Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нора Кели (0.1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Thunderhead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
mad71 (2015)

Издание:

Дъглас Престън, Линкълн Чайлд. Златото на Кивира

Американска. Първо издание

ИК Бард, София, 2003

Редактор: Радка Бояджиева

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“ ООД

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

ISBN: 954–585–449–9

История

  1. — Добавяне

34.

Когато излязоха от мрака на тесния каньон в долината с канадските тополи, Нора от пръв поглед видя, че нещо не е наред. Вместо лениво да се пръснат наоколо, конете се бяха събрали до потока, пръхтяха и отмятаха глави. Тя бързо огледа скалите, назъбения силует на Дяволския гръбнак. Не видя нищо.

Суайър пъхна револвера в пояса си и ги поведе към конете.

— Ти вземи Компанйеро — каза той на Смитбак и се пресегна за седлото. — Прекалено тъп е, за да се уплаши.

Нора намери своето седло в купчината и го метна на гърба на Арбъкълс. После помогна на Суайър да свали подковите на двата коня. Каубоят работеше мълчаливо. Първо вкарваше длето под извития край на гвоздеите и го изправяше. След като извадеше всички гвоздеи, сваляше самата подкова с помощта на клещи. Ловкостта му впечатли Нора: подковаването и свалянето на подкови в походни условия без наковалня не се правеше често и не беше желателно.

Накрая Суайър се изправи и безмълвно й подаде нови гвоздеи, заедно с подковите, чук и клещи.

— Убедена ли си, че ще се справиш? — попита той.

Нора кимна с глава и каубоят даде знак на Смитбак да яхне коня си.

— Снощи в Долината имаше силен вятър — след като здраво стегна ремъка на седлото и подаде юздите на журналиста, каза Суайър. — Сигурно затова няма следи по пясъка. Възможно е горе да извадите повече късмет, или пък оттатък хребета.

Нора пристегна самара, провери седлото и яхна коня.

— Смитбак ще има нужда от оръжие — рече тя.

Каубоят се замисли за миг и мълчаливо му подаде револвера си и шепа патрони.

— Предпочитам пушката — каза Смитбак.

Суайър поклати глава.

— Ако някой прехвърли хребета, искам да го посрещна както трябва.

— Само гледай да не сме ние — рече журналистът.

Нора за последен път се озърна наоколо, после се обърна към Суайър.

— Благодаря за конете. — Тя пришпори Арбъкълс.

— Чакай. — Археоложката се обърна и видя, че той я наблюдава. — Успех — каза Суайър.

Отдалечиха се от потока по посока на извисяващия се пред тях хребет, който тънеше в сянка въпреки яркото утринно слънце. Освен тихия ромон на реката и песента на мушитрънчето, Нора започна да чува постоянно глухо бръмчене като от магнит. Когато превалиха ниско възвишение, пред тях се появиха две фигури: останките от Пандела и Сврача стръв, над който висеше черен облак от мухи.

— Господи! — промълви Смитбак.

Арбъкълс затанцува и зацвили и Нора зави наляво, за да заобиколи труповете откъм наветрената страна. Въпреки това за миг зърнаха увитите им на спирали черва, синкаво-сиви и вдигащи пара на слънцето, покрити с черен саван от мухи. Когато подминаха отвратителната гледка, археоложката спря.

— Какво ще правиш? — попита Смитбак.

— Ще поогледам отблизо.

— Имаш ли нещо против да те почакам тук?

Нора скочи от коня, подаде юздите на журналиста и се изкачи обратно на възвишението. Смутени от приближаването й, мухите се вдигнаха във въздуха като гневно бръмчащ облак. Силните ветрове бяха помели земята, но тук-там личаха стари конски следи и по-пресни стъпки от койот. Освен стъпките на Суайър, нямаше човешки следи. Както беше казал каубоят, червата бяха навити във форма на спирала. От очните кухини стърчаха пъстри пера от папагал, смайващо нелепи в тази пустош. В труповете бяха забити няколко боядисани пръчки, също с пера.

