Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нора Кели (0.1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Thunderhead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
mad71 (2015)

Издание:

Дъглас Престън, Линкълн Чайлд. Златото на Кивира

Американска. Първо издание

ИК Бард, София, 2003

Редактор: Радка Бояджиева

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“ ООД

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

ISBN: 954–585–449–9

История

  1. — Добавяне

Епилог

Четиримата конници спокойно яздеха по каньона, известен като Дерето на бога на дъжда. Водеше ги Джон Беюдзин, яхнал великолепен жълто-сив кон. Следваха го Нора Кели и брат й Скип. Край тях тичаше огромният Теди Беър, чийто гръб почти достигаше коремите на конете, докато лъкатушеше между краката им. Най-отзад беше Бил Смитбак. Рошавата му коса бе скрита под велурена каубойска шапка. Лечението с антибиотици, на което бяха подложени с Нора, беше завършило преди две седмици, но под периферията на шапката се виждаше, че кожата на журналиста все още се опитва да си възвърне естествения цвят.

Късното августовско небе бе осеяно с бели облачета, които се носеха по яркотюркоазен океан. Наоколо пърхаха мушитрънчета и изпълваха малкия каньон със звънливите си крясъци. По меко пясъчно корито весело течеше поток, скрит в сянката на благоуханни канадски тополи. На почти всеки завой на каньона имаше малки пещери със селища на анасазите: не повече от две-три помещения, прелестни в скромното си съвършенство.

Нора оставяше коня сам да избира хода си и не мислеше за нищо друго, освен за прежурящото слънце, за ромона на водата и за поклащането си на седлото. От време на време се усмихваше под нос, чувайки Смитбак да ругае едрия си жребец, който често спираше да попасе детелина или да отхапе някой магарешки бодил, без да обръща внимание на ужасните заплахи и проклятия на ездача си. Човекът просто нямаше дарба за контакт с конете.

Имаше страхотен късмет, че Смитбак е с нея. Имаше страхотен късмет, че самата тя се спаси. Мислите й за кратко се върнаха към битката в пустинята преди месец. Ако Скип и Ърнест Годард не ги бяха пресрещнали по средата на пътя с нови коне и ако при езерото не ги бяха чакали моторница и хеликоптери, сигурно щяха да умрат от инфекцията с гъбичките. И все пак в един момент й се бе сторило, че е по-лесно да умре, отколкото да разкаже на Годард за случилото се: за тяхното невероятно откритие, превърнало се в ужасна лична трагедия за него.

И сега, на петдесетина километра северозападно от руините на Кивира, районът изглеждаше съвсем различен: дружелюбен, зелен, с много вода. Джон Беюдзин беше прекъснал дългия си разказ — често бе спирал по време на ездата, за да имат време да го възприемат.

Докато мълчаливо яздеха, Нора остави мислите си да се насочат от Годард към собствения й баща и онова, което беше успяла да научи за последното му пътуване по този каньон. Не взел почти нищо от Кивира. Тъй като не бе иманяр, грижливо запълнил сондажите си, от чиято прецизност би останал доволен дори Арагон. Ала тъкмо поради това се изложил на смъртоносна концентрация на отровния прах и се разболял. Докато яздел на север с надеждата да намери помощ, болестта му се развила до такава степен, че вече не бил в състояние да седи на седлото. Нора се чудеше как се е чувствал. Дали е бил уплашен? Примирен? Като малка го беше чувала да казва, че иска да умре на седлото. И се случило точно така. Почти — накрая вече не можел да язди. Тогава освободил конете си и зачакал да умре.

— Братовчед ми намери тялото — завърши Беюдзин. — Било в една пещера на върха на ниско възвишение. От около шест месеца. Койотите не са могли да го достигнат, затова беше непокътнато.

— Как го е открил братовчед ти? — попита Скип.

— Търсеше изгубена овца. Видял нещо цветно в пещерата и се покатерил да хвърли един поглед. — Беюдзин замълча и се прокашля. — До тялото имало бележник — онзи, който сега е у Нора. От предния джоб на ризата му стърчало писмо, адресирано и с марка. А в чантата до него имало череп от пума, с инкрустиран тюркоаз. Та братовчед ми се върна в Нанкоуип и какъвто си беше бъбрив, скоро цялото село научи за мъртвия бял човек в каньона на юг. И заради тюркоазения череп скоро разбраха, че този бял човек е намерил града, който от толкова много години пазехме в тайна.

