Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Златото на Кивира (58)

57.

Нора нямаше представа колко време е минало, преди най-после да усети хладен повей, който разроши мократа коса на челото й. Постепенно си спомни къде е и какво се е случило. Главата й безмилостно запулсира и тя жадно вдъхна свежия въздух.

Затискаше я нещо ужасно тежко. Нора напрегна сили и тежестта леко се измести. В пещерата проникна бледа светлина. Ревът на каньона бе отслабнал до гърлено вибриране, което отекваше до костите й. Или може би просто пълните й с вода уши заглушаваха грохота.

Тя протегна крака, мъчително се обърна в тясната пещера и видя, че притискащата я тежест е Смитбак. Той неподвижно лежеше на хълбок. Ризата на гърдите му висеше на съдрани ивици. Въпреки сумрака Нора с ужас забеляза, че гърбът му е нарязан, сякаш от жесток бой с камшик. Първата вълна на пороя беше минала над тях, докато се бяха вмъквали под скалния навес. Смитбак я бе защитил с тялото си и беше поел яростта на стихията със собствения си гръб.

Тя внимателно доближи глава до гърдите му и постави трепереща длан върху лицето му. Сърцето му биеше слабо, но поне биеше. Без да осъзнава какво прави, Нора го целуна по ръцете и лицето. Клепачите му се отвориха — очите отдолу бяха изцъклени и мътни. След миг погледът му се фокусира, устните му беззвучно помръднаха, лицето му се сгърчи от болка.

Над рамото му Нора вида, че водата е на няма и метър и половина под таеното им убежище. Беше спаднала от първоначалния пристъп на пороя, ала за нейна изненада отново се покачваше. По стените на каньона се стичаха ручейчета и тя разбра, че наблизо отново вали проливен дъжд. Не само в тяхната пещера бе тъмно: навън също се смрачаваше. Сигурно беше останала в безсъзнание няколко часа.

— Можеш ли да седнеш? — попита Нора. Остра болка пронизваше слепоочията й при всяка дума.

Смитбак с усилие се надигна, като потръпваше и се задъхваше. От напрягане по корема и бедрата му потекоха струйки кръв. Когато му помогна да седне, Нора внимателно разгледа раните по гърба му.

— Ти ми спаси живота — стисна ръката му тя.

— Още не е сигурно — измъчено отвърна журналистът.

Нора предпазливо надникна навън и разгледа скалната стена за някакви издатини. Беше абсолютно гладка — нямаше как да се изкатерят по-нависоко. Археоложката се замисли. Трябваше да се махнат от пещерата, в това нямаше съмнение. Не можеха да пренощуват там. Ако равнището на водата още повече се вдигнеше — или ги залееше нов порой, — нямаше да имат надежда за спасяване. Ала нямаше и как да се измъкнат.

Освен да се хвърлят във водата и да се молят за избавление.

Течението под пещерата беше бързо, но спокойно. Всички останки, които се носеха по повърхността, плаваха към средата на реката. Навярно и те щяха да успеят да минат през цепнатината, без стихията да ги разбие в стените на каньона.

Смитбак я наблюдаваше и очевидно прочете мислите й, защото бръчките около устата му се изпънаха.

— Можеш ли да плуваш? — попита го Нора.

Той сви рамене.

— Ще се завържем един за друг — каза тя.

— Не, само ще те повлека към дъното — възрази журналистът.

— Ти ми спаси живота. Сега си свързан с мен.

Нора внимателно свали дрипавите останки от ризата му, откъсна ръкавите и ги усука на късо въже. После завърза единия край за лявата си китка, а другия — за дясната китка на Смитбак.

— Това е лудост… — започна той.

— Запази си силите за плуването. Виж, нямаме друг шанс. Става тъмно, повече не можем да чакаме. Най-важното е да се държим в средата на течението. Няма да е лесно, защото каньонът е адски тесен. Затова ако видиш, че си прекалено близо до стената, леко се оттласни с крак от нея. Най-опасният момент ще бъде, когато пороят ни изхвърли в долината. Щом се озовем навън, трябва веднага да се насочим към брега. Ако течението ни отнесе в следващия каньон, с нас е свършено.

Смитбак кимна с глава.

— Готов ли си?

Той отново кимна. Очите му бяха присвити, устните — пребледнели.

Изчакаха поредната вълна да отмине. Нора го погледна и го хвана за ръка. Последва миг на колебание и двамата едновременно се хвърлиха във водата.

Първото й впечатление беше от самата вода: вцепеняващо студена. Второто бе от течението: поразително силно, далеч по-силно, отколкото изглеждаше от пещерата. Когато се понесоха напред, тя разбра, че не са в състояние да контролират посоката си: можеха само да внимават да не се блъснат в опасните стени, разминавайки се понякога на половин метър, а друг път само на сантиметри. Повърхността вреше и кипеше, пълна с парчета дърво и растения, истерично танцуващи около тях. На по-голяма дълбочина водата представляваше хаос от чакъл и пясък, които жулеха краката им. До нея Смитбак полагаше отчаяни усилия и извика веднъж, когато в рамото му се блъсна възлест корен на дърво.

