Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Златото на Кивира (13)

12.

Фаровете на пикапа пронизваха мрака преди разсъмване и осветяваха облаците прах, които се вдигаха от откритите конюшни. Нора спря на неравния паркинг и угаси двигателя. Наблизо видя две тъмни коли, пикап и ван, и двете с герба на института. До конюшнята се виждаха два конски фургона и конярите качваха конете вътре на светлината на прожектори.

Нора слезе, потръпна в хладната утрин и се огледа. Небето щеше да започне да изсветлява най-рано след около половин час, но зорницата вече изгряваше — ярка точица на кадифения фон. Колите на института бяха празни и тя си помисли, че всички вече трябва да са при огнения кръг, където Годард имаше намерение да им опише експедицията и набързо да се сбогува. След час щяха да потеглят на дългото пътуване до Пейдж, Аризона, и езерото Пауъл. Беше време да се запознае с екипа.

Ала Нора се бавеше. Носеха се звуци от детството й: плясък на камшик, подсвиркване и викове на конярите, екот на играещи копита във фургони, трясък на врати на конюшни. Когато до ноздрите й достигна мирис на горящи борови цепеници, възелът в гърлото й започна да се отпуска. През последните три дни бе изключително предпазлива, постоянно нащрек, и все пак не забеляза нищо обезпокоително. Експедицията бе организирана невероятно бързо и гладко. Не беше изтекла нито дума. И ето че сега, далеч от Санта Фе, напрежението, което толкова много я бе измъчвало, започваше да изчезва. Нито за миг не преставаше да се пита кой е пратил писмото от баща й. Ала щом се отправеха на път, поне щеше да се избави от загадъчните си преследвачи.

Дребен коняр с дрипава шапка излезе от конюшнята, повел по един кон от двете си страни. Нора се обърна и го погледна. Мъжът нямаше и метър петдесет и пет, беше мършав и кривокрак. Той извика нещо на другарите си, които бяха скрити в прашния мрак — серия от заповеди с кратки, отсечени думи. „Това трябва да е Роско Суайър“ — помисли си тя. Каубоят, когото бе наел Годард, изглеждаше достатъчно опитен, обаче както винаги казваше баща й — „никой не е каубой, докато не го видиш да язди“. За миг отново я обзе раздразнение, когато си спомни, че Годард си е присвоил правото да назначава целия персонал, даже каубоя. Обаче плащаше сметката.

Нора смъкна седлото си от каросерията на пикапа и заобиколи колата.

— Роско Суайър? — попита тя.

Мъжът се обърна и свали шапка с жест, който едновременно беше и любезен, и ироничен.

— На вашите услуги — с изненадващо басов глас каза каубоят. Имаше буйни мустаци, увиснали устни и големи кравешки тъжни очи. Но в поведението му се долавяше някаква агресивност, дори свирепост.

— Аз съм Нора Кели — представи се тя и стисна малката му длан, груба като шкурка и мазолеста.

— Значи вие сте шефката — ухили се Суайър. — Приятно ми е. — Той хвърли поглед към седлото. — Какво носите?

— Това е моето седло. Помислих си, че ще искате да го натоварите с останалите във фургона.

Каубоят бавно нахлупи шапката си.

— Изглежда бая е влачено насам-натам.

— Използвам го от шестнайсетгодишна.

Суайър пак се усмихна.

— Археоложка, която може да язди.

— Освен това мога да поставям самари и да спъвам коне — отбеляза Нора.

Каубоят извади кутия с джинджифилови курабийки, пъхна една под мустаците си и започна да я дъвче.

— Не сте много скромна — с пълна уста отбеляза той и се вгледа в седлото. — От сарачница във Вале Гранде, шайенски стил. Ако някога решите да го продадете, свирнете ми.

Нора се засмя. Суайър започваше да й харесва с ироничния си тон.

— Вижте, другите вече са при огнения кръг. Какво можете да ми кажете за тях? Нюйоркчани, тръгнали на почивка, или…

— Повечето са ми непознати. Групата е смесена. Хората изглежда си мислят, че всички археолози са като Индиана Джоунс, обаче аз познавам доста, които не могат да яздят, даже от това да зависи животът им, или никога не са излизали от лабораторията и класната стая. Всичко зависи от работата, която са вършили. Басирам се, че до края на първия ден ще има поне два натъртени задника. — Нора се замисли за Слоун Годард, момичето от девическия колеж, и се зачуди как ще се справи с ездата.

— Добре де — продължи Суайър, — ако не си натъртят задниците, няма да им е забавно. — Той лапна втора курабийка и посочи с ръка. — Пътят е натам.

Огненият кръг се намираше на север от конюшнята, скрит в горичка хвойни и пинии. Нора тръгна по пътеката и скоро забеляза мъждукащия огън между дърветата. В широк пръстен бяха подредени огромни борови дънери. Огънят гореше в подножието на висока скала, тук-там осеяна с пещери. Пламъците се издигаха високо и обагряха пясъчника в зловещи цветове. Нора знаеше, че огненият кръг преди дълго пътуване е стар пуеблоиндиански обичай. След като беше присъствала на случая с мимбърските гърнета, не се изненада много на предложението на Годард. Това за пореден път демонстрираше уважението му към индианската култура.

