Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Златото на Кивира (47)

46.

Джон Беюдзин спря коня си на върха на хребета и погледна надолу към долината Чилба. Конят без инциденти се бе изкачил по пътеката, ала все още трепереше и целият беше в пот. Индианецът зачака, зашепна успокоителни думи и му даде време да се възстанови. Късното утринно слънце се отразяваше в спокойната ивица вода на дъното — лента живак сред тучната зеленина. Вятърът клатеше тополите и дъбовете по високите скали над долината. Миришеше на градински чай и озон. Внезапен повей го накара леко да се наведе напред, сякаш го тласкаше надолу. Беюдзин овладя желанието си да погледне — отлично знаеше какво се издига зад него.

Конят му разтърси грива и Беюдзин успокоително го потупа по шията. После затвори очи за миг и се опита да подготви ума си за онова, което му предстоеше:

Ала спокойствието не идваше. Обзе го гняв към самия него: трябваше да каже на жената всичко, което знаеше. Тя беше искрена с него. И заслужаваше да знае. Бе глупаво да й разкрие само половината от истината. Нещо повече, лъжата му беше груба и егоистична. И сега в резултат на слабостта си трябваше да се отправи на път, който при всеки друг случай би избегнал. Не можеше да избегне мисълта за ужасната природа на злото, срещу което трябваше да се изправи. И все пак нямаше друг избор, освен да се приготви за сблъсък и може би дори за смърт.

Беюдзин най-после ясно виждаше положението и не го радваше ролята, която бе изиграл. Преди шестнадесет години в малкия свят на неговия народ се беше появил лек дисбаланс, дребна грозота, „ни зшиницо“. Не му бяха обърнали внимание. И в резултат малкият дисбаланс се бе превърнал в голямо зло. Като лечител той трябваше да ги напътства как да постъпят. Именно заради този стар дисбаланс, заради това скриване на истината сега тези хора копаеха долу в Чилба. Индианецът потръпна. И именно заради този дисбаланс „ескизи“, тичащите с вълчи кожи отново се бяха раздвижили. И сега той трябваше да поправи дисбаланса.

Накрая неохотно се обърна, погледна към бурята и се смая, че продължава да расте и да се издува като някакъв гигантски зъл звяр. Това бе физическо проявление на дисбаланса. От облака се сипеха все по-гъсти, по-черни, по-плътни колони от дъжд върху платото Кайпаровиц. Ужасяващ дъжд, дъжд, какъвто падаше веднъж на половин хилядолетие. Беюдзин не беше преживявал нещо подобно.

Очите му се плъзнаха към далечната изровена земя между облака и долината и потърсиха проблясък на движеща се водна маса, ала каньоните бяха прекалено дълбоки. Представи си проливните дъждове, изсипващи се върху скалите на Кайпаровиц, капките, сливащи се в ручейчета, ручейчетата в потоци, потоците — в порои, а пороите — в нещо, за което не съществуваше подходяща дума.

Старецът откачи малък вързоп от седлото си — пробито парче тюркоаз и миражен камък, увързани с конски косъм около торбичка от еленова кожа, украсена с орлово перо. Той отвори торбичката, загреба малко счукана царевица и цветен прашец и поръси наоколо, като запази последните трошици за главата на коня си. Накрая изтупа първо себе си, а после и коня с орловото перо. Животното пристъпваше от крак на крак в нервно очакване и час по час поглеждаше нагоре към буреносния облак. Кожените ресни на седлото неспокойно плющяха на усилващия се вятър.

Беюдзин тихо запя на родния си език. После прибра знахарския вързоп и избърса прашеца от пръстите си. Сега земята бе разделена между яркото слънце и растящото черно петно. Духаше вледеняващ, зареден с електричество вятър.

Естествено, нямаше да се опита да влезе във втората долина, долината на Кивира, по тесния каньон. Пороят щеше да го настигне след минути. Това означаваше, че трябва да мине по тайния път на жреците през върха: дългата и опасна пътека по ръба на скалата, за която шепнешком му беше разказвал дядо му. Замисли се и се помъчи да си спомни точните му указания. Трябваше, защото жреците я бяха скрили извънредно изкусно: бяха я създали като оптична илюзия, с външен край, по-висок от вътрешния, което я правеше невидима на повече от няколко крачки. Пътеката, бе му казал дядо му, започва на известно разстояние от тесния каньон, прекосява широкото плато и се спуска в каньона отвъд долината на Кивира. Пътят можеше да се окаже тежък за старец като него. Може би след всички тези години щеше да е непреодолим. Ала нямаше друг избор — трябваше да поправи дисбаланса, да възстанови естествената симетрия.

Той бързо се спусна в долината.