Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Златото на Кивира (67)

66.

Като дишаше плитко и ускорено, Нора се приближи до дупката в покрива на кулата и колкото можеше по-тихо се спусна в малкото помещение. Тя застана на четири крака и запълзя към отвора, после бавно надникна в шахтата. В кулата цареше пълен мрак — можеше само да усети огромната празнота под себе си. Не се чуваше нищо друго, освен рева на реката в долината — влудяващото безспирно клокочене, което заглушаваше другите звуци.

Ръцете й трепереха и паниката заплашваше да ги вцепени. Мисълта за сляпото спускане по сложния лабиринт я ужасяваше. Още по-страшно обаче й се струваше да остане там, в кулата, в очакване нещо да дойде, за да я убие. След като вече нямаше оръжие — след като нямаше как да се отбранява, — кулата се беше превърнала в смъртоносен капан, от който трябваше да избяга.

Нора си наложи да овладее дишането си, да не позволи на разсъдъка си да се замъгли. Тя спусна крак от перваза и предпазливо го придвижи насам-натам, докато откри първата вдлъбнатина на най-горния стълб. Предпазливо се придвижи напред и отпусна цялата си тежест върху старата рамка, като с една ръка се държеше за платформата, докато се увери, че е стъпила на здрава опора. После с изключително внимание започна да се спуска. Отдолу духаше студен вятър и милваше краката й. Той се усили и кулата отговори със скърцане и цъкане. Покрай нея трополяха камъчета и диво кънтящото им падане й напомняше за бездната, която зееше долу.

Когато стъпи върху стабилния втори перваз, Нора спря за малко и отново се опита да успокои бясното надигане и спускане на гърдите си. Ала не можеше да остане там: по средата между покрива и пода беше още по-уязвима. Протегнала пръсти, тя заопипва в мрака и хвана горния край на втория стълб. Отново започна да се спуска, като балансираше между скърцащия ствол и каменните издатини.

Точно преди да стигне до следващия перваз Нора се вцепени. Счу й се нещо: мек кух шум от нечия стъпка. Зачака и се заслуша в мрака. Но звукът не се повтори и тя с облекчение стъпи върху перваза.

Още един стълб. Приготви се и се пресегна да провери здравината му. Колкото може по-внимателно се спусна до първата вдлъбнатина, после до втората.

Изведнъж усети, че стълбът поддава с ужасяващо сухо пращене. Цялата дървена структура се разтърси. Нора веднага се оттласна от стълба, падна от три метра височина и тежко се строполи на каменния под. Остра болка прободе коленете и глезените й, когато скочи на крака и се измъкна на покрива. Огледа се наоколо, като трепереше от напрежение и страх. Но нямаше нищо тревожно: градът изглеждаше съвсем тих и пуст.

Трябваше да отиде в долината. Там поне щеше да има някакъв шанс. Може би Слоун беше сгрешила. Може би Суайър и Бонароти бяха живи. Ако успееше да се скрие до изгрев слънце, щеше да ги намери. Колкото повече хора, толкова по-безопасно. Може би дори щеше да открие револвера на Слоун, паднал някъде в долината. И имаше надежда, макар и нищожна, раната на Смитбак да не е смъртоносна…

Нора изхлипа и избърса либето си с длан. Не можеше да си позволи да мисли за това, не сега.

Приведена, тя се промъкна напред и надникна надолу към опряната на стената стълба. Пътят изглеждаше чист. Прехвърли се през ръба и колкото може по-бързо се спусна долу, после спря да се огледа. Нищо.

Отново внезапно се вцепени. Градът изглеждаше смълчан и заспал. Луната ту се скриваше, ту отново се показваше иззад бързо движещите се облаци и рисуваше бегли ивици светлина по сградите. И все пак инстинктът й подсказваше, че нещо не е наред.

Притиснала гръб към стената на кулата, Нора предпазливо се плъзна напред и бавно надникна иззад ъгъла. В полезрението й последователно се появиха предпазната стена, главният площад, призрачните очертания на сградите, всички осветени от проблясващите лунни лъчи.

Отново я обзе усещането за надвиснала опасност, инстинктът й биеше тревога. И този път разбра какво става: поривите на среднощния вятър носеха слаб аромат на грамофончета.

Почти без да съзнава какво върши, тя се отдръпна назад от кулата и потъна в мрака край града. Затича се с отчаяна, безразсъдна бързина, без да обръща внимание на препятствията. Нямаше план. Просто изпитваше животинска паника: да избяга, да намери най-дълбокото, най-тайното място. Да спре, да се забави означаваше да позволи да я нападнат.

Тъмни улички, ниски могили от останки и ъгловати кирпичени сгради се редуваха на слабата лунна светлина. Изведнъж се закова на място. Вдясно бяха ниските очертания на зърнохранилищата. А точно пред нея беше входът на прохода. Знаеше, че вътре цари абсолютна тъмнина. Там можеше да намери скривалище, особено в помещенията в самия вътрешен град.