Изтече една мъчителна минута. После Нора видя светлина — вертикална сива линия, раздвояваща ужасния мрак. Стената на каньона се приближи на опасно разстояние и тя се оттласна. Внезапно яхнаха гребена на висока вълна, която ги изхвърли от каньона и ги запрати в кипящ вир. Разнесе се яростен рев и Нора усети, че потъва. Тя задърпа импровизираното въже и светкавично изплува на повърхността. Като се озърташе и плюеше вода, археоложката с ужас видя, че са стигнали до средата на долината. Само на няколко секунди от тях беше тесният отвор на отсрещния каньон, който със страховит звук всмукваше реката в назъбената си паст. После попаднаха в друг въртоп, който ги запрати встрани към по-спокойната вода край брега.

Нора усети удар в корема, последван от болезнено триене. Когато течението отново започна да ги носи към средата, тя протегна ръка и заопипва под себе си. Намираше се над хвойнов храст и се хвана за един дебел клон.

— Увиснали сме на едно дърво — каза археоложката на Смитбак, който само кимна.

Нора погледна към брега. Той бе само на петнадесетина метра от тях, които сякаш бяха петнадесет километра, тъй като нямаше как да преплуват течението.

Тя се озърна наоколо. Малко по-надолу се подаваше друго дърво, брулено и клатено от вълните. Ако се пуснеха, можеше да се хване за него.

— Готов ли си? — попита Нора.

— Стига си ми задавала този въпрос. Не мога да понасям вода.

Тя се пусна по течението, хвана се за следващото дърво, после за следващото, като влачеше Смитбак след себе си. Изведнъж краката й докоснаха дъното, окуражаващо стабилно след пороя. Нора бавно се заизкачва по тинестия бряг към тополовата горичка. Двамата тежко седнаха сред изхвърлените от стихията клони. Тя развърза въжето, задъхано се отпусна по гръб, закашля се и изплю вода.

В небето проблесна светкавица, последвана от острия трясък на гръмотевица. Нора вдигна очи и видя, че втори, по-малък облак покрива каньона. Мислите й се насочиха към метеорологичната прогноза. Ясно небе. Как можеше да сбъркат така?

Дъждът се усили. Нора извърна лице и погледна към лагера. В него имаше нещо странно, което отначало не можеше да определи. После осъзна: палатките отново бяха разпънати, багажът беше грижливо покрит с платнища.

„Логично е, предполагам“ — помисли си тя. Пътят през тесния каньон бе затворен.

И все пак лагерът пустееше.

Дали останалите от експедицията се бяха подслонили в самата Кивира? Но в такъв случай защо още бяха там, след като опасността бе отминала?

Нора се надигна, седна и погледна Смитбак, който лежеше по корем и водата се стичаше от тялото му на розови струйки. Беше ранен. Но поне бе жив. За разлика от Арагон. Трябваше да го заведе да се стопли в някоя палатка.

— Можеш ли да вървиш? — попита тя.

Журналистът мъчително преглътна и кимна. Нора му помогна да се изправи. Той залитна, направи няколко крачки и отново се облегна на нея.

— Още мъничко — прошепна тя.

С общи усилия стигнаха до пустия лагер. Нора настани Смитбак в медицинската палатка, потърси в багажа и намери болкоуспокоителни, антибиотична паста и бинт. После подаде глава навън и се огледа. Нищо. Всички ли бяха отнесени от пороя? Не, естествено: някой трябва да беше разпънал палатките. Слоун и Суайър със сигурност бяха усетили какво наближава и се бяха погрижили другите навреме да се изкачат на безопасна височина.

Тя отвори уста и се приготви да извика, ала отново я затвори. Някакъв неясен инстинкт й подсказа да не издава присъствието си.

Вмъкна се обратно в палатката и се приближи до Смитбак.

— Как си?

— Страхотно. — Той потръпна. — В известен смисъл.

Нора погледна мократа коса, залепнала за челото му, и изпита внезапен прилив на нежност.

— Ще можеш ли да повървиш още малко?

— Защо? — изненада се журналистът.

Тя поклати глава.

— Защото ми се струва, че трябва да се махнем оттук.

После видя въпроса в кафявите му очи.

— Става нещо странно — поясни Нора. — И предпочитам от разстояние да разбера какъв е проблемът.

Тя му даде две болкоуспокояващи таблетки и се зае с ужасните рани по гърба му. Смитбак се напрегна, но запази мълчание.

— Защо не се оплакваш? — попита археоложката.

— Не знам — малко унесено отговори той. — Сигурно съм се вцепенил от водата.

Трепереше, челото му лепнеше от пот. „Изпада в шок“ — помисли си Нора. Дъждът навън все повече се усилваше, вятърът се надигаше и блъскаше стените на палатката. Тя с мрачна категоричност разбра, че няма начин да го накара да върви, поне засега.

— Този спален чувал ще те стопли — каза Нора и го погали по бузата. — Ще отида да видя дали не мога да ти направя нещо горещо за пиене. — Тя внимателно подпъхна спалния чувал около него и се насочи към отвора на палатката.

— Нора — разнесе се гласът му изпод чувала, бавен и сънен.

Тя се обърна.

— Да?

Смитбак я погледна.

— Нора — отново започна той. — Знаеш ли, след всичко, което се случи помежду ни… е, искам да ти разкрия чувствата си.

Нора го зяпна. После се приближи и го хвана за ръка.

— Да?

Устните му се разтвориха в бледа усмивка.

— Чувствам се отвратително — чу се и сухият му шепот.

Тя поклати глава и неволно се засмя.

— Ти си непоправим.

Наведе се и го целуна. И още веднъж, нежна, продължителна целувка.

— Искам още, моля — прошепна Смитбак.

Нора се усмихна, излезе от палатката и спусна капака. Привела рамене срещу вятъра, тя се запъти към складираните провизии.