нещо. Две очи, червени от пламъците. Очи в мрака, но нищо друго. Не мигаха, не се движеха. Но някак си усещах, че се приближават. После чух тихо пухтене. В очите ми влезе прах и започнаха да парят. Паднах на земята, прекалено уплашен, за да извикам.

Не си спомням как съм се прибрал вкъщи. Сложиха ме да си легна със силна треска. Накрая се наложило да ме закарат с каруца в болницата в Сидър Сити. Лекарите казаха, че съм болен от коремен тиф, обаче роднините ми знаеха, че не е така. Тръгнаха си един по един. Два дни не видях никой от тях, освен баба ми. Но когато се върнаха в болницата, вече бях започнал да оздравявам. За изненада на лекарите.

Последва кратко мълчание.

— По-късно научих къде са били роднините ми. Върнали се при Скалата на сянката, където бяхме спрели да пренощуваме. Взели със себе си най-добрия следотърсач в селото. От мястото водели огромни вълчи стъпки. Тръгнали по следата и тя ги отвела при самотна къща на изток от Нанкоуип. Вътре имало… е, предполагам, че вие бихте го нарекли човек. Било пладне и той спял. Роднините ми не рискували. Застреляли го в съня му. — Беюдзин замълча за миг. — Трябвали им страшно много патрони.

— Как са разбрали? — попита Смитбак.

— До него имало магьоснически знахарски вързоп. С корени, растения и насекоми: забранени неща, използвани само от кожоносците. Намерили трупен прах. И в комина открили… парчета месо, закачени да се сушат.

— Но не разбирам как?… — въпросът на Смитбак остана недовършен.

— От кого? — попита Нора.

Беюдзин не отговори директно. Но след малко се обърна. Въпреки мрака тя усети напрегнатия му поглед.

— Казахте, че от конете ви били отрязани парчета от пет места — от челото и от двете страни на гърдите и корема — рече старецът. — Знаете ли какво общо имат те?

— Не — отвърна Смитбак.

— Да — промълви Нора с пресъхнала от внезапен страх уста. — Това са петте места, където козината на конете образува спирала.

Небето съвсем бе помръкнало и над тях сияеше огромен купол от звезди. Някъде в далечината залая койот и скоро му отговори друг.

— Не биваше да ви разправям всичко това — каза Беюдзин. — Ще ме сполети зло. Но сега може би разбирате защо веднага трябва да напуснете това място.

Нора дълбоко си пое дъх.

— Благодаря ви за помощта, господин Беюдзин — отвърна тя. — Ще ви излъжа, ако ви кажа, че разказът ви не ме е уплашил. Уплаши ме до смърт. Но аз ръководя разкопки на обект, заради чието откриване баща ми е дал живота си. Не мога да оставя работата недовършена.

Това като че ли удиви индианеца.

— Баща ви е умрял тук, така ли?

— Да, но не открихме тялото. — Нещо в гласа му я накара да го попита: — Знаехте ли за това?

— Нищо не знам. — Старецът рязко се изправи на крака. Вълнението му се бе усилило. — Но съжалявам за баща ви. Моля ви, помислете за това, което ви казах.

— Едва ли можем да го забравим — отвърна Нора.

— Добре. Сега ще си лягам. Трябва да ставам рано. Затова ще се сбогувам с вас. Можете да пуснете конете си да пасат в клисурата. Долу при потока има много трева. Утре сутрин ще ви оставя закуска. Мен няма да ме има.

— Не е необходимо… — започна Нора.

Ала старецът вече се ръкуваше с тях. Той се обърна и се наведе към спалния си чувал.

— Мисля, че ни отпратиха — прошепна Смитбак.

Върнаха се при конете, разседлаха ги и се разположиха на лагер от отсрещната страна на скалите.

— Какъв образ! — малко по-късно измърмори журналистът, докато развиваше спалния си чувал. Конете бяха напоени и доволно пръхтяха наблизо. — Първо ни изкарва ангелите с тия приказки за кожоносците, а после изведнъж заявява, че било време за сън.

— Да — потвърди Нора. — Точно когато разговорът стигна до баща ми. — Тя развърза своя чувал.

