Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Златото на Кивира (3)

2

Археологическият институт в Санта Фе се издигаше върху ниско плато между подножието на хълмовете Сангре де Кристо и самия град Санта Фе. Към института нямаше обществен музей и лекциите се свеждаха до семинари и факултативни колоквиуми. Гостуващите учени и професорите бяха повече от студентите. Кампусът обхващаше тридесет акра и ниските кирпичени сгради почти не се виждаха зад оградените със стени градини, кайсии, лехи с лалета и стари, натежали от цветове люляци.

Институтът се занимаваше предимно с научноизследователска дейност, разкопки и консервация и притежаваше една от най-богатите сбирки от праисторически артефакти на индианците от Югозапада в света. Богат, затворен и верен на традициите си — археолозите в цялата страна изпитваха благоговение и завист само при вида му.

Нора изчака и последният от студентите й да напусне кирпичената аудитория, после събра бележките си и ги напъха в огромната си кожена чанта. Това бе последната лекция от семинара „Изоставянето на Чако: причини и условия“. За пореден път я бе поразило необичайното отношение на студентите в института тихи, почтителни, сякаш неспособни да повярват на късмета си, че са спечелили десетседмични стипендии.

Тя излезе от прохладния сумрак и под утринните слънчеви лъчи бавно закрачи по чакълената алея. С кирпичените си обли стени и щръкнали напред тавански греди сградите в стил пуебло-възраждане^[1] бяха боядисани в топъл ръждив цвят. Над планината се събираха буреносни облаци, тъмни отдолу, но покрити с разширяваща се яркобяла корона. Когато вдигна глава нагоре, остра болка прониза ожулената й шия и Нора се пресегна да я разтрие. В небето тъмна сянка скри слънцето.

Тя подмина паркинга и продължи по заобиколен път до края на кампуса. После зави по настлана с плочи алея, от двете страни на която се издигаха пирамидални тополи и стари китайски брястове. Пътеката свършваше при безлична сграда, на чиято дървена табелка пишеше просто „АРХИВ“.

Показа служебната си карта на пазача, разписа се в книгата и спря пред нисък портал с бетонно стълбище, което водеше надолу в мрака. Надолу в Картографското хранилище.

За миг се напрегна — мракът отново й донесе неканен спомен от предишната вечер. Пак усети забиващото се в кожата й строшено стъкло, стискащите я лапи, отвратителната сладникава смрад…

Нора се отърси от спомена и се спусна по тесните стъпала.

В колекциите на института имаше безброй безценни артефакти. И все пак нищо в кампуса не беше толкова строго охранявано, колкото съдържанието на Картографското хранилище. Въпреки че нямаше съкровища, там се пазеше нещо далеч по-ценно: местонахожденията на всички известни археологически обекти в Югозапада. Те бяха над триста хиляди — от обикновени кремъчни находища до грамадни руини със стотици помещения, всички грижливо обозначени в картографската сбирка на института. Нора знаеше, че са разкопани съвсем малка част от тези обекти — останалите лежаха и чакаха под пясъка или скрити в пещери. Всеки номер на обект отговаряше на запис в институтската база данни, който съдържаше от подробни инвентарни списъци до проучвания и дигитализирани скици и писма — електронни карти на съкровища, водещи до праисторически артефакти на стойност милиони долари.

На Нора винаги й се бе струвало странно, че такова място се пази от Оуен Смолс. Блестящ в изтърканите си кожени дрехи, мускулестият Смолс винаги изглеждаше така, сякаш току-що се връща от експедиция до най-далечното кътче на света. Малцина знаеха, че е момче от богато семейство от източните щати, че е завършил с пълно отличие университета „Браун“ и че ако го оставят в пустинята, моментално ще се изгуби.

Стълбището водеше до метална врата с прозорче, над което светеше червена лампа. Нора бръкна в чантата си, извади служебната си карта и я пъхна в прореза. Когато лампичката светна в зелено, тя отвори вратата и влезе вътре.

Смолс имаше невероятно малък офис извън самото хранилище, разположен над читалнята. Когато я видя да влиза, той се изправи и внимателно остави някаква книга на бюрото си.

— Доктор Кели — каза Смолс. — Нора, нали?

— Добро утро! — колкото може по-небрежно поздрави тя.

— Отдавна не съм ви виждал — отвърна Смолс. — Жалко. Ей, какво ви е на ръката?

Нора хвърли поглед към превръзката.

— Драскотина. Оуен, трябват ми две карти.

Смолс въпросително я погледна.

— В квадранти С-3 и С-4 на щата Юта. Платото Кайпаровиц.

