Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нора Кели (0.1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Thunderhead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
mad71 (2015)

Издание:

Дъглас Престън, Линкълн Чайлд. Златото на Кивира

Американска. Първо издание

ИК Бард, София, 2003

Редактор: Радка Бояджиева

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“ ООД

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

ISBN: 954–585–449–9

История

  1. — Добавяне

21.

Скип последва полицая навън при очакващата ги кола. Детективът беше огромен, с врат като дънер на секвоя, но движенията му бяха леки, дори гъвкави. Мартинес спря до предната дясна врата и за изненада на Скип му отвори вратата. Докато потегляха, младият мъж погледна в огледалото. На входа на сградата видя две бели лица, които неподвижно наблюдаваха отдалечаването им й постепенно се смалиха, докато накрая съвсем изчезнаха.

— Първият ми ден на тази работа — рече той. — Страхотно впечатление.

Излязоха през портала на кампуса и набраха скорост. Детективът извади пакетче дъвки от джоба на гърдите си и му предложи.

— Не, благодаря.

Мартинес пъхна дъвка в устата си и задъвка. Мускулите на челюстите и шията му се движеха бавно. Отдясно се извиси асиметричната сграда на хотел „Ла Фонда“. Подминаха площада и Губернаторския дворец. Пред портала индианци продаваха накити и слънцето се отразяваше в полирано сребро и тюркоаз.

— Ще ми трябва ли адвокат? — попита Скип.

Полицаят усърдно продължаваше да дъвче дъвката си.

— Едва ли — отвърна той. — Естествено, ако искате, имате пълното право.

Автомобилът мина покрай библиотеката и заобиколи зад старата сграда на полицията. Отпред имаше няколко контейнера, пълни със строителни отпадъци.

— Ремонтират — на влизане в увитото с найлони фоайе поясни Мартинес.

Лейтенантът се отби на регистратурата и взе папка, подадена му от униформена жена. Той поведе Скип по коридор, в който миришеше на боя, после се спуснаха по стълбище. Накрая отвори надраскана врата и го покани вътре. Озоваха се в гола стая без каквито и да е други мебели, освен три дървени стола, бюро и тъмно огледало.

Скип никога не бе ходил на такова място, но достатъчно беше гледал телевизия, за да се досети какво става.

— Това прилича на стая за разпити — каза той.

— И наистина е стая за разпити. — Мартинес се настани на един от столовете, който заплашително изскърца, постави папката върху бюрото и даде знак на Скип да седне. После посочи към тавана. Младият мъж вдигна поглед и видя обектив, насочен почти нахално към него. — Ще ви записваме. Съгласен ли сте?

— Имам ли избор?

— Да. Ако откажете, разговорът приключва и сте свободен да си вървите.

— Страхотно — отвърна Скип и понечи да се изправи.

— Разбира се, после ще трябва да ви пратим призовка и ще похарчите пари за адвокат. Засега не сте заподозрян. Защо просто не се отпуснете и не отговорите на няколко въпроса? Във всеки момент можете да поискате да повикате адвокат или да прекратите разговора. Какво ще кажете?

— „Заподозрян“ ли казахте?

— Да. — Мартинес го погледна с безизразните си черни очи. Скип разбра, че полицаят очаква отговор.

— Добре — тежко въздъхна той. — Питайте.

Детективът кимна на някого зад едностранното огледало, после отново се обърна към Скип.

— Моля, кажете името си, адреса и датата на раждане. — Бързо приключиха с уводната част. После Мартинес попита: — Вие ли сте собственик на едно изоставено ранчо зад Фокс Рън, адрес извънградско шосе шестнайсет, пощенска кутия дванайсет, Санта Фе, Ню Мексико?

— Да. Собственици сме двамата със сестра ми.

— И сестра ви е Нора Уотърфорд Кели?

— Точно така.

— И къде се намира сестра ви в момента?

— На археологическа експедиция в Юта.

Лейтенантът кимна с глава.

— Кога е заминала?

— Преди три дни. Ще се върне най-рано след две седмици. — Скип отново понечи да се изправи. — Това има ли нещо общо с нея?

Мартинес му даде знак да прояви търпение.

— Двамата ви родители са мъртви, нали?

Скип утвърдително кимна.

— В момента работите в Археологическия институт на Санта Фе.

— Докато не се появихте вие.

Полицаят се усмихна.

— Откога работите в института?

— Нали ви казах в колата, днес е първият ми работен ден. Мартинес отново кимна, този път по-бавно.

— А къде сте работили преди това?

— Търсих си работа.

— Ясно. И кога за последен път сте бил на работа?

— Никога. Поне откакто миналата година завърших колеж.

— Познавате ли Тереса Гонзалес?

Скип облиза устни.

— Да. Познавам Тереса. Тя ни е съседка в ранчото.

— Кога я видяхте за последен път?

— Божичко, не знам. Преди десет месеца, може би преди единайсет. Скоро след като се дипломирах.

— Ами сестра ви? Кога за последен път е виждала госпожа Гонзалес?

Скип се размърда на стола.

— Ами… преди два дни, струва ми се. Помогнала на Нора в ранчото.

— Имате предвид сестра си Нора, нали? — попита Мартинес. — С Какво й е помогнала?

Младият мъж се поколеба.

— Била е нападната — бавно отвърна той.

Вратните мускули на Мартинес за миг престанаха да се движат.

— Ще ми разкажете ли по-подробно?