Той провлачи глас за миг, после продължи по-тихо, по-замислено.

— Това не е град на нашите прадеди. Малцината, които са ходили там — моят дядо беше ходил веднъж, — казваха, че е град на смъртта, на потисничеството и робството, на магьосничеството и злото. Нашите предания разказват, че в миналото от юг дошъл народ, който поробил анасазите и ги принудил да построят тези големи градове и пътища. Но те били унищожени от същия онзи бог, който им дал властта. Които отивали в града, се връщали с призрачна болест и скоро умирали. Това било много отдавна. Оттогава никой от моя народ не е ходил там. Доскоро.

Беюдзин сръчно сви цигара с една ръка.

— С откриването на тялото племето се изправи пред сериозен проблем, защото тайната на града лежеше при трупа на белия човек. Да разкрием присъствието му означаваше да издадем тайната на града.

— Защо просто не унищожихте писмото и бележника? — попита Нора.

Той запали цигарата и дръпна дима.

— Ние вярваме, че е изключително опасно да докосваш вещите на мъртвите. Това е сигурен начин да се разболееш от призрачната болест, И всички знаехме от какво е умрял белият човек. Затова тялото шестнайсет години остана да лежи там. Непогребано. Просто ни се струваше най-лесно да не направим нищо.

Беюдзин рязко спря коня си и се обърна към Нора.

— Това беше грешка. Защото всички знаехме, че човекът в пещерата е имал семейство. Че някой го е обичал, чудил се е къде е отишъл и дали още е жив. Беше жестоко да не направим нещо. И все пак това ни изглеждаше най-лесно, най-безопасно. Но така нарушихме равновесието. И то все повече се нарушаваше, докато накрая вие дойдохте тук и се случиха всички онези ужасни убийства.

Нора спря коня си до този на индианеца.

— Кой прати писмото? — тихо попита тя. От много седмици копнееше да зададе този въпрос.

— Имаше трима братя. Живееха в каравана извън селото ни с баща си, който беше алкохолик. Майката беше избягала преди години с друг мъж. Те обаче бяха умни момчета и получиха стипендии да учат в колеж в Аризона. Контактът с външния свят ги нарани, но по съвсем различен начин. Две от момчетата напуснаха и преждевременно се завърнаха. Бяха отвратени от света, който бяха открили, и все пак той ги беше променил. Бяха станали неспокойни, гневни, мечтаеха за богатство и власт, които не можеха да получат в село като нашето. Вече не се вписваха в моя народ. Започнаха да се отвръщат от естествения ход на нещата, търсеха забранено знание, изучаваха забранени практики. Намериха един старец, зъл старец — братовчед на човека, който уби дядо ми. Той им помогна, разкри им най-черните от всички изкуства. Селото започна да ги отбягва и те на свой ред ни отблъснаха. След време се насочиха към най-голямото табу — древните руини — и жадно събираха онези тъмни сведения за неговата история, които се бяха съхранили в селото ни.

Третият брат завърши и се прибра у дома. Също като другите двама — там нямаше работа за него, нито надежда да си намери някаква. За разлика от братята си той се беше покръстил в религията на белите. Презираше нашите вярвания и страха ни от призрачната болест. Смяташе ни за суеверни и невежи. Знаеше за трупа в пещерата и смяташе, че е грях да го оставим там. Затова го намери, грижливо подреди вещите му, зарови тялото с пясък и заби кръст. И прати писмото до една фактория.

Беюдзин сви рамене.

— Естествено, за някои от тези неща мога само да се досещам. Не съм сигурен защо го е пратил. Не може да е знаел дали ще стигне до адресата шестнайсет години след написването му. Може би е искал да изкупи злото, което е смятал, че е извършено. А може да е бил гневен на нашите „суеверия“, както ги наричаше. Възможно е да е постъпил правилно, не знам. Но постъпката му доведе до ужасен разрив с другите двама братя. Напили се, започнали да се карат. Те го обвинили, че е издал тайната на града на външния свят. И двамата братя убиха третия.

Беюдзин отново замълча. Той обърна главата на коня си и групата продължи бавното пътуване по каньона. Конете на всеки завой прегазваха потока. Веднъж изненадаха елен, който избяга от тях, като вдигаше кристални пръски вода, искрящи в нажежения от слънцето въздух.

