Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Златото на Кивира (39)

38.

Нора дръпна повода и спря Арбъкълс. Тя застана до коня и погледна надолу от върха на Дяволския гръбнак към долината, която старият индианец беше нарекъл Чилба. Чувстваше се изтощена, гадеше й се от изкачването по склона. Арбъкълс трепереше и плуваше в пяна от напрежението. Ала бяха успели: и този път освободените му от желязото копита не се бяха хлъзгали по пясъчника.

Вятърът силно брулеше хребета и няколко разкъсани следобедни облака се събираха най далечната планина на север, ала самата долина беше окъпана в слънчеви лъчи.

Смитбак спря зад нея, целият пребледнял.

— Значи това е Чилба, тази клоака на злото — след малко каза той. Това трябваше да е шега, но гласът му все още трепереше от ужасяващото изкачване по склона на хребета.

Нора не отговори веднага. Тя клекна, подкова конете и изчака крайниците й да престанат да треперят. После се изправи, изтупа се и бръкна в самара за бинокъла си. Внимателно разгледа дъното на долината в търсене на Суайър и конете. Тополите и ивиците трева бяха приятна гледка след дългата езда в тази жега. Беше един и половина. Накрая откри каубоя седнал на един камък край потока, загледан в пасящите коне. Той вдигна поглед към тях.

— Хората са зли — накрая отвърна Нора и отпусна бинокъла. — А не местата.

— Възможно е — каза Смитбак. — Но още от самото начало усещам нещо странно в това място. Нещо, от което ме побиват тръпки.

Тя го погледна.

— Винаги съм си мислила, че само аз се чувствам така.

Яхнаха конете и мълчаливо поеха надолу. Насочиха се право към тревистия бряг на потока и останаха на седлата, докато животните нагазиха да утолят жаждата си. Водата заклокочи в краката им. С периферното си зрение Нора видя, че Суайър препуска към тях, яхнал неоседлания си кон.

Когато спря на отсрещния бряг, той премести поглед от Нора към Смитбак и обратно.

— Значи върнахте и двата коня — с нескрито облекчение каза каубоят. — Ами копелетата, които убиха моите коне? Пипнахте ли ги?

— Не — отвърна археоложката. — Човекът, когото си видял на хребета, е бил един стар индианец, който се е разположил на лагер наблизо.

На лицето на Суайър се появи недоверчиво изражение.

— Стар индианец, казваш? Какво е правил на хребета, по дяволите?

— Искал е да види кой е в долината — поясни Нора. — Каза, че никой от неговото село не идвал тук.

Суайър замълча за миг и задъвка тютюна си.

— Значи сте тръгнали по грешна следа — накрая заяви той.

— Тръгнахме По единствената следа. Следата на мъжа, когото си видял.

В отговор той изплю струя тютюнев сок и образува кафяво кратерче в пясъка.

— Роско, ако се беше запознал с него, щеше да разбереш, че не е убиец на коне — прибави Нора.

Устните на Суайър продължаваха да се движат. Двамата дълго се взираха един в друг. После каубоят повторно се изплю.

— Мамка му! — изруга той. — Не твърдя, че си права. Обаче ако е вярно, тия копелета, дето са убили конете ми, още са наблизо. — С тези думи той обърна коня си с невидим натиск с коляно и препусна по течението на потока.

Нора го проследи с поглед и погледна журналиста. Смитбак само сви рамене.

Докато пресичаха долината към тъмния тесен каньон, тя вдигна поглед нагоре. Небето на север се беше покрило с буреносни облаци. Младата жена се намръщи. Летните дъждове трябваше да започнат след две седмици. Ала при такова небе можеха да ги очакват още същия следобед.

Нора пришпори коня си към каньона. „Най-добре да влезем, преди да е заваляло“ — помисли си тя. Скоро стигнаха отвора. Разседлаха конете и ги пуснаха да препуснат при останалите от стадото.

Преминаването по каньона продължи един безкраен, мокър и изтощителен час. Багажът тежеше на гърбовете им. Накрая Нора разтвори увисналите корени и се запъти към лагера. Смитбак задъхано я настигна и заизтръсква кал и пясък от краката си.

Внезапно Нора се закова на място. Нещо не бе наред. Лагерът пустееше, огънят димеше. Тя инстинктивно вдигна поглед към нишата на Кивира. Въпреки че самият град беше скрит, чу далечни звуци от високи гласове.

Въпреки умората захвърли багажа си, затича се към въжената стълба и се изкатери при града. Когато се качи върху скалния перваз, видя Слоун и Блек при главния площад. Двамата оживено разговаряха. От отсрещната страна на площада седеше по турски Бонароти и ги наблюдаваше.

Слоун я видя да се приближава и се извърна от Блек.

