Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Златото на Кивира (26)

25.

— Ще отидем ли? — прошепна Слоун.

Последва дълго мълчание. Очите на Нора проследиха терасата, която опасваше каньона. На местата, където се стесняваше, се виждаха плитки вдлъбнатини, изтъркани в пясъчника от многочислени праисторически крака. Една част от нея безпристрастно регистрираше всичко това, докато друга блуждаеше надалеч, все още в шок, неспособна да проумее мащабите на това откритие.

Безпристрастната част й казваше, че трябва да се върнат при другите, да донесат оборудването и да започнат сериозно проучване.

— Какво пък, по дяволите! — рече тя. — Да вървим.

Нора се изправи на треперещите си крака. Слоун я последва. Като насън заобиколиха каньона до началото на грамадната ниша. Нора спря. Сега виждаха руините от другата страна под остър ъгъл. Утринното слънце проникваше само до фасадата на града, а останалата част тънеше в мрак под скалния навес — призрачни развалини, изчезващи в лилава сянка. Кивира притежаваше изящество, контрастиращо на масивните каменни зидове. Градът изглежда бе проектиран и построен като едно цяло, а не се беше развил постепенно като повечето други големи скални селища на анасазите. По външните стени все още имаше следи от гипсова мазилка й върху Голямата кива се различаваше син диск.

Четирите кули бяха разположени по две от двете страни на нишата, като главната част на града лежеше помежду им. Голямата кива бе точно в средата. Кулите бяха високи петнадесетина метра. Предните две стърчаха свободно, а задните опираха, в каменния покрив на нишата.

Градът изглеждаше във великолепно състояние, но отблизо ставаше ясно, че не е точно така. Нора забеляза няколко зловещи пукнатини, плъзнали по стените на четирите кули. На едно място зидарията на горния етаж се беше откъртила, разкривайки мрачната вътрешност. Няколко триетажни сгради се бяха срутили. Други изглежда бяха изгорели. Ала като цяло градът бе удивително добре съхранен. Огромните му стени бяха построени от каменни блокове, споени с кирпич. До някои от тях все още бяха изправени дървени стълби. Стотици помещения бяха невредими — сложен комплекс от стаи и по-малки кръгли киви, осеяни с черни прозорци и врати. Голямата кива, която господстваше в средата, изглеждаше почти непокътната. Този град беше строен, за да съществува вечно.

Нора плъзна поглед към тъмните дълбини на нишата. Зад кулите, терасите и площадите имаше тесен коридор, който минаваше между задния край на града и дълга редица ниски зърнохранилища. Зад тях като че ли имаше втора, още по-тясна уличка, всъщност проход, който потъваше в мрак. Това бе необичайно — никога не бе виждала такова нещо. Зърнохранилищата в повечето градове на анасазите бяха вградени в задната стена на пещерата.

Въпреки че археоложката у нея хладно регистрираше фактите, тя усещаше, че ръцете й треперят и сърцето й бие лудо.

— Сънувам ли? — дрезгаво прошепна Слоун.

Когато бавно се приближиха към града, видяха на скалата до тях поразителни пиктограми. Те бяха положени на няколко пласта — фигури, покриващи по-ранни рисунки, палимпсест от индиански изображения в червено, жълто, черно и бяло. Имаше длани, спирали, шамани с грамадни плещи и линии, символизиращи свръхестествена сила, излизащи от главите им, антилопа, сърна, змии и мечка, наред с геометрични мотиви с неизвестно значение.

— Виж — каза Слоун.

Нора проследи погледай. На пет-шест метра над тях имаше безброй редове негативни отпечатъци: боя, напръскана върху притиснати към скалата длани, сякаш многолюдна тълпа махаше за сбогом. Отгоре, върху самия куполен покрив, анасазите бяха нарисували сложна композиция от кръстове и точки с различна големина. Нещо в тях изглеждаше смътно познато.

И тогава разбра.

— Боже мой, това е индиански планетарий!

— Да. Онова там е съзвездието Орион. А онова е Касиопея, струва ми се. Също като Планетария в каньона Де Хели, само че далеч по-сложен.

Нора инстинктивно вдигна фотоапарата си, но се отказа. По-късно щеше да има време, предостатъчно време. Сега искаше само да се наслади на мига. Тя пристъпи напред, но се поколеба и погледна спътничката си.

— Знам какво изпитваш — рече Слоун. — И с мен е така. Сякаш мястото ни не е тук.