Тъкмо се канеше да се обърне, когато забеляза още нещо. От челата на двата коня бяха отрязани кръгли парчета кожа. Когато разгледа по-внимателно, видя, че подобни парчета симетрично са отрязани и от двете страни на гърдите им, както и от двете страни на коремите им. „Защо там? Какво може да означава това?“

Тя поклати глава и се върна при Смитбак.

— Кой може да извърши такова нещо? — попита я той.

„Кой наистина?“ През последния час Нора постоянно си задаваше този въпрос. Най-вероятният отговор беше прекалено страшен, за да го приеме.

След двадесет минути стигнаха в подножието на хребета. След още двадесет се изкачиха на върха. Тя спря конете, отново слезе и бавно се огледа наоколо. От огромния Дяволски гръбнак се разкриваше гледка към хиляди километри пясъчникови каньони. На север се виждаше далечната синя гърбица на Барни Топ, на североизток като безмълвен страж се издигаше платото Кайпаровиц.

А точно пред тях бяха ужасяващите завои на пътеката, която водеше отвъд хребета. Някъде долу лежаха Жезъл, Ураган и Мухогъз.

— Кажи ми, че няма да слизаме долу — рече Смитбак.

Нора мълчаливо се отдалечи на няколко крачки от конете и внимателно разгледа ивиците пясък между скалите. Нямаше следи от кон, но пък вятърът на върха можеше да ги е заличил.

Тя се обърна натам, откъдето бяха дошли. Въпреки че не бе откъсвала очи от земята, не беше видяла нищо друго, освен стари следи от конски копита. Археоложката потрепери — отлично знаеше, че няма друг път към долината. И все пак загадъчните убийци на конете не бяха оставили следи при преминаването си.

Отново погледна стръмната пътека, която се спускаше по отвъдния склон на Дяволския гръбнак и сякаш просто изчезваше оттатък хребета. Нора знаеше, че сливането винаги е по-опасно от изкачването. Ужасният спомен от висенето й над пропастта я връхлетя с удвоена сила. Тя разтри върховете на пръстите си — вече не носеше превръзки, но все още я пареха при мисълта за преживяното.

— Ще поразузная надолу пеш — промълви тя. — Ти ме чакай тук.

— Готов съм на всичко, стига да не се приближавам до оная пътека — отвърна Смитбак. — Не мога да си представя по-ужасен начин да слезеш от една скала. Освен да паднеш, естествено. А това поне ще е по-бързо.

Нора пое надолу по стръмната пътека. Както можеше да се очаква, по първата отсечка, която бе само скала, нямаше следи от загадъчния ездач. Ала когато стигна до осеяната с чакъл част от пътя, в една ивица пясък видя пресен отпечатък от конско копито. При това от неподкован кон.

— Ще слизаме ли долу? — с отчетливо отсъствие на въодушевление попита Смитбак, когато Нора се върна на върха.

— Да — потвърди тя. — На Суайър не му се е сторило. Някой се е качил тук с кон.

Археоложката пое дълбоко дъх, после още веднъж. И внимателно поведе Арбъкълс надолу. В началото на пътеката конят се опита да се съпротивлява, но с малко увещания Нора го накара да продължи. Смитбак я последва с Компанйеро. Конете пръхтяха, чуваше се звук от стържене на копита по камък. Нора не откъсваше очи от пътеката, дишаше равномерно и се опитваше да не позволи на погледа си да се плъзне към бездънната бездна под тях. Веднъж инстинктивно погледна: там бе сухата долина, странните скални образувания, напомнящи на купчинки камъчета, нискораслите хвойни. Краката на Арбъкълс трепереха, но той вървеше с наведена надолу глава. Нора вече познаваше пътеката и най-опасните места, така че можеше да ги заобикаля.

