Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нора Кели (0.1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Thunderhead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
mad71 (2015)

Издание:

Дъглас Престън, Линкълн Чайлд. Златото на Кивира

Американска. Първо издание

ИК Бард, София, 2003

Редактор: Радка Бояджиева

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“ ООД

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

ISBN: 954–585–449–9

История

  1. — Добавяне

56.

В дълбините на вътрешната пещера Блек внимателно пъхна острието на джобното си ножче под най-горния глинен печат. Ръцете му трепереха от умора и вълнение. В опит да окажат равномерен натиск върху печата вцепенените му пръсти се сгърчиха и печатът се откърти заедно с парче от мазилката на вратата.

— Спокойно — каза Слоун, застанала зад големия фотоапарат на известно разстояние от входа.

Блек проточи шия към дупката, но тя бе прекалено малка, за да различи нещо вътре. От долината под града се разнесе далечен приглушен гръм.

Археологът се изкашля в шепа, после пак, по-силно. В храчката му имаше парченца глина. Той отвратено я отърси от дланта си и се обърна към каменната фасада. Бонароти, който вече беше изкопал купчините прах около входа на кивата, сега му помагаше.

След половин час се появи втори печат. Бяха отстранени достатъчно редове камъни, за да разкрият около метър от вратата. Слоун се приближи и направи няколко снимки. После се отдръпна назад от облака прах и започна да пише в бележника си. Блек пъхна ножа си под втория печат, внимателно го отчупи от мазилката и го остави настрани. Сега между него и окончателното потвърждение на теорията му стоеше само тънка стена от мазилка и кирпич. Той се наведе, вдигна кирката с ожулените си ръце и замахна към стената.

Отдели се парче мазилка. Блек отново замахна с кирката, после пак и разшири отвора: тъмен назъбен правоъгълник, осветен от мощните прожектори. Той възбудено хвърли кирката.

Слоун мигновено се приближи, извади фенерче от джоба си, пъхна го дълбоко в дупката и притисна лице към мазилката. Блек видя, че тялото й се напряга. Остана в тази поза около минута, може би повече. После безмълвно се отдръпна назад с грейнало от вълнение лице. Блек грабна фенерчето от ръката й и го протегна в отвора.

Слабият жълт лъч едва пронизваше мрака в кивата. Но когато го плъзна наоколо, ученият си помисли, че сърцето му ще се пръсне. „Навсякъде лъщеше злато…“ Жълтият цвят изпълваше помещението, сияеше навсякъде, по пода, по перваза, който опасваше стената: плътен блясък на хиляди обли златни повърхности.

Блек рязко дръпна ръката си назад.

— Да разбием вратата! — извика той. — Фрашкано е със злато!

— По правилата, Аарън — остро отвърна Слоун, ала гласът й издаваше обзелото я вълнение.

Той вдигна кирката и продължи да разбива горната част на входа. Бонароти взе друга кирка, застана до него и бясно заудря по кирпича в такт с ударите на Блек. Скоро дупката се разшири. Археологът пъхна цялата си глава вътре и силно натисна с рамене в опит да се провре през отвора, като размахваше фенерчето на Слоун, Ала кирките им бяха вдигнали прекалено много прах и се виждаха само златни проблясъци.

Лъчът угасна. Той измъкна глава и ядосано захвърли фенерчето.

Извън града отново се разнесе приглушен гръм, който разцепи шепота на дъжда. Ала Блек не чуваше нищо друго, освен ударите на кирката си по мазилката и неравномерното свистене на дишането си. Действителността избледня като сън. Странно усещане изпълни главата му и той разбра, че вече не чувства ръцете си.

Нереалността все повече го обгръщаше и археологът със залитане се отдръпна от кивата в опит да проясни главата си. И усети непреодолима умора. Погледна Бонароти, който продължаваше равномерно да размахва кирката. После се обърна към Слоун, която напрегнато чакаше отстрани.

Внезапно се разнесе звук от срутване на мазилка и Блек завъртя глава към кивата. Беше се отцепило голямо парче кирпич и при падането си върху скалния под се бе пръснало на парчета. Дупката вече беше достатъчно голяма, за да може да се влезе през нея.

Той вдигна един от прожекторите на Слоун и се запъти към входа.

— Махни се от пътя ми — каза ученият и безцеремонно изблъска Бонароти.

Готвачът залитна, хвърли кирката си и с присвити очи се обърна към него. Но Блек не му обърна внимание и отчаяно се опита да насочи лъча към назъбения отвор.

— Отдръпнете се — разнесе се иззад него гласът на Слоун. — Казах да се отдръпнете настрани, и двамата.

Бонароти се поколеба за миг и отстъпи крачка назад. Блек го последва, изненадан от неочаквано ледения й тон.

Тя се приближи, като правеше снимки в движение. След това провеси фотоапарата на шията си, обърна се към Блек и взе прожектора от ръцете му.

— Помогни ми — каза Слоун.

Блек постави ръце на хълбоците й и я повдигна към дупката. Лъчът бясно се плъзна по тавана на кивата. После изведнъж отслабна до меко сияние. Той бързо скочи след нея, провря се през назъбената дупка и непохватно се просна по очи, като плюеше вездесъщия прах. С някаква безпристрастна част от ума си археологът си помисли, че Хауард Картър едва ли би се държал точно така.

Слоун беше захвърлила прожектора и той лежеше в праха. Разтреперан от вълнение, Блек се изправи на крака, хвана го за металната дръжка и го вдигна нагоре. Ръката го заболя от движението. Сякаш електрически ток пронизваше дробовете му всеки път щом си поемеше дъх. Но той не забелязваше: това бе мигът на голямото откритие, определящият миг на целия му живот.

Бонароти беше влязъл след него, ала Блек не му обърна внимание. От всички страни лъщеше злато. Почти сумтейки от възбуда, археологът се наведе напред и вдигна най-близкия предмет — блюдо, пълно с някакъв прах.

Мигновено разбра, че нещо не е наред. Блюдото в ръката му беше леко, материалът бе топъл на пипане, не като злато. Той изсипа праха и доближи съда към лицето си.

После се изправи и с ридание го захвърли на земята.

— Какво правиш, по дяволите? — извика Слоун.

Ала Блек не я чуваше. Той се огледа наоколо с внезапно диво отчаяние и започна да вдига и хвърля предмет след предмет. Всички бяха еднакви. Залитна, падна и с усилие се изправи. След толкова трескави надежди безкрайното разочарование беше непоносимо. Блек механично се обърна към спътниците си. Бонароти неподвижно стоеше под назъбената дупка със смаяно изражение на покритото си с прах лице.

После бавно насочи очи към Слоун. В мъката и невъобразимия си ужас не можа да разбере, че вместо отчаяние, на лицето й сияе отмъстителна усмивка.