Той продължаваше да я наблюдава с присвити очи и пристъпи на другия си крак. Скърцането на кожа отекна в хранилището.

— Кой е номерът на проекта ви?

— Още нямаме проект. Това е предварително проучване.

Смолс опря огромните си космати ръце върху бюрото, наведе се напред и още по-напрегнато се вторачи в нея.

— Съжалявам, доктор Кели. Трябва да имате одобрен номер на проект, за да търсите каквото и да било.

— Но това е обикновено предварително проучване!

— Правилникът ви е известен — с презрителна усмивка заяви Смолс.

Нора отчаяно се замисли. Нямаше начин Блейкууд, директорът на института и неин началник, да й даде номер на проект въз основа на оскъдната информация, която можеше да му представи. Но преди две години беше работила върху проект в друга част на Юта. Проектът продължаваше да е в сила, макар и да се намираше в застой — тя имаше лошия навик да не довършва нещата. Какъв беше номерът му?

— Д-40012 — отвърна Нора.

Смолс повдигна рунтавите си вежди.

— Извинявай, бях забравила. Виж, ако не ми вярваш, обади се на професор Блейкууд. — Знаеше, че шефът й е на конференция в Уиндоу Рок.

Смолс се обърна към компютъра на бюрото си и затрака на клавиатурата. След малко вдигна поглед.

— Очевидно е одобрен. С-3 и С-4 ли казахте? — Той продължи да пише. Клавишите изглеждаха смешно малки в сравнение с ръцете му. После изчисти екрана и излезе иззад бюрото.

Нора го последва до хранилището.

— Почакайте тук — каза Смолс.

— Правилата са ми известни.

Вътре имаше две редици метални сейфове, окъпани в хладна флуоресцентна светлина Смолс се приближи до един от тях, набра кода и вдигна капака. Вътре бяха закачени безброй карти, поставени между пластове предпазен найлон.

— В тези квадранти има шестнайсет карти — извика той. — Кои ви трябват?

— Всичките, моля.

Смолс се закова на мястото си.

— И шестнайсетте ли? Това са две хиляди двеста и осемдесет квадратни километра.

— Нали ти казах, правя проучване. Винаги можеш да се обадиш на професор…

— Добре де, добре. — Хванал картите за краищата на металните им релси, Смолс излезе от хранилището и й кимна с глава към читалнята. Изчака я да седне и внимателно остави картите върху надрасканата ламинирана повърхност на масата. — Сложете си ръкавици — посочи кутията с памучни ръкавици за еднократна употреба той. — Имате два часа. Когато свършите, повикайте ме. Ще прибера картите и ще ви пусна да излезете. — Уредникът я проследи с поглед, докато си сложи ръкавиците, ухили се и се върна в хранилището.

Нора остана на масата, докато той заключи сейфа и хранилището и се върна в кабинета си. „Ще разбереш, когато свърша“ — помисли си тя. „Читалнята“ се състоеше от голяма маса с един-единствен стол, поставен така, че ясно да се вижда през стъклените прозорци на офиса на Смолс. Мястото беше тясно и изобщо не бе подходящо за онова, което беше намислила.

Младата жена пое дълбоко дъх и сви пръсти. После внимателно подреди картите една до друга. Това бяха най-подробните карти, изработени от Управлението за геоложки проучвания на САЩ, и обхващаха изключително отдалечен район в южните части на Юта между езерото Пауъл на юг и запад и каньона Брайс на изток. Тази територия почти изцяло принадлежеше на Бюрото за управление на земята: федерална собственост, която никой не желаеше да използва. Нора имаше доста добра представа как изглежда районът: пясъчникови скали, разполовени от диагонал — лабиринт от дълбоки каньони, стръмни склонове и гола пустош.

Именно в този пустинен триъгълник преди шестнадесет години беше изчезнал баща й.

С болезнена яснота си спомняше как като дванадесетгодишна умоляваше да отиде със спасителите. Ала майка й категорично отказа. Прекара две мъчителни седмици в слушане на новини по радиото и разглеждане на карти, същите, като тези. Но не откриха нито следа. После майка й подаде документи официално да го обявят за мъртъв. И оттогава Нора не бе поглеждала карта на района.

Отново си пое дъх. Сега започваше най-трудното. Тя се увери, че е с гръб към Оуен Смолс, пъхна два пръста в джоба си и извади писмото. Не беше оставяла никъде, откакто само преди няколко кошмарни часа го бе намерила.

