Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Златото на Кивира (18)

17.

Яздеха в колона по един и многократно пресичаха поточето, което течене по дъното на Змийския каньон. В подножието на склоновете бяха навети пясъчни дюни, обрасли с трева и пустинни цветя. Тук-там виждаха хвойни, нискорасли и изкривени във фантастични форми. На други места от стените на каньона се бяха откъснали пясъчникови блокове и се бяха срутили на дъното, образувайки купчини чакъл, които конете трябваше внимателно да преодоляват. В сенките пърхаха мушитрънчета, изпод надвиснали скални первази изхвърчаха лястовици, чиито гнезда от кал приличаха на брадавици по долната страна на скалата. На около четиристотин метра над тях се носеха няколко бели облака. Изгубена в този странен нов свят, групата мълчаливо следваше Нора.

Тя дълбоко си пое дъх. Нежното полюшване на Жезъл й се струваше познато и й действаше успокоително. Нора погледна животното, дванадесетгодишна дореста кобила, очевидно опитна, умна и меланхолична. Движеше се сигурно по чакъла и ниско наведа глава, внимателно избираше пътя. Макар далеч да не беше красива, беше силна и чувствителна. Освен Ураган, коня на Слоун Компанйеро и двата коня на Суайър, останалите бяха като Жезъл: не много красиви, но яки фермерски животни. Нора одобряваше избора на каубоя — имаше лошо мнение за скъпите породисти коне, които изглеждаха страхотно на хиподрума, ала още на първата крачка се претрепваха в планината. Баща й бе купувал и продавал коне с обичайния си нюх и размах, отхвърляйки разглезените животни с думите: „Ние не сме кънтри клуб, нали, Нора?“

Тя се завъртя на седлото, за да погледне назад към другите ездачи, всеки повел своя товарен кон. Докато някои, особено Блек и Холройд, изглеждаха несръчни и се клатушкаха, останалите бяха опитни, главно Слоун Годард, която с лекота яздеше назад-напред по колоната, проверяваше ремъците и даваше предложения.

А Смитбак я изненадваше. Ураган явно беше буен кон и отначало имаше някои напрегнати мигове, в които ругатните и проклятията на журналиста огласяха въздуха. Но той знаеше достатъчно, за да покаже на животното кой командва, и сега яздеше напълно уверено. „Може да е надут пуяк, обаче изглежда страхотно на кон“ — помисли си Нора.

— Къде се научи да яздиш? — извика му тя.

— Две години учих в колеж в Аризона — отвърна репортерът. — Бях болнаво хленчещо изчадие и родителите ми решиха, че това ще ме направи мъж. Закъснях за първия семестър и всички коне бяха заети, освен един едър стар приятел на име Търпин. Веднъж, беше дъвкал бодлива тел, в резултат на което си беше разкъсал езика и той постоянно висеше навън — дълъг, розов и отвратителен. Затова никой не го искаше. Обаче беше най-бързият кон в училището. Състезавахме се по сухите дерета и из пустинята и Търпин, винаги побеждаваше. — Той поклати глава и се усмихна.

Изведнъж усмивката на лицето му се замени със смайване.

— Какво става, по дяволите? — Смитбак рязко се завъртя. Нора проследи погледа му и видя, че товарният му кон Мухогъз препуска назад. По крака на журналиста висеше гъста слюнка. — Тоя проклет кон се опита да ме ухапе! — възмутено изрева той.

Товарният кон с невинна изненада се озърна назад.

— Този дърт Мухогъз! — снизходително поклати глава Суайър. — Определено има чувство за хумор.

Смитбак избърса крака си.

— И аз го установих.

След половин час спокойна езда Нора спря групата. Тя извади от завързания за седлото й алуминиев тубус картата, върху която Холройд беше нанесъл радарните данни. Проучи я бързо и после му даде знак да се приближи.

— Време е да засечем местонахождението си със сателитната система — каза Нора.