— Не е — чу се да отвръща Нора.

Слоун впери очи в нея. След миг се обърна и се запъти към руините. Нора бавно я последва.

Когато навлязоха в студения мрак, сенките им се сляха със сенките на камъка. Ято лястовици изхвърчаха от няколкото гнезда на тавана, описаха дъга към светлината и с недоволно писукане полетяха надолу.

Двете жени се насочиха към един просторен площад пред кулите. Краката им потъваха в мекия пясък. Нора сведе поглед и видя, че по повърхността почти няма културни останки: всичко беше покрито с много сантиметри фин прах, навят от вятъра.

Тя спря пред първата кула и постави длан върху хладния камък. Сградата бе права и стабилна, със слаб наклон навътре. На фасадата й нямаше врата — входът вероятно бе отзад. Няколкото отвора високо в стената й приличаха на амбразури за стрелба с лък. Когато надникна през едва от пукнатините, видя зид, дебел най-малко три метра. Очевидно кулите бяха отбранителни.

Слоун заобиколи кулата и Нора я последва. Помисли си колко е странно, че двете инстинктивно не се отделят една от друга. В това място имаше нещо смущаващо, нещо, което не можеше веднага да изрази с думи. Може би се дължеше на отбранителния му характер: масивните стени, липсата на врати на равнището на пода. Върху някои от покривите на първата редица сгради дори имаше купчини кръгли камъни, очевидно приготвени за хвърляне по главите на нападателите. Или може би причината се криеше в абсолютната тишина и мириса на прах, на развала.

Тя погледна спътничката си. Слоун бе възвърнала самообладанието си и записваше нещо в бележника си. Увереното й държание действаше успокоително.

Нора отново насочи вниманието си към кулата. От задната страна на равнището на втория етаж видя малък, отчасти срутен отвор. До него се стигаше по плосък покрив, на който беше облегната идеално запазена дървена стълба. Тя се запъти към нея и предпазливо се качи на покрива. Слоун затвори бележника си и я последва. След малко двете се вмъкнаха в кулата.

Както можеше да се очаква, вътре нямаше стълбище. В центъра се издигаха няколко пръта, покрити с жлебове и подпрени върху первази. От стените стърчаха камъни, които осигуряваха опора за краката. Нора и по-рано бе виждала такива в Шахтовата къща, обект в Ню Мексико. За да се изкачи, човек трябваше да се катери разкрачен и с единия крак да стъпва върху жлебовете на прътовете, а с другия — върху камъните, вградени в стената. Това бе съзнателно опасен начин на изкачване, тъй като и четирите крайника на изкачващия се бяха заети. Отгоре защитниците можеха да съборят всеки нападател с камъни или стрели. Най-горният прът минаваше през дупка в малко помещение под покрива: последният редут в случай на атака.

Нора погледна грамадните пукнатини в стените, после прътовете, сухи и крехки. Дори някога изкачването явно е било опасно, а сега бе направо невъзможно. Тя кимна на Слоун и двете се върнаха по същия път, по който бяха дошли. Проучването на кулите трябваше да почака.

След като се отдалечи от кулата, Нора се насочи към най-близката сграда. През вековете навяваният от вятъра пясък се бе трупал пред къщите. На места дюните бяха толкова високи, че по тях човек можеше да се покатери върху плоските покриви, водещи към горните етажи, и оттам да стигне до самите къщи от втората тераса. Зад тях се виждаше кръглата голяма кива със стилизирания син диск върху фасадата с бяла ивица отгоре.

Слоун безмълвно се приближи и погледна първо към нея, после към купчината пясък. Нора отново си помисли, че би трябвало да се върнат при другите, за да започнат истинското проучване. Ала знаеше, че никой, дори Ричард Уедърил, не е откривал такъв индиански град. Не можеше да устои на желанието си да го разгледа.

Покатериха се върху покрива и се озоваха пред редица тъмни тесни врати. Като огледа наоколо, Нора видя под ръба на покрива, полузаровени в пясък, осем великолепни полихромни гърнета тип Сейнт Джон в идеално състояние. Три все още бяха с каменните си капаци.

Отново обзети от странно колебание, археоложките спряха пред най-близката врата.

— Да влезем — първа се обади Слоун.