Точно преди втория завой чу, че копитото на коня й се подхлъзва, и панически пусна повода, но Арбъкълс успя да спре, целият разтреперан. Явно неподкованите копита бяха по-подходящи за такъв терен. Когато Дора се наведе да вдигне въжето, покрай тях прелетяха два гарвана, носещи се по топлите въздушни течения. Мънистените им очи се завъртяха да ги погледнат. Единият дрезгаво изграчи.

След още двадесетина напрегнати минути Нора стигна до долината, обърна се и видя, че Смитбак я настига. Изпитваше толкова силно облекчение, че едва не го прегърна.

В този момент вятърът промени посоката си й донесе до ноздрите й ужасна смрад: трите мъртви коня лежаха на няма и петдесет метра от тях, засипани с натрошени камъни.

Онзи, който бе минал оттук, несъмнено ги беше разгледал.

Нора подаде юздите на Смитбак и се запъти натам, като се опитваше да сподави обзелите я угризения и страх. Животните лежаха на известно разстояние едно от друго с разцепени кореми и пръснати по скалите вътрешности. И там наистина откри следите, които търсеше: отпечатъци от неподкован кон. За своя изненада тя видя, че не идват от юг като тяхната експедиция, а от север — посоката на индианското селце Нанкоуип, отдалечено на много дни път от това място.

— Следите водят на север — каза Нора на Смитбак и му даде знак да слезе от коня.

— Впечатлен съм — когато скочи на земята, отвърна журналистът. — И какво друго можеш да кажеш за следите? От жребец ли са или от кобила? От петнист или светлокафяв кон?

Нора извади подковите от самара и приклекна зад Арбъкълс.

— Мога да кажа, че сигурно са от индиански кон.

— По какво съдиш, по дяволите?

— Индианците обикновено яздят неподковани коне. От друга страна, ние подковаваме конете си в момента, в който започнем да ги яздим. — Тя нагласи подковите върху копитата на Арбъкълс, заби гвоздеите и внимателно подви краищата им. Копитата на конете на Суайър бяха прекалено меки от дългогодишно носене на подкови и не биваше да остават неподковани повече от необходимото.

Смитбак извади револвера, който му беше дал каубоят, провери го и го пъхна обратно в якето си.

— А някой яздил ли е този кон?

— Не съм чак толкова добра следотърсачка. До определено смятам, че Роско не е от хората, на които им се привиждат разни неща.

Тя подкова и коня на Смитбак. После хвана повода на Арбъкълс и закрачи по следата, която се състоеше от две групи отпечатъци: едните идваха, другите се връщаха. Въпреки че вятърът бе изличил отделни стъпки, следата ясно се виждаше и продължаваше на север сред редките храсти. Известно време се движеше в подножието на Дяволския гръбнак, след това завиваше през няколко успоредни прохода между ниски хребети от вулканични скали.

— Между другото, къде си се научила на следотърсачество? — попита Смитбак. — Не знаех, че „Самотният ездач“ още е включен в учебния курс.

Нора раздразнено го стрелна с поглед.

— Това за книгата ли ти трябва?

Журналистът изобрази комична изненада и на продълговатото му лице се изписа възмутена физиономия.

— Не. Е, да де, може би. Всичко е допустимо. Обаче просто съм любопитен.

Тя въздъхна.

— Вие от източните щати си мислите, че следотърсачеството е някакво изкуство или инстинктивни етническа способност. Но ако не е в район със скали, жилава трева или лава, не е чак толкова трудно. Просто следваш отпечатъците по пясъка.

Археоложката продължи на север, ала гласът на Смитбак не й позволяваше да се съсредоточи.

— Умът ми не го побира колко отдалечен е тоя район — дуднеше той. — Когато пристигнахме, не можех да повярвам колко е грозно и голо всичко, изобщо не приличаше на долината Верде, където съм ходил на училище. Обаче, ако се замислиш, в тая пустош има нещо почти успокоително. Нещо чисто. Като в японска чайна. Миналата година много се занимавах с японската чайна церемония…

— Я кажи, мислиш ли, че можещ да млъкнеш за малко? — ядосано го прекъсна Нора. — Направо можеш да убедиш Христос да не ходи в рая.