— Той изобщо не каза от кое племе е.

— Мисля, че е от нанкоуип. Оттам идва името на селото.

— Тая работа с магьосничеството е адски отвратителна. Вярваш ли му?

— Вярвам в силата на злото — след малко отвърна Нора. — Но ми е трудно да приема идеята за бягащите с вълчи кожи, за магьосници с трупен прах. В Кивира има артефакти на стойност милиони долари. По-вероятно е да си имаме работа с хора, които се опитват да ни уплашат с магьосничество.

— Възможно е, обаче планът им изглежда доста сложен. Обличат се във вълчи кожи, режат парчета от конете…

Двамата замълчаха. Повя студен нощен вятър. Нора разтърка ръце от внезапния хлад. Не можеше да си обясни случилото се в ранчото, косматата фигура, тичаща успоредно на пикапа й. И същата тъмна фигура на кухненската врата. И изчезването на Търбър.

— Къде е подветрената страна? — изведнъж попита Смитбак.

Нора го погледна.

— Искам да знам къде да си оставя ботушите — поясни той. В мрака на Нора й се стори, че вижда крива усмивка на лицето му.

— Остави ги до спалния си чувал и ги насочи на изток — отвърна тя. — Може през нощта да гонят гърмящите змии.

Археоложката с въздишка събу собствените си ботуши, легна и се уви в чувала си, както си беше с прашните дрехи. Започна да изгрява нащърбен полумесец, забулен в разкъсани облаци. На няколко метра от себе си чуваше сумтенето на Смитбак, който се готвеше за сън. В нощното спокойствие мислите за кожоносци и магьосници се изпариха под тежестта на умората.

— Странно — каза журналистът. — Определено има нещо гнило в Дания.

— Какво, обувките ти ли?

— Много смешно. Имам предвид нашия домакин. Той крие нещо. Обаче мисля, че не е свързано с конете.

В далечината се разнесе рев на реактивен самолет. Нора разсеяно откри бледата му мигаща светлинка, която пресече кадифения мрак. Сякаш прочел мислите й, Смитбак рече:

— Седи си някой в оня самолет, кърка мартини, тъпче се с пушени бадеми и решава кръстословицата в „Ню Йорк Таймс“.

Нора тихо се засмя.

— Като стана дума за „Таймс“, откога работиш там?

— Ще станат около две години, откакто публикувах предишната си книга. Взех си отпуска, за да дойда на тази експедиция.

Нора се надигна на лакът.

— А защо дойде?

— Моля? — Въпросът изглежда го изненада.

— Попитах те нещо съвсем просто. Това е опасна и мръсна експедиция. Защо напусна удобния стар Манхатън?

— И да пропусна най-голямото археологическо откритие ли? — Смитбак се завъртя в спалния си чувал. — Е, предполагам, че не е само заради това. В края на краищата нямаше гаранция, че ще открием нещо. Ако се замислиш, вестникарската работа понякога е адски скучна. Даже да е в „Ню Йорк Таймс“ и всички да коленичат пред теб, когато влизаш в стаята. Обаче нали знаеш, всъщност тъкмо в това е разковничето: да откриваш изгубени градове, да слушаш истории за убийства, да лежиш под звездите с красива… — Той се прокашля. — Е, разбираш какво искам да кажа.

— Не, не разбирам — изненадана от внезапното си вълнение, отвърна Нора.

— Да лежиш под звездите с жена като теб — довърши Смитбак. — Звучи малко неубедително, нали?

— Ами да. Но въпреки това ти благодаря.

Тя погледна длъгнестата фигура на Смитбак, бледо огряна от звездната светлина. Очите му блестяха.

— Е? — след малко попита Нора.

— Какво?

— През последната седмица стойката ти се промени от езда върху твърдо седло, издържаше на жажда, хапаха те коне, едва не падна от скала, спаси се от гърмяща змия, плаващ пясък и кожоносци. Радващ ли се, че си дошъл?

Смитбак я погледна.

— Да — простичко отвърна той.

Без да откъсва очи от него, Нора се пресегна в мрака, откри дланта му и я стисна.

— И аз се радвам.