— Нора — каза тя, — нападнали са ни.

Нора уморено седна върху предпазната стена.

— Разказвай.

— Трябва да се е случило през нощта — продължи Слоун, като се настани до нея. — На закуска Питър ми каза, че иска да се качи и да провери техниката, преди да започне работа. Имах намерение да му дам свободен ден — не изглеждаше много добре. Но той настоя. Каза, че през нощта чул нещо. Така или иначе, Питър започна да вика от скалите. Качих се горе при него. — Тя замълча за миг. — Комуникационната ни техника, Нора… всичко е разбито на парчета.

Нора я погледна.

Слоун имаше необичаен за нея вид: очите и бяха зачервени, косата й бе разрошена.

— Всичко ли?

По-младата жена кимна.

— Предавателят, системата за връзка помежду ни, всичко, освен метеоприемникът. Сигурно не са се сетили да погледнат на онова дърво.

— Някой видял ли е нещо?

Блек погледна Слоун, после пак се обърна към Нора.

— Нищо.

— През целия ден хвърлях по едно око наоколо — каза Слоун. — Не забелязах никого.

— Ами Суайър?

— Той отиде при конете, преди да научим за случилото се. Не съм имала възможност да го попитам.

Нора тежко въздъхна.

— Искам да поговоря с Питър за това. Къде е той сега?

— Не знам — отвърна Слоун. — Слезе от върха преди мен.

Реших, че се е върнал в палатката да си легне. Беше много разстроен и… е, честно казано, говореше глупости. И ревеше. Сигурно тази техника е означавала много за него.

Нора се изправи и се запъти към въжената стълба.

— Бил! — извика тя към долината.

— Госпожо? — разнесе се гласът на журналиста.

— Погледни в палатките и потърси Холройд.

Докато чакаше, археоложката обходи с поглед ръба на скалите.

— Няма го — след няколко минути извика Смитбак.

Разтреперана, Нора се върна при предпазната стена. Дрехите й бяха мокри от минаването през тесния каньон.

— Тогава трябва да е някъде на обекта — каза тя.

— Възможно е — отвърна Слоун. — Вчера спомена, че искал да настрои магнитометъра. Сигурно сме го забравили в цялата суматоха.

— Ами убийците на конете? — намеси се Блек.

Нора се поколеба за миг. Реши, че няма смисъл да плаши всички с Беюдзин и неговите магьосници.

— На хребета имаше само едни следи и те водеха до бивака на стар индианец. Той очевидно не е убиецът. Тъй като снощи уредите ни са били разбити, явно убийците още са наблизо.

Блек облиза устни.

— Страхотно — рече той. — Сега ще трябва да оставяме часови.

Нора си погледна часовника.

— Да вървим да потърсим Питър. Ще имаме нужда от неговата помощ, за да импровизираме някакъв предавател.

— Ще проверя в сградата, в която държи магнитометъра.

Слоун се отдалечи и Блек я последва, Бонароти се приближи до Нора и дръпна от цигарата си. Тя отвори уста да му напомни, че пушенето е забранено на обекта, но установи, че няма сили за това.

Разнесе се тътрене и от въжената стълба се появи рошавата глава на Смитбак.

— Какво става? — когато стигна при предпазната стена, попита той.

— Снощи някой снощи се е промъкнал в долината — отвърна Нора. — Разбили са комуникационната ни техника.

Прекъсна я настойчив вик откъм града. Слоун се появи от едно помещение от отсрещната страна на площада и размаха ръка.

— Питър е тук! — отекна над призрачния град гласът й. — Нещо не е наред! Зле е!

Нора светкавично скочи на крака.

— Намери Арагон — нареди тя на Бонароти. — Кажи му да си вземе аптечката. — И тичешком прекоси площада, следвана по петите от Смитбак.

Двамата се вмъкнаха в комплекса на втория етаж близо до мястото на цистата. Когато очите й се приспособиха към слабата светлина, Нора видя Слоун, приклекнала пред проснатия на пода Холройд. Блек стоеше, настрани ужасен. До Холройд лежеше магнитометърът. Кутията бе разбита и частите бяха пръснати наоколо.

Нора ахна и коленичи. Устата на Питър беше широко отворена, долната му челюст не помръдваше. От подпухналите му синьо-зеленикави устни се подаваше почернял подут език.

Очите му бяха изцъклени и дишаше ускорено. От устата му се носеше отвратителна смрад на гробище. Дробовете му слабо хриптяха.

Някой влезе в помещението и след миг Арагон коленичи до нея.

— Освети го, моля те — спокойно каза той, остави две брезентови чанти на пода, отвори едната и извади фенерче. — Доктор Годард, бихте ли донесли флуоресцентната лампа? Останалите излезте навън.