Последва дълъг период на блажено мълчание. После Смитбак пак се обади:

— Какъв е проблемът, Нора? Какво точно не ти харесва в мен? — тихо попита той.

Тези думи я накараха да спре и изненадано да се обърне към него. Изражението на журналиста беше сериозно, един от редките случаи, откакто го познаваше. Той мълчаливо стоеше в сянката на Компанйеро, Каубойските дрехи, които преди седмица бяха изглеждали толкова смешно, се бяха превърнали в истинско работно облекло, смачкани и прашни, подходящи за длъгнестото му тяло. Белезникавият тен бе изчезнал, заменен от червеникав загар, който отиваше на кестенявата му коса. Нора смаяно осъзна, че за пръв път го чува да се обръща към нея по име, вместо с „госпожо председател“. И въпреки че не можеше да го анализира — а и нямаше време, даже да искаше, — донякъде се радваше, че Смитбак се вълнува от отношението й към него.

Тя отвори уста да отвърне „Искаш да кажеш — освен това, че си нагъл, самодоволен тип със самолюбие колкото Тексас ли?“ Но се отказа и се извърна, защото разбираше, че няма да е справедливо. Въпреки всичките му ексцентричности, Нора се беше привързала към журналиста. Вече го познаваше по-добре и бе наясно, че самолюбието му е примесено със самоирония, която имаше своя чар.

— Нямах намерение да ти се сопвам — отвърна тя. — И не че не те харесвам. Ти просто за малко да провалиш всичко, това е.

— Какво съм направил?

Нора реши да не отговаря. Беше прекалено горещо и тя бе прекалено уморена за такива спорове.

Бавно продължиха нататък, докато слънцето се издигаше към зенита си. Въпреки че следата беше сравнително ясна, постоянното взиране уморяваше очите. Пътят им минаваше през странен район с начупени скали, възвишения и пясъчникови гърбици. Следите изглежда вървяха по стара, едва забележима пътека. Вече яздеха конете и Нора се опитваше да се движи колкото може по-бързо. Обедното слънце безмилостно прежуряше, отразяваше се от белия пясък и лишаваше от цвят всичко наоколо. Нямаше нито капка вода. Ала неочаквано навлязоха в тучна долина, обрасла с трева, кактуси и цъфтящи растения.

— Тук е истински рай — докато прекосяваха зеления оазис, отбеляза Смитбак. — Какво прави насред пустинята?

— Сигурно е резултат от обилни валежи — отвърна Нора. — Дъждовете тук не са като на изток, локални са. На едно място може да се изсипе потоп, а на километър оттам земята да е напукана от суша.

Излязоха от долината и отново продължиха през каменистата пустош.

— Какво ще кажеш да обядваме? — предложи Смитбак. — Наближава два. Обикновено обядвам късно, обаче стомахът ми си има граници на глада.

— Наистина ли стана два? — Нора смаяно си погледна часовника и се протегна на седлото. — Трябва да сме се отдалечили на около двайсет и пет километра от хребета. — Тя се замисли. — Съвсем скоро ще навлезем на индианска територия. Резерватът Нанкоуип започва някъде наблизо.

— И какво означава това? Има ли някакъв шанс да намерим автомат за кока-кола?

— Не, селото е на два дни път оттук, пък и няма електричество. Искам да кажа, че ще се подчиняваме на техните закони. Ако срещнем индианки, те едва ли ще погледнат с добро око на двама чужденци, които нахлуват на тяхна земя и ги обвиняват, че са убили конете им. Трябва да внимаваме.

Смитбак замълча за миг.

— Като се замисля, може да не съм чак толкова гладен.

Едва забележимата следа сякаш продължаваше вечно и се виеше сред хаос от дерета, скрити долини, сенчести клисури и дюни. Нора предполагаше, че вече са на индианска територия, но нямаше нито ограда, нито знаци, разбира се. Тъкмо такава земя белите хора бяха дали на индианците из целия Запад — отдалечена от всичко и абсолютно безполезна.