Продължи напред, после отново спря. Независимо дали я преследваха, никога повече нямаше да влезе в прохода с неговия смъртоносен прах.

Вместо това зави и се затича по уличката, успоредна на зърнохранилищата. По средата спря при стълб с издялани вдлъбнатини, облегнат на стената на помещенията от задната редица. Нора се хвана за сухото дърво й колкото може по-тихо се покатери на втория етаж. След като стъпи на покрива, тя изтегли стълба след себе си. Това най-малкото щеше да забави кожоносеца, да й спечели още няколко секунди.

Археоложката разтърси глава, за да прогони паниката и да проясни мислите си. Облаците отново бяха скрили луната. Чуваше се само глухият рев на реката. Смълчана, Кивира наблюдаваше изпод булото на мрака.

Тя прекоси най-задните покриви. От скритите кътчета на града с пърхане излитаха прилепи и се отправяха към долината. Освен няколко главни сгради, които минаваха от единия до другия край на града, повечето се състояха само от едно помещение. Помисли си дали да не се скрие в някое от тях, но бързо се отказа. Бе само въпрос на време да я открият. Трябваше да продължи да се движи, да чака възможност да се спусне в долината.

Мина покрай редица отворени входове, спря до ъгъла на сградата и се заслуша.

В мрака внезапно се разнесоха стъпки. Нора диво се заоглежда наоколо, ала ревът на реката отекваше под купола на пещерата и не можеше да определи откъде бе дошъл звукът. Дали кожоносецът я беше проследил до зърнохранилищата и се промъкваше по петите й? Или лежеше в засада някъде на площада и търпеливо чакаше тя да се насочи към въжената стълба?

Отново се разнесе шум, този път не толкова тих. Стори й се, че идва отдолу. Нора залегна по корем, запълзя до ръба на покрива и предпазливо надзърна в мрака. Нищо.

Когато се изправи, по-ясно усети аромата на цветя: остър, отвратително сладникав. Сърцето й бясно се блъскаше в гърдите. Тя отстъпи назад от парапета и в този миг чу изтрополяване на стълб в стената. Нора бързо се вмъкна в най-близкото помещение.

Задъхана, тя се притисна към стената. Каквото и да направеше, където и да идеше, щеше да бъде в неизгодно положение. Кожоносецът беше по-бърз от нея и далеч по-силен. Чувстваше се като у дома си в мрака. Сърцето й се сви, когато осъзна, че съществото никога няма да й позволи да избяга от долината.

Имаше само една възможност, макар и нищожна. Някак си трябваше да сведе до минимум опасността. А за тази цел трябваше да намери оръжие.

В стаята бе тихо и студено. Нора бързо огледа наоколо. В единия ъгъл имаше купчина маски на бога на войната — тъмночервените им устни бяха свити и ухилени на слабата лунна светлина. Тя се вмъкна през следващия вход в друго помещение още по-тъмно, като опипваше стените и оставяше паметта й да я води.

Предпазливо влезе в третата стая. През пролука в покрива проникваше сноп бледа светлина и осветяваше наръч закалени с огън дървени копия с остри като бръснач обсидианови върхове, Нора вдигна няколко, избра двете най-дълги и излезе в тясна галерия.

Отново заопипва стената и предпазливо се насочи към следващата стая. Споменът й за местонахождението на копията се бе оказал горе-долу точен. Спомни си също, че тази група помещения има входове отпред и отзад. Но в Кивира имаше неколкостотин стаи и не можеше да е сигурна.

Нора намери входа и се вмъкна в следващата стая. От отсрещната врата проникваше сивкава светлина. Тя с облекчение разбра, че е близо до предната част на сградата. Колкото можеше по-бързо се придвижи до най-тъмния ъгъл, зачака и се заслуша.

Кожоносецът вече трябваше да я е проследил в помещенията. Опря копието на рамото си. Стори й се жалко в потния й юмрук. Навярно беше върховна глупост да си мисли, че може да се спаси. Ала единствената друга възможност бе да не прави нищо, ужасено да чака неизбежния край. А знаеше, че макар да са дяволски бързи и силни, кожоносците също са смъртни.

В съседното помещение се разнесоха стъпки и тя се напрегна. Тук ревът на реката беше приглушен и археоложката наостри слух. Отново се разнесе шум. Миризмата на цветя нахлу в ноздрите й. Нора си наложи да запази самообладание и вдигна копието. Неясна черна сянка сякаш изпълни вратата. С неволен вик тя замахна и с всички сили запрати пиката. После мигновено отскочи и се втурна в последната стая от сградата. Не последва вик, но й се стори, че чува дълбокия глух звук от потъване на острие в плът.

Нора изскочи на плоския покрив пред постройката. Без Да смее да спре, за да си поеме дъх, тя диво се заоглежда.