Тя навлезе в светлината. Няколко фигури седяха на боровите дънери и тихо разговаряха. Като чуха стъпките й, се обърнаха. Нора веднага позна Аарън Блек, внушителния геохронолог от Пенсилванския университет, висок най-малко два метра, с огромна глава и длани. Брадичката му винаги беше вирната, което го правеше да изглежда още по-висок и му придаваше малко надут вид.

Първоначалното впечатление обаче не отговаряше на блестящата му репутация. Бе го виждала на множество археологически форуми, където като че ли винаги изнасяше доклад за развенчаване на нечие несигурно датиране — човек с интелектуална мощ, който очевидно обичаше да опровергава теориите на колегиите си. Блек обаче беше всепризнат майстор на датирането, от когото се страхуваха и въпреки това постоянно търсеха услугите му. Говореше се, че никога не е допускал грешка.

— Доктор Блек — поздрави Нора и пристъпи напред. — Аз съм Нора Кели.

— Ооо! — Той се изправи и стисна ръката й. — Приятно ми е да се запознаем.

Изглеждаше малко смутен. „Сигурно не му харесва, че шеф ще му бъде млада жена“ — помисли си тя. Нямаше ги вечните му папийонка и раирано сако от археологическите конференции. Те бяха заменени с чисто нов екип за пътуване в пустинята, който сякаш направо излизаше от страниците на някое модно списание. „Той ще е един от онези с натъртените задници — каза си Нора. — Ако преди това не умори коня си.“

Холройд се приближи и се ръкува с нея, неловко я прегърна и после засрамено отстъпи назад. Лицето му грееше като на малко момче, което за пръв път отива на лагер. Зелените му очи трескаво блестяха.

— Доктор Кели? — разнесе се глас от мрака. Към нея се приближи друга фигура, тъмен мъж на около петдесет и пет години, който излъчваше смущаваща, дори язвителна напрегнатост. Имаше поразително лице: матова кожа, черна коса, сресана назад, присвити очи и дълъг гърбав нос. — Аз съм Енрике Арагон. — Той стисна за миг ръката й. Пръстите му бяха дълги, чувствителни, почти женствени. Говореше ясно, с едва доловим мексикански акцент. Той също й бе познат от множество конференции, сдържан и затворен. Смятаха го за най-добрия физически антрополог в страната, носител на наградата „Хръдличка“^[1], но беше и лекар — изключително удобна комбинация, несъмнено предвидена от Годард. Нора за пореден път се удиви, че председателят толкова бързо е успял да осигури участието на специалисти от ранга на Блек и Арагон. Още повече я поразяваше фактът, че тези двама мъже, много по-възрастни и по-известни от нея, ще й бъдат подчинени. Тя се отърси от внезапно обзелото я съмнение: знаеше, че ако иска да води тази експедиция, трябва да започне да разсъждава и да се държи като ръководител, а не като главен асистент, който винаги отстъпва пред по-старшите си колеги.

— Тъкмо се запознавахме — за миг се усмихна Арагон. — Това е Луиджи Бонароти, лагерен управител и готвач. — Той отстъпи настрани и посочи друг мъж, който се бе приближил зад него, за да се ръкува с Нора.

Новодошлият имаше тъмни сицилиански очи. Той се наведе и пое дланта й. Беше облечен в безупречно изгладен костюм в цвят каки и Нора усети слаб аромат на скъп афтършейв. Готвачът стисна ръката й и леко се поклони с европейска галантност.

— Наистина ли ще трябва да яздим чак до обекта? — попита Блек.

— Не — отвърна Нора. — Ще се наложи да вървите и пеш.

На лицето му се изписа недоволство.

— Струва ми се, че хеликоптерите са по-подходящи. Винаги съм използвал хеликоптери.

— Не и в този район — каза тя.

— А къде е журналистът, който ще документира всичко това за идните поколения? Не трябваше ли да е тук? Нямам търпение да се запозная с него.

— Той ще ни чака на пристанището Уахуип заедно с дъщерята на доктор Годард.

Другите започнаха да се събират около огъня и Нора седна на един от дънерите. Наслаждаваше се на топлината, вдишваше мириса на кедров дим, слушаше съскането и пращенето. Сякаш отдалеч чуваше гласа на Блек, който продължаваше да мърмори, че ще трябва да язди. Пламъците облизваха пясъчниковата скала и осветяваха назъбените гърла на пещерите. Стори й се, че за миг се мярна проблясък в една от тях. Сигурно оптична измама. Кой знае защо си помисли за Платоновата парабола с пещерата. „А как изглеждаме ние на техните обитатели, взиращи се в сенките по стената?“

В този момент усети, че разговорите наоколо са секнали. Всички наблюдаваха огъня, потънали в собствените си мисли. Нора погледна развълнувания Холройд. Радваше се, че специалистът по радарно сканиране не се е отказал да дойде. Ала Холройд вече не зяпаше огъня — беше се вторачил в мрачната скала.