Пликът бе пожълтял и чуплив, написаният с молив адрес беше избелял. Също като на светлината на фаровете предишната вечер, Нора прочете името на майка си, мъртва от шест месеца, и адреса на ранчото, изоставено от пет години. Бавно и почти неохотно тя премести поглед към обратния адрес. „ПАДРЕЙК КЕЛИ — гласеше той с широкия почерк със завъртулки, който отлично си спомняше. — Някъде на запад от Кайпаровиц.“

Писмо от мъртвия й баща до мъртвата й майка, написано и подпечатано преди шестнадесет години.

Във флуоресцентната тишина на Картографското хранилище Нора внимателно извади трите листа пожълтяла хартия от плика и ги приглади до картите, като ги скри с тяло от Смолс. И за пореден път погледна най-странното: новата пощенска марка и пощенското клеймо, които показваха, че писмото е пратено от Ескаланте, Юта, само преди пет седмици.

Тя прокара пръсти по лекьосаната хартия, червеното пощенско клеймо и силно избелялата десетцентова марка. Пликът като че ли бе преседял известно време във вода. Може да го бяха намерили в езерото Пауъл, довлечен по каньоните по време на наводненията, с които бе известен този район.

Може би за стотен път, откакто предишната вечер бе прочела писмото, Нора си наложи да сподави прилива на надежда. Нямаше начин баща й да е жив. Очевидно някой беше намерил писмото и го бе пратил.

Но кой? И защо?

И още по-страшно: това писмо ли търсеха съществата в изоставената къща?

Тя мъчително преглътна. Чувстваше гърлото си болезнено сухо. Трябваше да е така — нямаше друг отговор.

Силно изскърцване наруши тишината — Смолс се беше размърдал на стола си. Нора се сепна, после пъхна плика под най-близката карта и се върна към писмото.

Четвъртък, 2 август (струва ми се) 1983 г.

Скъпа Лиз,

Макар че съм на сто и петдесет километра от най-близката пощенска станция, нямах търпение да ти пиша. Ще пратя това писмо веднага щом стигна в някое селище. Още по-хубаво ще е лично да го донеса заедно с още много други.

Знам, че ме смяташ за лош съпруг и баща и може би си права. Но моля те, моля те, дочети писмото до края. Знам, казвал съм ти го и преди, но сега мога да ти обещая, че всичко ще се промени. Пак ще сме заедно, Нора и Скип отново ще имат баща. И ще сме богати. Знам, знам. Но, мила, този път е истина. Скоро ще стигна до изчезналия град Кивира.

Спомняш ли си училищния доклад на Нора за Коронадо, който търсил Кивира, легендарния златен град? Аз й помогнах да събере материала. Прочетох сведенията, легендите на някои пуеблоиндиански племена. И се замислих. Ами ако всички истории, които е чул Коронадо, са верни? Я виж Омировата Троя — археологията изобилства с легенди, които са се оказали факт. Може там някъде да има истински град, непокътнат, натъпкан с баснословни съкровища от злато и сребро. Намерих някои интересни документи, които хвърляха неочаквана светлина върху легендите. И се озовах тук.

Не очаквах да открия нещо. Ти ме познаваш, все витая из облаците. Но наистина го открих, Лиз.

Нора прелисти втората страница, най-важната. Почеркът ставаше насечен, сякаш баща й се беше задъхал от вълнение и бе бързал да изпише думите.

Продължих на изток от Олд Пария, минах покрай Рамис Хол и стигнах в Хардскрабъл Уош. Не съм сигурен по кой страничен каньон съм поел. Стана съвсем случайно, може да е бил Мюлшу. Там открих призрачни следи от древен път на анасазите и тръгнах по него. Едва се забелязваше, не беше като пътищата до каньона Чако.

Нора погледна картите. Тя намери Олд Пария до река Пария и обходи с очи осеяната с каньони област. Имаше десетки дерета и каньончета, много от които безименни. След няколко минути сърцето й се разтуптя: видя Хардскрабъл, късо дере, което стигаше до каньона Скууп. Бързо проучи района и откри Рамис Хол, голяма кръгла падина, образувана от завой на дерето.

Той водеше на североизток. Излезе от каньона Мюлшу, не съм сигурен точно къде, и по една стара пътека, изсечена в пясъчника, прекосих може би още три каньона. Ще ми се да бях внимавал повече, обаче бях страшно развълнуван и започваше да става късно.

Нора прокара въображаема линия на североизток от Рамис Хол, като продължаваше да следва Мюлшу. Къде излизаше пътеката? Тя преброи три каньона оттам и пръстът й стигна до изключително тесен и дълбок безименен каньон.