Нора се провря вътре. Очите й постепенно се приспособиха към слабата светлина и тя видя, че помещението не е празно. В отсрещния край имаше огнище с комал. До него стояха две почернели от дима кухненски гребенчата гърнета. Едното беше пукнато и от него се бяха изсипали малки царевични кочани. В единия ъгъл плъхове си бяха направили дом от купчина пръчки и парчета кактуси, плътно покрита с изпражнения. В стаята се носеше острата миризма на урината им. Когато пристъпи напред, Нора видя на един чеп до вратата чифт тъкани сандали от юка.

Слоун включи фенерчето си и насочи лъча към тъмния отвор на отсрещната стена. Нора влезе в следващата стая и откри, че по мазилката на стената е нарисуван сложен мотив, образуващ нещо като бордюр.

— Това е змия — каза тя. — Стилизирана гърмяща змия.

— Невероятно! — Слоун прокара лъча по змията. — Сякаш е нарисувана вчера. — Фенерчето освети ниша в едната стена. — Виж, там има нещо.

Нора се приближи и видя вързопче от еленова кожа, голямо колкото юмрук, здраво увито и завързано.

— Това е знахарско вързопче — прошепна тя. — С планинска почва, ако съдя по вида му.

Слоун я зяпна.

— Някой откривал ли е непокътнато знахарско вързопче на анасазите? — попита тя.

— Не. Струва ми се, че това е първото.

Те останаха в стаята няколко секунди, поемайки в гърдите си повей от древността. После вниманието на Нора беше привлечено от трета врата, по-малка от предишните. Изглежда водеше до складово помещение.

— Ти си първа — каза Слоун.

Нора пропълзя на четири крака през ниския отвор и се изправи в тясното пространство. Слоун я последва. Жълтият лъч плъзна наоколо и прониза вдигналото се при влизането им було от прах. От мрака постепенно изплуваха предмети и цветове и Нора започна да открива ред в хаоса.

На задната стена имаше редица изключително красиви съдове: гладки, полирани, украсени с фантастични геометрични мотиви. От гърлото на едно гърне стърчеше наръч молитвени пръчици, издялани, украсени с пера и боядисани в ярки багри, които блестяха дори на слабата светлина. До тях лежеше продълговата каменна палета във формата на голямо листо, върху която бяха поставени десетина фетиша на различни животни от полускъпоценни камъни, всяко с връх на стрела, завързан за гърба с връв от животинска жила. До палетата имаше паница, пълна със съвършени мънички върхове на стрели от най-черен обсидиан. Върху каменна полица грижливо бяха подредени няколко артефакта, рогато с растящо изумление продължи да разглежда помещението, Нора видя торба от изтляла еленова кожа, от която се бяха изсипали миражни топчета, дъски от люлка и няколко красиви торби, изтъкани от юка и пълни е червена охра.

В недрата на древния град цареше абсолютна тишина.

„Само в това помещение има повече, отколкото в целите колекции на най-големите музеи“ — помисли си Нора.

Тя проследи с поглед лъча на фенерчето, който продължаваше да осветява невероятни предмети. Череп от гризли, украсен със сини и червени ивици боя и наръчи трева, напъхани в очните кухини. Пръстени от опашката на гърмяща змия, завързани за боядисана пръчка наред с човешки скалп. Голямо парче слюда, изрязано като силует на страховито ухилен череп със зъби от инкрустирани кървавочервени халцедони. Кварцов кристал, изваян във формата на царевичен бръмбар. Изящно изплетена кошница, покрита отвън с пера от гърдите на стотици миниатюрни пъстроцветни колибри.

Нора инстинктивно потърси лицето на Слоун, която също я погледна с диво блестящи кехлибарени очи. Възвърналото се за кратко самообладание отново беше изчезнало.

— Това трябва да е складовото помещение на семейството, живяло в тези стаи — накрая с треперещ глас каза Слоун. — Само едно семейство. В града сигурно има още десетки такива помещения. Може би стотици.

— Със сигурност — съгласи се Нора. — Но не мога да повярвам на това богатство. Дори по времето на анасазите това е било невъобразимо състояние.

Вдигнатият от влизането им прах се стелеше на пластове в тежкия студен въздух и разсейваше жълтата светлина. Нора дълбоко си пое дъх, после още веднъж в опит да проясни мислите си.

— Нора — промълви Слоун, — съзнаваш ли какво намерихме?

Нора откъсна очи от безценните предмети.

— Работя по въпроса — отвърна тя.

— Току-що направихме едно от най-големите археологически открития за всички времена.

Нора мъчително преглътна и отвори уста, ала от гърлото й не се изтръгна нито звук и накрая тя просто кимна с глава.