Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Златото на Кивира (34)

33.

Скип стигна до металната врата на автосервиз „Елмо“ и поспря, за да си придаде справедливо възмутен вид. Сглобяемият гараж от гофрирана ламарина се печеше в жегата в мизерния край на Керилос Роуд, грозен квартал със заведения за бързо хранене, автокъщи за автомобили втора ръка и търговски комплекси на юг от града. Зад „Елмо“ имаше само равна прерия, окичена с билбордове и табели ПОД НАЕМ и СТРОИТЕЛСТВО ПО ПОРЪЧКА — признаци на неудържимия растеж на Санта Фе.

Скип изобрази нужната физиономия и влезе вътре, като теглеше Теди Беър на къса дебела кожена каишка. В отсрещния край беше вдигнат неговият плимут със скръбно провиснали гуми. Отдолу стоеше собственикът на автосервиз „Елмо“ — длъгнест мъж в избелял гащеризон и скъсана фланелка, обидно лекьосана с машинно масло около огромния, неприлично увиснал език на „Ролинг Стоунс“. Емблемата представляваше точно отражение на дебелите устни на самия Елмо.

— Защо го мъкнеш със себе си? — изхленчи той и кимна с глава към кучето. — Алергичен съм към кучешки косми.

Скип отвори уста да произнесе тирада, ала Елмо вдигна бележника си.

— Счупена кобилица — бързо започна той, като облизваше дългия си, почернял от масло пръст и прелистваше страниците. — Разбита ръчна спирачка. Огъната главина. Най-малко пет-шестстотин. Плюс изтеглянето от шосе номер три.

— По дяволите! — Скип помъкна Теди Беър и гневно закрачи назад-напред под колата си, забравяйки грижливо подготвената си реч. — Докарах ти я преди три седмици само за смяна на маслото и общо постягане. Защо не ми каза, че спирачките ще сдадат багажа?

Елмо обърна начупеното си лице към него. Както винаги, имаше вид на човек, който всеки момент ще се разплаче.

— Вече проверих онази фактура. Спирачките са били наред.

— Глупости! — Скип смаяно погледна монтьора. Толкова рядко плащаше за поддръжка на автомобила, че след като само преди няколко седмици се бе изръсил с петдесет и седем долара, възмущението му нямаше граници. — Казвам ти, спирачките изобщо не работеха. Изобщо, Можех да се пребия. А сега искаш да си платя за това удоволствие, така ли? Да бе, как не!

— Спирачната система беше суха като стар кокал — забил поглед в пода, упорито отвърна Елмо.

— Виждаш ли? — Скип удари с юмрук по дланта си. — Това го доказва. Трябваше да видиш, че тече, когато ти докарах колата. Няма да платя за…

— Няма никакъв теч.

Скип млъкна насред изречението.

— А?

Елмо сви рамене и отново го погледна.

— Проверихме спирачната система. Няма теч, всичко си е наред.

Скип го зяпна.

— Нищо не разбирам.

Монтьорът повторно сви рамене.

— Освен това трябва да има следи от теч. Я погледни тук. — Той взе една лампа и я насочи нагоре към плимута.

— Това е шасито. Цялото е в пясък и масло. И какао?

— Обаче няма спирачна течност. Няма следи нито от капки, нито от пръски. Никакви следи от теч. Къде я паркираш обикновено?

— На отбивката, естествено…

— Напоследък да си виждал голямо петно на земята?

— Нищо не съм забелязал.

Елмо пак впери поглед в пода, многозначително кимна с глава и големите му уши се поклатиха.

Скип понечи да възрази, после зяпна.

— Какво искаш да кажеш? — накрая попита той.

— Нищо не казвам. Спирачките ти бяха абсолютно сухи. Дебелите устни на Елмо се извиха в нещо като усмивка и той ги облиза с яркочервен език. — Имаш ли врагове?

Младежът презрително изсумтя.

— Това е невероятно. Не… — Той замълча за миг и се замисли. Искаш да кажеш, че някой може да ги е източил, така ли? Нарочно?

Елмо отново кимна, пъхна пръст в ухото си и няколко пъти силно го завъртя.

— Единственият проблем е, че капачката е ръждясала, така че не е ясно как е източена спирачната течност.

Ала Скип продължаваше да се чуди.

— Не — накрая по-тихо повтори той. — Спирачките си работеха нормално и изведнъж престанаха. — После си погледна часовника и отново го обзе предишното раздразнение. — Закъснявам за работа. Шефът ми има навика да къса ташаците на закъснелите служители, И отгоре на всичко ти ми даваш тая… — Той посочи временно взетата от Елмо кола, стар фолксваген костенурка със смачкана предна броня й врати с различен цвят. — Предпочитам да карам своята, даже без спирачки.

Елмо за пореден път сви рамене.

— Ще е готова до пет часа в петък.

— И докато ремонтираш колата, ремонтирай сметката — отвърна Скип. — Няма да платя шестстотин заради чужда небрежност. — Той с усилие натика Теди Беър във фолксвагена, предпазливо се вмъкна зад волана и запали двигателя.

Превключи на първа, е гръм и трясък излезе на пътя и зави в посоката, която щеше да го отведе обратно в града и института при очакващата го Соня Роулинг. Започваше да го боли глава, засега слабо, но болката постепенно се усилваше. Беше уплашен и сърцето му бясно биеше. За миг се замисли дали да не се върне в ранчото на Тереса и да потърси локва от спирачна течност на мястото, където бе паркирал, ала не искаше повече да вижда онази къща.

После импулсивно отби и спря. Нещо в цялата тази история не бе наред. И не само странните обстоятелства: в момента, в който Елмо беше споменал за врагове, внезапно го бяха побили тръпки.

Той се отпусна назад и се замисли. Съвсем смътно си спомняше, че докато пиеше кафето си след вечеря, веднъж баща му бе разказал една история. Кой знае защо не помнеше самата история. Но помнеше, че майка му се беше намръщила и бе казала на баща му да говори за нещо друго.

„За нещо друго…“ Неотдавна се беше случило нещо друго, нещо, което по странен и ужасен начин съвпадаше…

Скип рязко превключи на първа и като се озърна през рамо, излезе на пътя. Вместо да потегли към института обаче, той зави на първия ъгъл и мина през лабиринт от мръсни улички, като ругаеше старата кола й нетърпеливо барабанеше с пръсти по волана.

Накрая спря пред блока си, повлече Теди Беър и тичешком се изкачи по стълбището. Отключи колкото може по-бързо.

В апартамента вонеше на мръсни чорапи й недоядена храна. Скип светна лампата и директно се отправи към етажерката от шперплат, несигурно облегната на стената. Приклекна пред най-долния ред и прокара показалец по гърбовете на останалите от баща му стари книги. Заглавията едва се четяха под пластовете прах.

Спря на тънка оръфана книжка: „Кожоносци, вещици и курандери: магьоснически практики в Югозапада“.

Обзе го неувереност. В тази книга имаше някаква ужасна и страшна информация, помнеше това. И за нищо на света не желаеше тази информация да потвърди опасенията му.

Дълго остана клекнал пред старите книги. Накрая взе томчето с две ръце, занесе го при оранжевия диван, внимателно го отвори и започна да чете.