На другия ден тръгнах по този каньон, който зави на северозапад. От време на време губех пътя, после пак го намирах. Преходът беше тежък. Пътеката премина в съседния каньон през нещо като пролом. И там се изгубих, Лиз.

Задъхана, Нора проследи безименния каньон, продължи през ъгъла на следващата карта и стигна до трета — километри пътуване в смъртоносната пустиня за всеки сантиметър, който изминаваше показалецът й. Докъде можеше да е стигнал баща й? Нямаше как да разбере, докато сама не видеше каньона. И къде се намираше този пролом?

Пръстът й спря до плетеница от каньони, разположени на площ от почти две хиляди и петстотин квадратни километра. Обзе я разочарование. Обясненията в писмото бяха неясни, можеше да е тръгнал в каквато й да е посока.

Каньонът се раздвои, после пак, Бог знае още колко пъти. Вървях цели два дни. Този район е невероятно отдалечен от цивилизацията, Лиз, и когато си на дъното на каньон, не можеш да се ориентираш. Сякаш си в тунел. Въпреки влудяващите завои кой знае защо ми се струваше, че пътят е останал от анасазите. Но едва когато стигнах до Дяволския гръбнак, както нарекох това място, и каньона отвъд него, най-после се уверих, че съм прав.

Тя обърна последната страница.

Защото открих града. Когато видиш колко находчиво са го скрили, разбираш защо досега никой не го е намерил. Каньонът водеше до друг каньон, много дълбок. Във вертикалната скала бяха изсечени опасни стъпала, които стигаха до нещо като тайна ниша. Все още се различаваха следи от употреба. Виждал съм такива пътеки под скалните комплекси при Меса Верде^[2] и Бетатакин и съм сигурен, че тази също води до скален комплекс. При това голям. Сега ще тръгна по пътеката, но е изключително стръмна, а започва да се стъмва. Ако успея да се изкача по скалата без катераческо снаряжение, утре ще се опитам да стигна до града.

Имам храна за още няколко дни и тук има вода, слава Богу! Мисля, че съм първият човек в този каньон от осемстотин години насам.

Всичко ще бъде твое, ако го искаш. Можем да прекратим развода и да върнем часовника назад. Това е минало. Единственото ми желание е да си върна семейството.

Скъпа моя Лиз, страшно много те обичам. Целуни Нора и Скип милион пъти от мое име.

Пат

Това беше.

Нора внимателно прибра писмото в плика, което отне повече време, отколкото би трябвало — тя забеляза, че ръцете й треперят.

Отпусна се назад, обзета от противоречиви чувства. Винаги беше знаела, че баща й си пада малко иманяр, но сега се срамуваше, че изобщо е могъл да си помисли да ограби такъв изключителен обект за собствена изгода.

И все пак знаеше, че не е бил алчен човек. Парите не го интересуваха. Най-много го бе привличало самото търсене. А повече от всичко друго на света беше обичал децата си.

Нора отново погледна картите. Ако обектът наистина бе толкова важен, колкото твърдеше той, определено трябваше да е неизвестен. Защото точно в този район на картите нямаше нищо. Най-близкото човешко селище бе едно изключително далечно индианско село с надпис НАНКОУИП, което се намираше поне на няколко дни път по отсрещния край на плетеницата от каньони. Според картата до него дори нямаше пътища, а само пътека.

Археоложката у нея изпита странно вълнение. Ако откриеше Кивира, в известен смисъл щеше да реабилитира името на баща си и най-после да узнае какво се е случило с него. Освен това, малко унило си помисли тя, нямаше да е излишно и за кариерата й.

Нора се поизправи на стола си. Очевидно картите нямаше да й помогнат да установи къде е отишъл той. Ако искаше да намери Кивира и да разгадае загадката на неговото изчезване, трябваше лично да отиде в този район.

Когато надникна в кабинета му, Смолс вдигна поглед от книгата.

— Свърших, благодаря ти.

— Моля — отвърна той. — Ей, станало е време за обяд. Отивам да мушна едно бурито^[3]. Ще дойдете ли с мен?

Нора поклати глава.

— Трябва да се връщам в кабинета си, благодаря. Следобед имам много работа.

— Е, тогава някой друг път.

Докато се изкачваше по тъмното стълбище, тя усети превръзката на ръката си и си спомни за премеждието от предишната вечер. Логиката изискваше да съобщи в полицията. Но заради следствието, съмненията, времето, което щеше да й отнеме, не можеше да си наложи да го направи. Нищо, абсолютно нищо не биваше да попречи на онова, което й предстоеше.