— Онези двама братя отхвърляха всякакви връзки със света на белите. Но отхвърляха и добрите традиции на народа. Виждаха съдбата си в злия град. Като използваха разказваните шепнешком предания на нашия народ, накрая те откриха най-голямата тайна — скритата кива — и влязоха в нея. Щяха да влязат вътре само веднъж — не заради нейните съкровища, естествено, а заради запасите от трупен прах. Това щеше да е тяхното оръжие за всяване на страх. После внимателно щяха да запечатат кивата. — Индианецът поклати глава. — Те искаха на всяка цена да запазят тайните й, тайните на целия град. Във всичко останало, освен по име, те вече се бяха превърнали в магьосници. И преобразяването завърши с убийството на брат им. Според нашите вярвания последното изискване, за да станеш кожоносец, е да убиеш някого, когото обичаш.

— Смяташ ли, че наистина са притежавали свръхестествени способности? — попита Скип.

Беюдзин се усмихна.

— Долавям съмнение в гласа ти. Вярно е, че забранените корени, които дъвчеха, им даваха огромна сила и бързина, способност да не усещат болка. Знам също, че според белите хора магьосничеството е суеверие. — Той погледна младежа. — Но аз съм виждал магьосници и в обществото на белите.

Те носят костюми вместо вълчи кожи. И куфарчета вместо трупен прах. Като малък дойдоха и ме заведоха в интернат, където ме биеха, когато говорех на родния си език. По-късно ги виждах да идват сред нашия народ с договори за добив на въглища и петрол.

Когато завиха зад следващата скала, видяха тополова горичка. Беюдзин спря и даде знак на всички да слязат. Освободени, конете се отдалечиха, за да пасат в тучния килим от трева покрай потока. Теди Беър скочи върху една скала и се протегна. Приличаше на лъв, който бди над семейството си. Скип се приближи до Нора и я прегърна.

— Как си? — попита той.

— Добре, а ти?

Брат й се огледа наоколо и пое дълбоко дъх.

— Малко съм нервен. Обаче всъщност съм добре. Честно казано, не си спомням да съм се чувствал по-добре.

— Ще ти бъда благодарен, ако си дръпнеш лапите от гаджето ми — каза приближилият се Смитбак.

Тримата видяха, че Беюдзин отвързва знахарския си вързоп от седлото. Индианецът набързо огледа съдържанието му и кимна с глава към тясна пътека, която водеше нагоре по склона към обла скала. Нора видя скалния навес, под който беше лежал скелетът на баща им.

— Какво прекрасно място! — промълви Скип.

Беюдзин ги поведе по пътеката и по ниската скална гърбица на върха. Нора спря, внезапно обзета от нежелание да погледне в малката пещера. Тя се обърна и отправи очи към каньона. След дъждовете там бе поникнал пъстър килим от цветя. В резултат на дълги обсъждания двете деца на Падрейк Кели бяха решили да оставят тялото в сегашния му гроб, сред червения пясъчник, който толкова много беше обичал, над един от най-красивите и усамотени каньони на Ескаланте. Никой друг гроб нямаше да му осигури такова достойнство, такъв покой.

Нора отново усети ръката на Скип на рамото си и най-после се обърна към пещерата.

На слабата светлина различи напуканата и избеляла от години кожа на седлото и самара на баща й, внимателно поставени до задната стена на скалната ниша. До тях беше тюркоазеният черен, красив и смътно зловещ, дори тук, даден от злата атмосфера на Кивата на дъжда. Под тънък пласт пясък лежаха бащините й кости. На отделни места вятърът бе отвял пясъка и беше разкрил изтлял плат, мътнобяла кост, облия череп — Нора разбра, че е умрял, гледайки към долината под възвишението.

Всички мълчаха. Накрая Нора бавно бръкна в джоба си. Пръстите й стиснаха малък бележник: дневника на баща й, който Беюдзин бе взел от магьосника, когото бе застреляла. Тя го разтвори и извади избелял плик, пъхнат между страниците. Писмото, с което бе започнало всичко това.

Беше адресирано до майка й и написано точно преди той да влезе в града. Ала последните думи в дневника на Падрейк Кели, отправени към децата му, бяха написани след откриването на руините в същата тази скална ниша, където бе умрял. И сега в присъствието на баща си и брат си Нора се приготви да прочете сетните му думи.