Знаеше, че на около девет и половина километра по Змийския каньон се отклонява по-малък каньон, отбелязан на картата с името ОСТЪР ЗАВОЙ. Номерът бе да определят кой от безкрайната върволица странични каньони, покрай които минаваха, е този остър завой. От дъното на каньона всички завои изглеждаха еднакви.

Холройд затършува в самара и извади устройството за сателитно позициониране — лаптоп, в който беше качил всички навигационни данни. Докато Нора чакаше, той стартира компютъра и затрака на клавиатурата. След няколко минути сбърчи лице и поклати глава.

— Точно от това се страхувах.

Нора се намръщи.

— Само не ми казвай, че не е достатъчно мощен.

Холройд кисело се засмя.

— Мощен ли? Той използва двайсет и четири канално четящо устройство с дистанционна връзка. Може да чертае карти, да оставя пътеки от трошици хляб, каквото му кажеш.

— Тогава какъв е проблемът? Да не се е повредил?

— Не, просто не може да засече данните. За да го направи, трябва да регистрира най-малко три спътника в геостационарна орбита. От този дълбок каньон обаче не може да открие нито един. Разбираш ли?

Холройд обърна лаптопа към Нора и тя пришпори коня си към него. На екрана се виждаше дребномащабна карта на платото Кайпаровиц. В горния край имаше по-малки прозорци с увеличени карти на езерото Пауъл, компаси, различни данни. В един от тях прочете следните съобщения:

РЕЖИМ НА ЗАСИЧАНЕ

ТЪРСЕНЕ НА САТЕЛИТИ…

ОТКРИТИ САТЕЛИТИ: 0

3-D ЛОКАЛИЗАЦИЯ: НЯМА

ШИР/ДЪЛЖ: НЯМА ДАННИ

ВИСОЧИНА: НЯМА ДАННИ

ПРЕМЕСТЕТЕ УСТРОЙСТВОТО И СТАРТИРАЙТЕ

НОВА СЕСИЯ

— Виждаш ли? — Холройд посочи малък прозорец на екрана, в който няколко червени точки орбитираха по кръгла траектория. — Това са наличните сателити. Зеленото означава добра връзка, жълтото — лоша, а червеното — никаква. Всички са червени.

— Изгубихме ли се вече? — със смесица от опасение и задоволство извика Блек иззад тях. Нора не му обърна внимание.

— Ако искаш да засечем сателитите, трябва да се качиш горе.

Тя погледна високите червени скали, после пак сведе очи към Холройд.

— Ти си пръв.

Той се усмихна, изключи лаптопа и го прибра в самара.

— Това е страхотен уред, когато работи. Обаче предполагам, че тук дори възможностите на техниката си имат граници.

— Искаш ли да се покатеря и да отчета данните? — със спокойна усмивка попита приближилата се Слоун.

Нора любопитно я погледна.

— Нося си катераческо снаряжение — поясни Слоун, повдигна капака на самара и показа ремъци и всевъзможни пособия. Тя замислено погледна скалните склонове. — Не е много трудно, сигурно бих могла да се изкатеря и без въжета.

— Ще го направим, когато наистина се налага — отвърна Нора. — Точно сега предпочитам да не губим време. Ще определим местоположението си по данните, с които разполагаме.

— Както кажеш — добродушно отстъпи Слоун.

— Може да нямаме сателити, но имаме карти — заяви Нора.

Тя разгърна картата на Холройд върху предната част на седлото и внимателно я проучи, като прецени приблизителната им скорост и изтеклото време. После отбеляза с точка вероятното им местоположение, датата и часа.

— Често ли си го правила? — попита я Холройд.

Нора кимна с глава.

— Всеки археолог трябва да може да чете карти. Адски е трудно да откриеш някои по-отдалечени обекти. И работата още повече се затруднява ето от това. — Тя посочи напечатаната в ъгъла на картата забележка: ДАННИТЕ НЕ СА ПРОВЕРЕНИ. — Повечето карти са направени по стереограмни образи, заснети от въздуха. Понякога това, което се вижда от самолета, е съвсем различно от действителността. Както сам знаеш, твоята радарна снимка, която е абсолютно точна, не винаги отговаря на картата.