Тя забеляза, че и Арагон вдига очи, последван от Блек. Когато проследи погледите им, отново видя проблясък в една от пещерите — пресеклив, но отчетлив. Разнесе се тихо изтракване, придружено от нови жълти светлинки. После се появи самотна фигура, сива на черния фон. Когато излезе от сянката на скалата, Нора разпозна изпитото лице на Ърнест Годард. Той безшумно се присъедини към групата. Огънят обагряше в пурпурно бялата му коса. Държеше нещо в ръка и проблясъците отново засияха между тънките му пръсти.

Годард дълго наблюдава поред всеки от екипа на експедицията. После пъхна предмета, който държеше, в кожена чанта и я подхвърли на Арагон, най-близкия от кръга.

— Разтъркай ги един в друг. — Тихият му глас едва се чуваше. — После ги предай нататък.

Когато антропологът й подаде чантата, Нора бръкна вътре и напипа два гладки камъка. Тя ги извади и ги повдигна към светлината: красиви кварцови образци, речни, ако се съдеше по вида им, покрити с ритуални знаци на анасазите, символизиращи „сипапу“ — входа към отвъдния свят.

Нора мигновено разбра какво е това. Тя ги отдръпна назад от светлината на огъня и ги потърка един в друг. Пред очите й чудотворни вътрешни искри възпламениха сърцата на камъните и те силно заблещукаха в мрака. Вперил поглед в нея, Годард кимна с глава.

— Светещи камъни на анасазите — тихо рече той.

— Истински ли са? — попита Холройд, когато ги взе от Нора и ги повдигна към светлината на огъня.

— Разбира се — потвърди председателят. — Открити са в медицински склад в голямата кива^[2] в Кийт Сийл. Преди смятахме, че анасазите са ги използвали като символ на мълнията в церемонии за призоваване на дъжд, но вече не сме сигурни. Издълбаната спирала представлява сипапу. А може да представлява и извор. Никой не знае със сигурност.

Той леко се изкашля.

— Ето какво искам да ви кажа. През шейсетте години си мислехме, че знаем всичко за анасазите. Спомням си, че големият археолог на Югозапада Хенри Аш съветваше студентите си да търсят други райони за проучване. „Това е изцеден портокал“ — казваше той. Но сега, след трийсет години загадъчни и необясними открития, ние съзнаваме, че не знаем почти нищо за анасазите. Не разбираме културата им, не разбираме религията им. Не можем да четем техните петроглифи и пиктограми. Не знаем какъв език са говорили. Не знаем защо са осеяли Югозапада с фарове, светилища, пътища и сигнални станции. Не знаем защо през хиляда сто и петдесета година ненадейно са изоставили каньона Чако, изгорили пътищата и се оттеглили в най-отдалечените, недостъпни каньони на Югозапада, където построили могъщи скални крепости. Какво се е случило? От кого са се уплашили? След един век те напуснали и тях и оставили необитаемо цялото плато Колорадо и котловината Сан Хуан, около сто и трийсет хиляди квадратни километра. Защо? Факт е, че колкото повече неща откриваме, толкова по-неясни стават тези въпроси. Днес някои археолози смятат, че никога няма да узнаем отговорите.

Годард още повече сниши глас. Въпреки топлината на огъня Нора потръпна.

— Но сега имам предчувствие — дрезгаво прошепна той. — Убеден съм, че Кивира ще ни даде отговор на всички тези загадки.

И отново ги обходи с поглед един по един.

— Вие се отправяте на приключение, каквото се случва веднъж в живота. Потегляте за обект, който може да се окаже най-голямото археологическо откритие на десетилетието, а може би дори на века. Но да не се заблуждаваме. Кивира ще е място на открития, но и на загадки. Напълно е възможно да постави също толкова нови въпроси, на колкото ще отговори. И това ще ви предизвика по начини, които не сте и предполагали — и физически, и интелектуално. Ще има моменти на триумф и моменти на отчаяние. Но никога не бива да забравяте, че представлявате Археологическия институт на Санта Фе. А институтът представлява най-високият стандарт за археологическо проучване и морално поведение.

Той впери поглед в Нора.

— Нора Кели е в института едва от пет години, но доказа, че е отличен теренен специалист. Тя ръководи експедицията и аз й гласувам пълно доверие. Не искам никой да го забравя. Когато се присъедини към вас в Пейдж, дъщеря ми също ще се подчинява на доктор Кели. Не може да има никакви съмнения за това кой командва.

Той отстъпи от огъня към мрака на надвисналата скала. Нора се наведе напред и наостри слух, за да чуе шепота му, заглушаван от пращенето на пламъците.

— Някои хора не вярват в съществуването на изчезналия град Кивира. Те смятат, че тази експедиция е глупост, че си хвърлям парите на вятъра. Дори се опасяват, че това може да опозори института.

Председателят замълча за миг.

— Но градът съществува. Вие го знаете, знам го и аз. Идете и го открийте.