— Тереса се обаждаше на сестра ми, когато чуваше нещо в старата къща. Вандали, хлапетии, такива неща. Напоследък там било бая оживено, тя на няколко пъти звъня на сестра ми. Преди около седмица Нора отиде да види какво става. Каза, че я нападнали. Тереса чула суматохата, дошла с пушка и те избягали.

— Каза ли нещо друго? Описа ли нападателите?

— Нора каза… — Скип се замисли. — Нора каза, че били двама души. Двама души, облечени като животни.

Той реши да не споменава за писмото. Каквото и да се е случило, нямаше нужда от повече усложнения.

— Защо не е дошла при нас? — накрая попита Мартинес.

— Не съм сигурен. Не й е в стила да отиде в полицията. Винаги е искала сама да се справя. Според мен се е страхувала, че това може да забави експедицията й.

Детективът като че ли се замисли за нещо.

— Господин Кели — отново започна той. — Можете ли да ни съобщите къде бяхте през последните две денонощия?

Скип се сепна. После се отпусна назад и дълбоко си пое дъх.

— Освен че тая сутрин се появих в института, през целия уикенд бях в дома си.

Мартинес провери в папката.

— „Кале де Себастиан“ две хиляди сто и тринайсет, номер две „В“.

— Да.

— През това време не сте се виждал с никого?

Скип мъчително преглътна.

— В събота следобед ме видя Лари от магазина за спиртни напитки „Елдорадо“. После късно вечерта се обади сестра ми.

— Някой друг?

— Ами съседът ми викна три-четири пъти.

— Съседът ви ли?

— Да, Ред Фрайбърг, от съседния апартамент. Не обича шумна музика.

Мартинес се отпусна назад и прокара пръсти през късо подстриганата си черна коса. След дълго мълчание той отново се наведе напред.

— Господин Кели, снощи Тереса Гонзалес е била открита мъртва във вашето ранчо.

Изведнъж Скип усети, че тялото му сякаш натежава.

— Тереса ли?

Детективът кимна с глава.

— Всяка неделя тя получавала доставка фураж за животните. Миналата неделя не отворила вратата. Човекът забелязал, че животните са гладни и че кучето й е заключено в къщата. Когато на другата сутрин пак не отворила, той започнал да се тревожи и ни се обади.

— Господи Боже! — поклати глава Скип. — Тереса. Не мога да повярвам.

Вперил очи в него, лейтенантът се разшава на стола си.

— Когато отидохме там, заварихме леглото й неоправено, дрехите й — пръснати. Кучето беше ужасено. Като чели нещо я е събудило посред нощ. Но в ранчото й нямаше нито следа от нея, затова решихме да обиколим съседите. Първо се отбихме у вас. — Той бавно си пое дъх. — Видяхме някакво движение. Оказаха се кучета, биеха се за нещо. — Мартинес млъкна и прехапа устни.

Но Скип почти не го слушаше. Мислеше за Тереса, мъчеше си да си спомни последния път, когато я беше видял. С Нора бяха отишли до ранчото да вземат някои неща за нейния апартамент. Тереса се случи на двора, видя ги и радостно им махна с ръка. Представи си я как тича по пътеката към тяхната къща и кестенявата й рошава коса танцува на вятъра.

После погледът му попадна върху папката, която лежеше на бюрото. От едната страна пишеше ГОНЗАЛЕС, Т. Изпод едното ъгълче се подаваше черно-бяла снимка. Той автоматично се пресегна към нея.

— На ваше място не бих я поглеждал — предупреди го Мартинес.

Но не се опита да му попречи. Скип повдигна корицата на папката, видя снимката и се вцепени от ужас.

Тереса лежеше по гръб, преметнала крак връз крак, с вдигната нагоре лява ръка, сякаш за да хване отклонила се бейзболна топка. Всъщност предположи, че е Тереса, защото фотографията бе направена в тяхната някогашна кухня: в горния десен ъгъл на снимката се виждаше старата готварска печка на майка му.

Не беше толкова лесно да познае самата Тереса. Устата й беше отворена, ала бузите й ги нямаше. През отворите мътно блестяха зъбите й. Дори на черно-бялата снимка се забелязваше неестественият петнист оттенък на кожата й. Липсваха отделни части от тялото й: пръстите, едната гърда, месестата част на бедрото. Цялата бе осеяна с черни белези, оставени от зъби на почти сити животни. На мястото на гърлото й имаше кухина, само кости и хрущяли, с разкъсана плът по тях. Съсирена кръв се стичаше в ужасяваща река към продълговата дупка в ожулените дъски на пода. От локвата водеха безброй следи от животински лапи.

— Кучета — поясни Мартинес, внимателно отстрани ръката на Скип и затвори папката.

Младият мъж отвори уста, ала отначало не успя да каже нищо.

— Моля? — дрезгаво промълви той.

— Бездомни кучета са ръфали тялото й.

— От кучета ли е била убита?

— Отначало и ние така си помислихме. Гърлото й е откъснато с едно захапване и по цялото й тяло има следи от нокти и зъби. Но при предварителния оглед патологът откри категорични доказателства, че е било убийство.

Скип го погледна.

— Какви доказателства?

Мартинес се изправи със спокойна непринуденост, почти несъвместима с думите му.

— Освен всичко останало, необичайно обезобразяване на пръстите на ръцете и краката. Аутопсията ще приключи следобед и тогава ще узнаем много повече. Засега ви моля за три неща. Пазете тази информация в тайна. Не се приближавайте до ранчото. И най-важното: бъдете на място, където можем да ви открием.

Той мълчаливо изведе Скип от стаята и го придружи по коридора.