— Много успокоително — измърмори Блек.

Нора прибра картата в тубуса, пришпори коня си и всички продължиха навътре в каньона. Той постепенно се разшири, потокът се стесни и на някои места съвсем изчезваше, оставяйки влажни ивици пясък, бележещи подземното му русло. Когато минаваха през стеснение в каньона, Нора спираше и го отбелязваше на картата. Слоун я настигна и известно време двете яздиха заедно.

— Пилот на самолет, опитна ездачка, археоложка, алпинистка — има ли нещо, което да не можеш да правиш? — попита Нора.

Слоун леко се размърда на седлото.

— Не поправям прозорци — през смях отвърна тя. После изражението й стана по-сериозно. — Предполагам, че заслугата или вината е на баща ми. Той е човек със строги изисквания.

— Той е забележителен човек — потвърди Нора, доловила язвителни нотки.

Слоун я погледна.

— Така е.

Излязоха от поредния завой и каньонът внезапно се разшири. До червеникавите скали растяха няколко канадски тополи. Лъчите на късното следобедно слънце косо се процеждаха между листата им. Нора си погледна часовника: минаваше четири. Тя със задоволство забеляза широка пясъчна издатина, където можеха да се установят на лагер — достатъчно високо, за да са защитени от неочакван порой, а и по бреговете на потока имаше много свежа трева за конете. Точно според името си каньонът. Остър завой рязко завиваше наляво и оставяше впечатлението за плътна каменна стена. Изглеждаше грозен — задръстен със скали, сух и горещ. До този момент бяха яздили спокойно, ала Нора знаеше, че това няма да продължи много.

Обърна коня си и зачака другите да се съберат около нея.

— Тук ще пренощуваме — извика тя.

Групата нададе одобрителни възклицания. Суайър помогна на Блек да слезе от седлото и ученият закуцука назад — напред, като разтърсваше крака и мърмореше. Холройд скочи сам, но се строполи на земята. Нора му помогна да се добере до едно от дърветата и той се облегна на дънера, докато изтръпналите му крака се раздвижат.

Слоун се приближи до Нора.

— Този каньон не ми харесва — сподели тя. — Какво ще кажеш да поразузная?

Нора погледна дъщерята на Годард. Тъмната й коса бе разрошена от вятъра, но това само подчертаваше красотата й и на златистата пустинна светлина кехлибарените й очи изглеждаха светли като на котка. През деня беше забелязала, че неколцина от членовете на експедицията, особено Блек, крадешком се възхищават на Слоун, чиято тясна памучна риза, разкопчана отгоре и леко мокра от пот, не оставяше почти нищо на въображението.

Нора кимна с глава.

— Добра идея. Междувременно аз ще се погрижа за всичко останало.

След като разпредели лагерните задачи, Нора помогна на Суайър да разтовари и разседлае конете. Подредиха всичко на пясъка и внимателно отделиха електронната техника от останалия багаж. С периферното си зрение тя видя, че въоръжен с кука за храсти, лопатка, нож и огромния си револвер, Бонароти се отдалечава на някаква загадъчна мисия. Дрехите му бяха все така чудодейно изгладени и чисти.

Веднага щом разтовариха конете, Суайър яхна Метиса. По време на прехода той постоянно бе говорил и пял на животните, разказвайки в стихове за събитията през деня. И докато водеше потното стадо към потока, отново запя:

Бедно ми скопено конче,

виждаш ли оназ кобила?

Малка, буйна, пълна е със сила.

Жалко дето твойта артилерия

залпа си отдавна е изстреляла.