Нора насочи лъча към Холройд. Зениците му се бяха свили в точици.

— Питър, Енрике е тук и ще ти помогне — прошепна тя и хвана ръката му. — Всичко ще се оправи.

Арагон притисна длани под брадичката на Холройд, опипа гърдите и корема му, после извади стетоскоп и апарат за мерене на кръвно налягане и се зае да проверява жизнените му признаци. Когато разтвори ризата и притисна стетоскопа към гърдите, Нора с ужас видя тъмни петна по бледата кожа.

— Какво е това?

Арагон само поклати глава и извика на Блек:

— Искам останалите да донесат брезент, въжета, пръти, за да направим носилка. И кажете на Бонароти да приготви вряла вода.

Той напрегнато впери поглед в лицето на Холройд, после прегледа пръстите му.

— Цианоза — промълви Арагон, бръкна в една от чантите и извади тънка кислородна бутилка и чифт тръбички. — Ще му влея два литра — Каза той, подаде бутилката на Нора и пъхна тръбичките в ноздрите на Питър.

Разнесоха се стъпки и Слоун се върна с лампата. Изведнъж стаята се окъпа в ледена зеленикава светлина. Арагон свали стетоскопа от ушите си и вдигна поглед.

— Трябва да го свалим в лагера — рече той. — И веднага да го откараме в болница.

Слоун поклати глава.

— Комуникационната техника е извън строя. Работи само метеоприемникът.

— Не можем ли да пригодим нещо? — попита Нора.

— Само Питър може да ти отговори.

— Ами мобифоните? — попита Арагон. — Какво е разстоянието до най-близкото място, където има връзка?

— Ескаланте — каза Слоун. — Или на пристанището Уахуип.

— Тогава дайте мобифона на Суайър и му кажете да отиде и да повика хеликоптер.

Последва мълчание.

— Хеликоптер не може да кацне тук — бавно отвърна Нора. — Каньоните са прекалено тесни, въздушните течения при скалите са прекалено опасни. Когато подготвях експедицията, много внимателно проучих всичко.

Арагон погледна Питър, после пак вдигна очи към Нора.

— Абсолютно ли си сигурна?

— Най-близкото селище е на три дни път с кон оттук. Не може ли да го откараме с коне?

Лекарят пак погледна Холройд и поклати глава.

— Това ще го довърши.

Смитбак и Блек се появиха на прага с импровизирана носилка от брезенти, завързани за два пръта. Те бързо преместиха вцепененото тяло на Холройд върху носилката и го завързаха с въжета. После внимателно го вдигнаха от земята и го изнесоха на главния площад.

Отчаян, Арагон ги последва с чантите си. Когато излязоха изпод сянката на надвисналата скала и се запътиха към въжената стълба, Нора усети върху ръката си студена капка, после втора. Започваше да вали.

Изведнъж Холройд се закашля. Очите му още повече се изцъклиха и панически започнаха да се въртят. Устните му затрепериха, като че ли се опитваше да изтръгне думи от парализираната си челюст. Крайниците му се изпънаха и още повече се сковаха. Въжетата, с които бе завързан, се опънаха.

Арагон им нареди да оставят носилката на земята. Той коленичи до Холройд и затършува в чантата си. Накрая извади ендотрахиална тръба, свързана с черен гумен балон.

Челюстите на Холройд се раздвижиха.

— Не оправдах доверието ти, Нора — с мъка промълви той.

Археоложката отново хвана ръката му.

— Не е вярно, Питър. Ако не беше ти, нямаше да открием Кивира. Ти си причината да сме тук.

Той се опита да каже още нещо, ала Нора нежно докосна устните му с пръст.

— Пази си силите — прошепна тя.

— Ще се наложи да го интубирам — каза Арагон. Той внимателно отпусна главата му назад и вкара прозрачната пластмасова тръба в дробовете му. После пъхна амбуто в ръцете на Нора. — Стискай го на всеки пет секунди — каза лекарят, доближи ухо към гърдите на Холройд и неподвижно се заслуша. Тялото на Питър отново се разтърси и очите му се избелиха. Арагон се изправи и енергично започна да му прави сърдечен масаж.

Сякаш насън, Нора седеше до Холройд, пълнеше дробовете му с кислород и се молеше да започне да диша, докато дъждът се усилваше и се стичаше по лицето и ръцете й. Не се чуваше нищо друго косвен плисъкът на дъжда, тласъците от ръцете на Арагон и свистенето на амбуто.

После всичко свърши. Лекарят седна на земята с измъчено лице, обляно в дъжд и пот. Той вдигна невиждащ поглед към небето и скри лицето си в шепи. Холройд беше мъртъв.