— И какво точно съм провалил? — внезапно попита Смитбак.

Нора се обърна да го погледне.

— В подножието на хребета ти каза, че за малко не съм провалил всичко. Мислих за това и не виждам да съм направил нещо, което самата ти да не си направила.

Нора пришпори Арбъкълс.

— Боя се, че ще цитираш думите ми в книгата си.

— Няма, честно.

Тя мълчаливо продължи напред.

— Наистина, Нора, сериозно. Просто искам да знам какво става с теб.

Археоложката отново изпита странно удоволствие от интереса му.

— Какво ти е известно за предисторията на тази експедиция? — попита тя и насочи поглед към следите по земята.

— Знам, че Холройд ти е помогнал да определиш местонахождението на Кивира. Доктор Годард ми каза, че пръв я е открил баща ти. Исках да те разпитам за това, обаче… — Смитбак млъкна.

„Обаче си знаел, че ще ти откъсна главата“ — с неочаквано угризение си помисли Нора.

— Преди около две седмици двама мъже ме нападнаха в старото ранчо на родителите ми — започна тя. — Поне си мисля, че са били мъже, облечени като зверове. Поискаха да им дам някакво писмо. Съседката ми ги прогони с пушката си. Тогава не разбрах за какво говорят. Но после попаднах на писмото, което преди много години баща ми е написал на майка ми. Някой го беше пратил съвсем наскоро. Нямам представа кой и защо и не мога да изхвърля тази мисъл от главата си. Така или иначе, в писмото баща ми казваше, че е открил Кивира. Даваше указания — неясни, но с помощта на Питър се оказаха достатъчни, за да стигнем дотук. Мисля, че нападателите ми също са искали да узнаят местонахождението на Кивира. За да могат да я плячкосат, да ограбят съкровищата й.

Тя замълча за миг и облиза устните си, болезнено сухи от слънцето.

— Затова се опитах да запазя експедицията в тайна. Всичко вървеше добре. А после на пристанището се появи ти с бележник в едната ръка и мегафон в другата.

— О! — Дори без да се обръща, Нора долови засрамените нотки в гласа на журналиста. — Съжалявам. Знаех, че целта на експедицията се пази в тайна, но нямах представа, че и самата експедиция е секретна. — След кратка пауза той прибави: — Нищо не съм издал, да знаеш.

Нора въздъхна.

— Може и да не си. Обаче определено вдигна голям шум. Хайде да забравим за това, съгласен ли си? Реакцията ми беше прекалено остра. Самата аз бях малко нервна — по очевидни причини.

Известно време яздиха в мълчание.

— Какво мислиш за моята история? — накрая попита Нора.

— Сега съжалявам за обещанието си да не я публикувам. Смяташ ли, че ония хора още са по следите ти?

— Според теб защо настоях лично да се отправя на тази разходка? Предполагам, че същите хора, които ме нападнаха, са убили конете. Което означава, че вече знаят къде е Кивира.

Следите неочаквано напуснаха странния каменен лабиринт и се изкачиха върху тясна меса. Отвсякъде ги заобикаляше шеметна гледка, каньони в други каньони, изчезващи в лилавите дълбини. На изток вече се виждаха покритите със сняг върхове на планината Хенри, сини и неизказано самотни в безкрайната далечина. От отсрещната страна на месата се издигаха скали, които скриваха района в тази посока.

— Не знаех, че се издигаме на такава височина — каза Смитбак, след като спря коня си и се огледа.

В този момент Нора усети слаб мирис на кедров дим и даде знак на журналиста тихо да слезе от седлото.

— Усещаш ли миризмата? — прошепна тя. — Наблизо има лагерен огън. Хайде да оставим конете тук и да продължим пеш.

Двамата завързаха животните за един пелинов храст и закрачиха по пясъка. Скоро стигнаха до скалисто възвишение. Нора приклекна и надникна през една тясна пролука между скалите. Смитбак последва примера й.