Когато навлезе в тревата, той спъна няколко от водещите коне и завърза хлопатари на шиите им, после разседла Метиса и го завърза за десетметрово въже. Накрая се настани върху една скала, сви цигара, извади мръсно тефтерче и се загледа в конете, които се заеха с вечерната си паша.

Нора се обърна й доволно обходи с очи лагера. Откъм ромолящия поток подухваше прохладен ветрец. Из каньона гукаха гълъби и се носеше слаб мирис на хвойнов дим. В спускащия се сумрак засвириха щурци. Тя седна на една прекатурена скала. Знаеше, че трябва да използва светлината, за да попълни дневника си, но си позволи още малко да се наслади на мига. Блек седеше край огъня и разтриваше коленете си, докато другите вече бяха изпълнили задълженията си и чакаха да стане кафето.

Разнесе се хрущене на стъпки по пясък и Бонароти се появи откъм каньона с чувал на гръб. Той го пусна върху опнатия край огъня брезент, закрепи скарата над пламъците, намаза с мазнина голям тиган, хвърли вътре малко нарязан чесън от сандъка си и сложи на огъня тенджера с вода и ориз. После извади от чувала някакви отвратителни корени и грудки, наръчи билки и няколко парчета кактус. В това време Слоун се върна от разузнаването очевидно уморена, ала все така усмихната, и се приближи да погледа последните приготовления. Използвайки ножовете с ужасяваща бързина, Бонароти наряза корените и ги хвърли в тенджерата, наред с грудката и билките. После опърли кактуса на скарата, обели го, наряза го на ивици и го пусна при цвъртящия чесън. Разбърка сместа, прибави ориза и я вдигна от огъня.

— Ризото с кактус, лилия, див картоф и сирене романо — безизразно съобщи той.

Последва мълчание.

— Какво чакате? — извика Слоун. — Наредете се на опашка и mangia bene^[1]!

Всички скочиха на крака и си взеха чинии от брезента. Готвачът ги напълни и ги поръси с нарязани билки. После отново седнаха на дънерите край огъня.

— Нали не е опасно? — не съвсем шеговито попита Блек.

Слоун се засмя.

— За вас може да е опасно, докторе, ако не го изядете. — И мелодраматично посочи с поглед револвера на Бонароти.

Археологът нервно се подсмихна и опита ястието. После си напълни устата.

— Хм, доста е вкусно.

— Бог да ни е на помощ — напевно произнесе Смитбак.

— Адски вкусна манджа — измърмори Суайър.

Нора опита и усети мекия вкус на ориз, подправен с гъби, сирене, благоуханни билки и нещо непознато, което можеше да е само кактусът.

Бонароти прие похвалите с обичайната си невъзмутимост. Докато траеше вечерята, каньонът потъна в мълчание.

По-късно, когато се готвеха да си лягат, Нора отиде да провери конете. Завари Суайър на обичайното му място с разтворен бележник.

— Как върви? — попита тя.

— Направо супер — разнесе се отговорът и Нора чу странен шум: каубоят беше извадил джинджифилова курабия от джоба на ризата си и я бе схрускал. — Искаш ли?

Тя поклати глава и седна до него.

— Какво пишеш?

Суайър махна няколко трохи от мустаците си.

— Стихотворения, нищо сериозно. Каубойски стихчета. Намирам си занимавка.

— Наистина ли? Може ли да погледна?

Той се поколеба.

— Хм, те трябва да се рецитират, не да се четат — отвърна Суайър. — Ама нищо, вземи.

Нора прелисти оръфания тефтер и се вторачи на светлината на огъня и звездите. Това бяха кратки стихотворения, обикновено не повече от десет-дванадесет стиха, със заглавия като „Форд Ф-350“ и „Дуранго в събота вечер“. Към края обаче откри стихотворения от съвсем друг характер: по-дълги, по-сериозни. Едно от тях дори беше на латински. Тя се върна на стихотворението, озаглавено „Ураган“.

— Това за коня на Смитбак ли е?

Суайър утвърдително кимна с глава.

