Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Златото на Кивира (62)

61.

Бонароти апатично седеше на гладкия камък на планетария, облегнал гръб на скалната стена и опрял лакти върху вдигнатите си колене, той се взираше в мрака извън заобления перваз, скриващ големия град. В долината цареше тъмнина, от време на време разкъсвана от мълниите в небето. По цялата дължина на надвисналия скален навес се стичаше тънка водна завеса и покриваше входа на Кивира. Вече нямаше защо да напуска спокойствието на сухия град. Всъщност нямаше причини да прави каквото и да е, освен да изтърпи следващите няколко дни с колкото може повече утеха и по-малко неудобства. Знаеше, че би трябвало да изпитва много по-силно разочарование. Отначало — през първите минути, след като бе разбрал, че в тайната кива няма злато, а само безброй древни гърнета, — го бяха връхлетели непреодолимо смайване и вцепенение. Ала тук, в покрайнините на града, усещаше само остра болка в костите. Златото и без това нямаше да е негово. Зачуди се защо е работил толкова усилено, защо толкова много се е развълнувал. Сега единствената му награда беше неестествената тежест в крайниците. Ръкохватката на големия револвер се впиваше в корема му. Преди няколко минути му се бе сторило, че чува бързи стъпки по главния площад, последвани от гневен разговор в долината. Но в този досаден дъжд не можеше да е сигурен. Чувстваше ушите си задръстени с прах — може би му се беше причуло. А и не изпитваше желание да провери.

С огромно усилие бръкна в джоба на гърдите си за цигара, после прерови джобовете на панталона за кибрит. Знаеше, че пушенето на обекта е забранено, но в момента изобщо не го интересуваше. Освен това някак си усещаше, че Слоун няма да обръща толкова голямо внимание на такива неща, колкото Нора Кели. Пушенето бе единствената утеха, останала му на това пусто място. Както и тайният му запас от трапа, която криеше дълбоко сред готварските съдове.

Ала цигарата не го утеши. Имаше отвратителен вкус: на картон и стари чорапи. Бонароти я извади от устата си и внимателно я разгледа, после пак я захапа. Всяко ново всмукване на дима го пронизваше с остра болка в белите дробове. Той се закашля, угаси я с палец и показалец и я пусна в джоба си.

Нещо му подсказваше, че проблемът не е в цигарата. За миг се замисли за Холройд и си спомни вида му в онези мъчителни минути, преди да умре. Инстинктивно се изправи на крака. Но рязкото движение сякаш източи кръвта от главата му. Стана му горещо и в ушите му отекна странен нисък рев. Трябваше да се облегне на скалата, за да не падне.

Дълбоко си пое дъх, после още веднъж. Предпазливо се опита да пристъпи напред. Светът се завъртя наоколо и отново се наложи да се облегне. Беше седял само петнадесет минути, може би най-много половин час. Какво му ставаше? Облиза устни и се вторачи в центъра на града. Усещаше болезнен натиск в главата си. Дъждът като че ли поотслабваше и все пак постоянното монотонно плющене все повече започваше да го дразни. Безцелно се запъти към главния площад. Повдигането на краката му се струваше изключително трудно.

Когато стигна в средата на мрачния площад, Бонароти спря. Въпреки откритото пространство имаше усещането, че триетажните постройки се приближават към него от всички страни и тъмните им прозорци го зяпат като очи на череп.

— Лошо ми е — безизразно каза той.

Плисъкът на дъжда го измъчваше. Единственото му желание беше да се избави от него: да намери някое тъмно тихо място, където да се свие на кълбо и да запуши ушите си с длани. Бавно, механично се обърна и зачака поредната светкавица да освети града. Жълтият проблясък го насочи към вратата на най-близката група помещения и готвачът се помъкна към нея, сподирен от отекналата над долината гръмотевица.

Спря на входа — мимолетна тревога прониза мъглата от умора и болка. Чувстваше, че ако веднага не легне, ще се строполи на пода. И все пак чернотата на стаята пред него беше толкова пълна, толкова наситена, че сякаш пълзеше пред очите му. Никога не бе виждал, нито си беше представял толкова отвратително явление. Или му се гадеше от внезапната миризма: силен сладникав мирис на цветя. Обзет от колебание, той се олюля на мястото си.

После го обля нова вълна от шемет и Бонароти изчезна в мрака на помещението.