Тя пристъпи напред и спря до самия гроб. Кръстът все още беше там — два кедрови клона, завързани с ремък от сурова кожа. Усети ръката на Смитбак, която стисна дланта й, и признателно отвърна на жеста. След ужаса на последните дни в Кивира, въпреки болестта и силните болки, присъствието му я бе успокоявало. Той я беше придружил до паметната плоча на Питър Холройд в Лос Анджелис, където Нора положи оръфаната му „Издръжливост“ до камъка, поставен вместо гроб: така и не откриха тялото му. Смитбак се беше върнал заедно с нея за заупокойната служба на Енрике Арагон при езерото Пауъл и двамата излязоха с лодка до мястото, където на триста метра дълбочина лежеше любимият Музикален храм на антрополога.

Знаете, че след време ще се върнат в Кивира. Специално избран екип от института, въоръжен с противогази и скафандри, щеше да документира обекта. Откритието на Слоун — слюдестата керамика с божествена красота и невъобразима стойност — грижливо щеше да бъде проучено и документирано в института под ръководството на самия Годард. Й може би след време Смитбак дори щеше да напише книга за експедицията — или поне за онази част от нея, която нямаше да причини непоносима мъка на Годард.

Нора тежко въздъхна. Кивира щеше да я чака. Местонахождението й нямаше да стане публично достояние — за това щеше да се погрижи отровният прах. Вяха мъртви почти всички, които знаеха къде се намира градът, освен народа на нанкоуип. Живите щяха да запазят тайната.

Беюдзин се надвеси над скелета, развърза кожената си торбичка и сведе глава, после загреба малко жълт царевичен прах и цветен прашец, поръси гроба и запя тих ритмичен напев, красив с простата си монотонност. Другите също наведоха глави.

Когато песента стихна, индианецът погледна Нора. Очите му блестяха, набръчканото му лице се усмихваше.

— Благодаря ти, че ми позволи да възстановя равновесието! — каза той. — Благодаря ти от свое име и от името на нарова си!

Беше ред на Скип. Той взе писмото от Нора и го заобръща в ръцете си. После коленичи, внимателно разрови пясъка и пъхна плика в джоба на бащината си риза. Известно време остана на колене, след това бавно се изправи и се върна до Нора.

Тя пое дълбоко дъх, приготви се, разтвори дневника на последния запис и започна да чете.

До моите скъпи, чудесни деца Нора и Скип!

Когато прочетете тези думи, мен няма да ме има. Разболях се от болест, с която, боя се, съм се заразил в града, който открих: Кивира. Макар да не съм сигурен, че това писмо ще стигне до вас, в душата си вярвам, че то ще ви намери. Защото искам за последен път да поговоря с вас чрез този дневник.

Ако е по силите ви, оставете руините на Кивира непокътнати и в забвение. Това е зло място — вече го знам въпреки краткото си проучване. Напълно е възможно то да е причина за смъртта ми, въпреки че не разбирам защо. Навярно е най-добре някои знания да бъдат забравени, да умрат и да се върнат в земята, също като нас.

Имам към двама ви по една молба. Скип, моля те, не пий. Това е семейна черта и ти гарантирам, че няма да можеш да се справиш. Аз не успях. А ти, Нора, моля те, прости на майка си. Знам, че в мое отсъствие тя ме е обвинявала за случилото се. Когато пораснеш, ще ти е трудно да простиш. Но не забравяй, че в известен смисъл тя е имала право да ме обвинява. И винаги искрено те е обичала.

Това е красиво място да умреш, деца. Нощното небе е обсипано със звезди, потокът ромоли в долината, в далечината вие койот. Дойдох тук за богатства, но видът на Кивира промени намеренията ми. Всъщност аз не оставих следи от присъствието си там. И взех само едно нещо, което е предназначено за теб, Нора, като доказателство, че баща ти наистина е открил легендарния град. Защото тъкмо там научих, че съм оставил истинското си съкровище — вас двамата — в Санта Фе.

Знам, че не бях страхотен баща, нито поне добър баща, и искрено съжалявам за това. Пропуснал съм безброй много бащински задължения. Но обичам и двама ви. И винаги ще ви обичам. Обичта ми към вас пламти по-ярко от хилядите звезди по небето над мен. Може да умра, но обичта ми към вас ще остане жива.

Татко

Нора замълча й затвори очи. За миг целият каньон сякаш потъна в почтително мълчание. После тя вдигна клепачи, затвори бележника и внимателно го остави на земята до баща си. Обърна се и през сълзи се усмихна на Смитбак.

Четиримата се спуснаха по тясната пътека и се отправиха към очакващите ги коне и към дома.