— Отдавна сме дружки с тоя кон.

В стихотворението се разказваше за див мустанг, който каубоят опитомил.

— Наистина ли беше див? — попита Нора.

— Естествено. Едно лято, когато се грижех за стадо коне в Уайоминг, чух да приказват за тоя мустанг, дето никой не можел да го хване. Никога не го бяха обяздвали — когато видеше ездачи, винаги препускаше към планината. После една нощ го видях. Мълниите го бяха уплашили. Преследвах го цели три дни.

— Три дни?

— Пресичах му пътя да не избяга в планината, връщах го обратно към ранчото. Всеки път взимах нов кон. Изтощих шест коня, докато го хвана с ласото. Страхотен кон е. Може да прескочи ограда от бодлива тел.

Нора му подаде обратно бележника.

— Стихотворенията ти са прекрасни.

— А, каубойска поезия — отвърна Суайър, но изглеждаше поласкан.

— Къде научи латински?

— От баща ми. Беше свещеник, все ме тормозеше да чета и да уча. Беше си набил в главата, че ако знам латински, няма да правя толкоз бели. Накрая Третата сатира на Хораций ме накара да си вдигна чуковете.

Той замълча. Поглади мустаците си и погледна надолу към Бонароти.

— Адски добър готвач е, обаче е странен тип, нали?

Нора проследи погледа му. Едрият италианец беше измил съдовете и се готвеше да си ляга. Той с педантично усърдие наду дюшека си, сложи си нощен крем, мрежичка за коса и маска на лицето.

— Какво прави сега? — прошепна Суайър, когато Бонароти пъхна пръсти в ушите си.

— Крякането на жабите смущава съня му — отвърна Слоун Годард, която изплува от мрака и се настани до тях. Тя гърлено се засмя и очите й проблеснаха. — Затова си носи тапи за уши. И има копринена възглавничка, която щеше да накара пралеля ми да позеленее от завист.

— Странен тип — повтори каубоят.

— Може би — каза Слоун, обърна се към него и го изгледа с вдигнати вежди. — Обаче не е мухльо. Виждала съм го на Денали във виелица при петдесет градуса под нулата. Нищо не може да го смути. Сякаш няма никакви чувства.

Нора видя как готвачът внимателно се вмъкна в палатката си и спусна ципа. Тя се обърна към Слоун.

— Разкажи как е навътре в каньона.

— Кофти. Гъсти върби и кедрови храсти, много камънак.

— Докъде стигна?

— До около два километра и половина.

— Конете ще минат ли? — попита Суайър.

— Да. Но ще ни трябват куки за храсти и брадви. И няма много вода. — Слоун хвърли поглед към останалите от групата, които се изтягаха край огъня и пиеха кафе. — Някои от тях неприятно ще се изненадат.

— Колко вода?

— Тук-там по някоя локва. Колкото по-нависоко, толкова по-малко. И това не е всичко. — Тя бръкна в джоба си и извади карта и фенерче. — Проучих района. Баща ти е открил Кивира някъде навътре в този каньон, нали?

Нора се намръщи. Не знаеше, че Слоун носи своя карта.

— Да.

— А ние се намираме тук. Виж какво стои на пътя ни до Кивира.

Тя плъзна лъча на фенерчето до място, където линиите, показващи височината, образуваха свирепа черна маса: хребет, стръмен, труднодостъпен и опасен.

— Знам всичко за този хребет — каза Нора. Усещаше, че звучи гузно. — Баща ми го е нарекъл Дяволския гръбнак. Обаче не виждам причина предварително да плаша другите.

Слоун изключи фенерчето и сгъна картата.

— Какво те кара да мислиш, че конете могат да го изкачат?

— Баща ми е успял да го изкачи с конете си. Щом той е могъл, и ние ще можем.

Слоун я погледна на звездната светлина, продължително и проницателно. Веселото изражение нито за миг не напусна лицето й. Накрая просто кимна.