Под изсъхнала крива хвойна в голия край на месата слабо димеше тих огън. Два чатала подпираха шиш, на който беше забучено одрано и изкормено животно, навярно заек. На завет под скалата бе опънат стар военен спален чувал до няколко вързопа от еленова кожа. Вляво от малкия лагер започваше склонът. Наблизо пасеше кон, завързан на петнадесетметрово въже.

От височината се откриваше възхитителна гледка. Ерозиралият стръмен склон се спускаше към неравен терен, сух, безжизнен, осеян с дерета и гигантски скални мегалити, хвърлящи дълги сенки. По-нататък Започваше гъсто залесеното плато Акуейриъс, черна неправилна линия на хоризонта. В Късния следобеден зной отчаяно свиреше щурец.

Нора бавно въздъхна. Знаеше, че би трябвало да се чувства малко глупаво, като се крие и мелодраматично наднича през скалите. После си помисли за косматите фигури в пустата къща в ранчото и за спиралите от конски черва, целите покрити в мухи и вдигащи пара на слънцето.

Следите заобикаляха скалите и водеха право към лагера.

— Изглежда там няма никого — прошепна Нора.

Гласът й прозвуча високо и тънко в собствените й уши.

Побиха я тръпки от страх.

— Да, но не може да са далеч. Виж заека. Какво ще правим сега?

— Мисля да яхнем конете и да се приближим мирно и кротко. И да чакаме някой да се появи.

— Да бе, и да ни гръмнат направо на седлата.

Нора се обърна към него.

— Имащ ли по-добро предложение?

— Да. Да се върнем обратно и да видим какво е сготвил за вечеря Бонароти.

Тя нетърпеливо поклати глава.

— Тогава ще ида сама, пеш. Едва ли ще убият сама жена.

Смитбак се замисли.

— Не те съветвам. Ако са същите, които са те нападнали, фактът, че си жена, не ги е спрял.

— Й какво да правим?

Журналистът не отговори веднага.

— Ами да се скрием и да почакаме да се върнат. Можем да ги изненадаме.

Нора го погледна.

— Къде?

— В ония скали зад нас. Ще наблюдаваме отгоре. Ще ги видим, когато се появят.

Върнаха се при конете, отдалечиха се от следата и заличиха следите си. После се покатериха зад лагера и зачакаха в малка ниша между две големи скали. Скоро Нора чу зловещ звук. В сянката на един камък на петнадесетина метра от тях видя увита на спирала гърмяща змия, която беше изправила клиновидната си глава и леко се полюляваше.

— Сега е моментът да ми покажеш, че стреляш точно — рече Смитбак.

— Не — мигновено отвърна Нора.

— Защо?

— Защото изстрелът ще се чуе надалеч. Наистина ли искаш да предупредим онези хора за присъствието си?

Журналистът внезапно се скова.

— Струва ми се, че вече е късно да мислим за това.

На хребета зад тях Нора видя силует на мъж, очертан на фона на небето. На десния му хълбок висеше оръжие. Нямаше представа откога е там и ги наблюдава.

Зад мъжа се появи куче. Когато ги видя, то нададе яростен лай. Мъжът изрече кратка команда и кучето се скри зад краката му.

— Господи! — промълви Смитбак. — Не изглеждаме много добре, както се крием зад тия скали.

Нора нерешително чакаше. Оръжието тежеше на хълбока й. Ако този човек бе от нейните нападатели и беше убил конете…

Мъжът неподвижно стоеше на фона на помръкващото небе.

— Ти ни забърка в това — каза журналистът. — Какво ще правим сега?

— Не знам. Да му кажем „здрасти“?

— Страхотна идея. Смитбак колебливо вдигна ръка. След малко мъжът на хребета направи подобен знак.

После се спусна по склона и се запъти към тях със странно скована походка. Кучето го последва.

В следващия миг с ужасяваща скорост извади пистолета си и стреля.