Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Златото на Кивира (51)

50.

Задъхан, Блек седеше върху предпазната стена. Беше се наложило четиримата членове на експедицията, които бяха останали в лагера, да направят седем курса до Кивира, за да пренесат излишния багаж в избраното за временен склад празно помещение в един отдалечен край на града. С малко късмет там вещите им щяха да останат скрити, сухи и далеч от животни, докато се върнат.

„Докато се върнат…“ Блек усети, че обилно се поти. Той облиза устни и се вторачи в синьото небе над ръба на каньона. Може би нищо нямаше да се случи. Може би щеше да се случи на друго място.

Слоун, Суайър и Бонароти един по един се появиха от мрака на града и се приближиха до Блек при предпазната стена. Готвачът извади манерка и безмълвно я подаде. Блек автоматично отпи, без да усеща нищо. Погледът му се зарея към останките от лагера: палатките, вече вдигнати и готови за пренасяне, грижливо подредените в редица чували до тях, купчината багаж, която оставаше да пренесат в склада…

И тогава чу нещо. Или може би го усети, не бе съвсем сигурен: странно движение на въздуха, почти вибриране. Сърцето му се разтуптя и той погледна Слоун. Тя се взираше в долината. Усетила, че я наблюдава, археоложката се обърна към него за миг и се изправи на крака.

— Чухте ли нещо? — без да се обръща конкретно към никого, попита Слоун.

Тя подаде манерката обратно на Бонароти и се запъти към ръба на скалата, последвана от Суайър. След миг към тях се присъедини и Блек.

Долината все още изглеждаше спокойна: сънена в зноя, окъпана в лъчите на късното утринно слънце. Ала вибрациите изпълваха въздуха като съживяващ се подземен двигател. Листата на тополите затрепериха.

Бонароти настигна Блек.

— Какво е това? — като любопитно се озърташе, попита готвачът.

Блек не отговори. В него се сблъскваха две емоции: ужас и задушаващо вълнение, от което почти му се гадеше. Надигна се вятър, идващ от гърлото на тесния каньон: пустинните дъбове около него се раздвижиха. После каньонът издаде продължителен еклив писък, който не преставаше да се усилва. „Трябва да е в каньона“ — помисли си ученият. Разнесе се бръмчене, но не беше сигурен дали идва от долината, или е само в главата му.

Той огледа другите. Всички се взираха в гърлото на каньона. Озадачението, изписало се на лицето на Суайър, първо отстъпи място на осенилото го изясняване, после на ужас.

— Порой — каза каубоят. — Боже мой, те са в каньона… — Той се хвърли към стълбата.

Блек затаи дъх. Бе си мислил, че знае какво предстои, че е готов за всичко. И все пак беше абсолютно неподготвен за зрелището, което последва.

С дълбок басов стон каньонът избълва маса от камъни и нацепени дънери — стотици, — която се затъркаля по земята. После с усилващ се рев на звяр, отварящ ужасната си паст, оттам изригна течна стена — шоколадовокафява вода с плътночервени ивици. Всичко това се сля във вълнуваща се грамада, която с грохот се понесе по урвата и вдигайки вторични струи и пръски, покри заливната тераса, като късаше парчета земя от склона и дори от стената на каньона. За миг Блек с ужас си помисли, че ще залее стръмните брегове и ще отнесе лагера им, ала вместо това пороят наръфа, нахапа и разяде каменните краища на заливната тераса с насочена, ала тъкмо поради това още по-буйна ярост. Край тополите забеляза Суайър, който криеше лицето си с ръце, изтласкан към лагера от силата на стихията.

Шибан от вятъра, Блек стоеше край ръба на скалата, вцепенен от смайване и ужас. До него Бонароти викаше нещо, ала той не го чуваше. Взираше се във водата. Никога не бе предполагал, че водата е способна на такова нещо. Тя се носеше по средата на долината, като откъсваше бреговете, поглъщаше цели дървета и в миг превръщаше прелестния, огрян от слънцето пейзаж в истински воден ад. От пяната се образуваха хиляди дъги и сияеха на ужасяващата светлина.

После видя жълт проблясък в кипящите шоколадови вълни: чувала на Холройд. И след секунди още нещо, понесено от пороя: човешки торс само с една ръка и съдрани останки от жълто-кафява риза. Пред очите на отвратения и смаян Блек тялото се издигна на гребена на вълната, завъртя се и отпуснатата ръка се вдигна в патетичен жест за помощ. И отново потъна в шоколадово-жълтите въртопи.

Той неволно направи крачка назад, после втора и трета, докато усети, че се блъска в предпазната стена. Седна, по-точно свлече се по нея и се обърна с гръб към долината. Не искаше да гледа нито секунда повече.

Замисли се какво е сторил. Наистина ли беше убиец? Но не: дори не бе излъгал. Метеорологичната прогноза беше ясна и недвусмислена. Бурята бе на тридесет километра оттам, водата можеше да поеме в друга посока.

Ревът на пороя зад него продължаваше, ала Блек се опитваше да не го чува. Вместо това вдигна очи към хладните дълбини на града, който се простираше напред: тъмен, въпреки яркото утринно слънце, ведър, напълно безразличен към бедствието в долината. Загледан в Кивира, той се почувства малко по-добре. Бавно си пое дъх и гърдите му постепенно се отпуснаха. Мислите му отново се насочиха към Кивата на слънцето и съкровището в нея — и особено към безсмъртието, което представляваше. Шлиман. Картър. Блек.

Археологът гузно се сепна и хвърли поглед към Слоун, която все още стоеше на ръба на скалата и се взираше надолу. Погледът й бе непроницаем, ала на лицето й Блек прочете смесица от чувства, които тя не можеше да скрие напълно: удивление, ужас и — в проблясъка на очите и едва забележимата извивка на устните — триумф.