Зад нея се разнесе внезапно дращене и върху гърба й се стовари огромна тежест, която я повали на земята. Нададе вик от болка и изненада и се опита да се освободи. Към лицето й се притисна гъста козина, пропита с пот и отвратителната воня на смачкани цветя. Вдигна поглед и видя маскираната глава да се навежда към нея. Копието стърчеше от едното рамо на съществото и бясно се клатеше. Протегна се ръка, стиснала обсидианов нож.

Нора с огромно усилие се претърколи настрани и усети пронизваща болка от ножа, който бе закачил прасеца й. Без да спира, тя презглава се изтърколи от покрива. Приземи се върху купчина пясък, изправи се и се втурна към първия етаж. Кракът й пулсираше и тя усети кръвта, която се стичаше по глезена й.

Зад нея се разнесе тежко тупване като от едро тяло скочило на земята. Нора се вмъкна във входа на най-близката стая и закуцука през поредица от галерии до малко тъмно помещение. Луната се бе скрила зад облаците, ала тя знаеше, че зад тази стая е главният площад. Приклекна в мрака и се замисли. Отвратителна миризма на кръв изпълни ноздрите й: сигурно беше ранена много по-сериозно, отколкото си мислеше.

Бързо трополящи стъпки отново я изправиха на крака. Луната всеки момент щеше да изплува иззад облаците. Съществото за не повече от тридесет секунди щеше да проследи кървавата диря и да я открие. И тогава острата миризма на кръв щеше да бъде заменена от чудния и в същото време ужасен аромат на цветя.

Сякаш по даден знак по стените на помещението плъзна призрачно сияние и лунната светлина отново нахлу в града. Нора се напрегна и се приготви за последния спринт през площада до предпазната стена. Дълбоко в себе си допускаше, че няма да успее. Ала не можеше да остане в тази стая, приклещена като плъх, в очакване на бързия жесток край.

Тя пое дълбоко дъх, после още веднъж и се обърна към входа.

И се вцепени.

Облян от мъртвешката лунна светлина, в отсрещния ъгъл лежеше Луиджи Бонароти. Изцъклените му невиждащи очи бяха широко отворени. Беше облян в тъмночервена кръв. Нора забеляза ужасяващите подробности: отрязаните пръсти, захвърлените настрана ботуши, частично скалпираната глава. Тя се свлече на колене и запуши устата си с длан, за да не повърне.

Сякаш от огромно разстояние чу кожоносеца да се движи по уличката зад помещенията.

Бързо седна и пак погледна Бонароти. В кобура на кръста му видя чудовищния пистолет.

Без да се замисля, Нора се хвърли към него, отскубна предпазното ремъче и измъкна оръжието. Магнум „Супер Блакхоук“ четиридесет и четвърти калибър, огромен и смъртоносен. Тя избърса окървавената ръкохватка в дънките си и чула нови стъпки, се облегна на стената.

Изведнъж кожоносецът се появи на входа със свръхестествена бързина. Белите петна по гърдите му синееха на лунната светлина и червените гневни очи се взираха в нея иззад цепките на кожената му маска.

За миг съществото безмълвно я погледна. После с гърлено ръмжене се хвърли напред.

Изстрелът прозвуча оглушително в тясната кирпичена стая. Ослепителният блясък принуди Нора да затвори очи. Тя остави лактите и китките си да поемат силния откат. Разнесе се див вой. Археоложката отново стисна клепачи и повторно дръпна спусъка. С писнали уши тя запълзя по посока на вратата, препъна се и се просна навън на площада. Бързо се претърколи по гръб и насочи оръжието към изхода. Невероятно: там клечеше кожоносецът, притиснал ръце към гърдите си. Чуваше се шуртенето на кръвта от двете ужасни рани. Съществото се изправи, видя я и със свирепо, грозно ръмжене се хвърли към нея. Нора отново стреля, този път в маската. Силата на едрокалибрения куршум го спря във въздуха, отметна главата му назад и рязко запрати тялото му встрани. Тя се изправи на коляно и продължи да натиска спусъка, докато разкъса маската на мокри парцали. Въздухът се изпълни с мирис на кръв и барут. Кожоносецът тежко се мяташе в праха, гърчеше се и се свиваше в безумен танц, на лунната светлина лъщяха кост и разкъсана плът, струйки кръв шуртяха в нестроен ритъм, от гърлото му клокочеше яростен крясък. Ала Нора не преставаше да натиска спусъка: ударникът падаше върху празните гнезда с глухо щракане, което тя не можеше да чуе от собствените си викове.

Накрая настана тишина. Нора бавно и мъчително се изправи на крака. Направи две крачки към предпазната стена, олюля се и пак пристъпи напред. После се свлече на земята и пусна револвера. Всичко беше свършило.

Просната на каменния перваз пред мъртвия град, тя безмълвно заплака.