Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Златото на Кивира (30)

29.

Останалата част от първия пълен работен ден в Кивира протече изключително добре. Основните членове на експедицията се заеха със задачите си с професионализъм, който впечатли и окуражи Нора. Особено Блек скоро потвърди репутацията си на блестящ разкопвач. Холройд със забележителна бързина програмира безжична комуникационна система, организирана около главен предавател, която позволяваше на членовете на групата да разговарят помежду си от различни точки на обекта. Очарованието на Кивира омагьосваше и специалисти, и аматьори. Вечер разговорът край лагерния огън спонтанно стихваше и всички сякаш по даден знак отправяха поглед към мрачните стени на каньона по посока на невидимата кухина, в която се криеше градът.

Преди обяд на другия ден в каньона вече цареше ранният летен зной, ала горе под сянката на скалата самият град тънеше в прохлада. Холройд се беше покатерил по стълбата, бе се свързал с института и се беше спуснал без инциденти, завръщайки се към задачата си да сканира помещенията с протонния магнитометър. След това с помощта на дистанционното управление на системата за сателитно позициониране щеше да проучи основните точки на обекта.

Нора седеше върху защитната стена пред града близо до въжената стълба, която водеше до дъното на долината. Бонароти им беше пратил обяд по скрипеца и тя отвори своя пакет. Вътре имаше триъгълно парче сирене Пор дю Салю, четири големи резена прошуто ди Парма и великолепна дебела филия хляб, който готвачът бе изпекъл в туристическата си фурна сутринта след закуска. След като се нахрани и утоли жаждата си с вода от манерката, археоложката се изправи. Като ръководител на експедицията тя събираше данните за полевата инвентарна книга и беше време да провери докъде са стигнали другите.

Навлезе в сенките на древните кирпичени стени на предния площад. Блек и Смитбак работеха на голямото градско бунище близо до планетария: огромна прашна могила от пръст, натрошени животински кости, въглени и керамични фрагменти. Когато се приближи, Нора видя главата на Смитбак да се подава от сондажа. Перчемът над мръсното му лице възмутено се поклащаше. Въпреки волята й гледката я накара да се усмихне. За нищо на света нямаше да му достави удоволствието да научи, но бе започнала да чете книгата, която й беше дал. И трябваше да признае, че историята е увлекателна и страшна, независимо от чудотворното участие на автора в почти всяко важно или геройско събитие, което описваше.

Гласът на Блек отекна от стените на пещерата.

— Още ли не си свършил в квадрат Д-1, Бил?

— Защо не си гледаш свойто Д? — измърмори в отговор журналистът.

Блек се появи иззад могилата. Изглеждаше въодушевен, носеше лопата в едната ръка и четка в другата.

— Това ще те заинтересува, Нора — усмихнато каза той. — Едва ли е имало по-ясна стратиграфска секвенция след разкопките на Кидър^[1] в Пекос. При това само от контролния сондаж, който пуснахме вчера. Сега довършваме първите квадрати на големия сондаж.

— Той говори за себе си в множествено число. — Смитбак се облегна на лопатата си и протегна трепереща ръка на Нора. — За Бога, ще дадете ли поне капчица вода на един клет умиращ грешник?

Тя му подаде манерката и журналистът жадно отпи.

— Този човек е садист — каза Смитбак и избърса устата си. — На строежа на пирамидите идеше да му е по-леко. Искам да ме прехвърлиш.

— Когато си се включил в експедицията, си знаел, че ще бъдеш изкопчия — отвърна Нора и си взе манерката. — Какъв по-добър начин да си изцапаш ръцете и буквално, и преносно? Освен това се басирам, че не за пръв път се ровиш в мръсотии.

— И ти ли, Бруте? — въздъхна Смитбак.

— Ела да видиш какво сме свършили — каза Блек и я заведе при малък, прецизно изкопан сондаж в периферията на могилата.

— Това ли е контролният сондаж? — попита тя.

— Да — кимна Блек. — Идеален профил, нали?

— Абсолютно — потвърди Нора.

Никога не беше виждала толкова точна работа и толкова обещаващи резултати. Ясно се различаваха десетките тънки кафяви, сиви и черни пластове почва, разкриващи образуването на могилата във времето. Всички те бяха обозначени с номерирани флагчета. Други, още по-малки знаменца отбелязваха местата, откъдето бяха извадени артефакти. На земята до сондажа лежаха десетки, грижливо подредени найлонови торбички и стъклени епруветки с отделни артефакти, семена, кости или въгленчета. Нора видя, че Блек е устроил наблизо временна флотационна лаборатория с микроскоп за анализ на полени, семенца и човешки косми. До него имаше малък хартиен хроматографски комплект за анализ на разтвори. Тази високопрофесионална работа бе изпълнена със забележителна увереност и бързина.

— Профил като за учебник — каза Блек. — Най-отгоре е Пуебло Три с гребенчата и малко червена керамика. Отдолу следва Пуебло Две. Селището е възникнало внезапно към деветстотин и петдесета година.

— По същото време, когато анасазите са започнали да строят Чако — отбеляза Нора.

— Точно така. Под този пласт — археологът посочи един светлокафяв слой — има стерилна почва.

— Което означава, че градът е построен наведнъж — заключи тя.

— Да. Виж това.

Блек отвори една найлонова торбичка и внимателно изсипа три керамични фрагмента върху оставеното до сондажа парче мек плат. Те мътно заблестяха на обедното слънце.

Нора ахна.

— Слюдеста керамика черно върху жълто — промълви тя. — Великолепна е.

Блек повдигна вежди.

— От най-рядката. Значи и преди си виждала такава.

— Веднъж, на разкопките на Рио Пуерко. Беше много ерозирала, естествено. — Никой не е откривал цял съд.

Фактът, че Блек бе намерил три такива фрагмента само за един ден копане говореше за богатството на обекта.

— Самият аз никога не бях виждал такава керамика. Удивителна е. Някой успял ли е да я датира?

— Не. Открити са само двайсетина фрагмента и всички са от неясен контекст. Може би ти ще намериш тук достатъчно, за да успееш.

— Възможно е — каза Блек и върна чирепите в найлоновия плик с помощта на пинцети с гумирани краища. — А сега виж това. — Той приклекна до профила и посочи с върха на лопатката си поредица от редуващи се тъмни и светли ивици. Всички бяха осеяни с отчетливо обособени пластове натрошена керамика. — Обектът определено е бил обитаван сезонно. През по-голямата част от годината тук не са живели много хора, може би петдесетина или даже по-малко. Но всяко лято е имало прилив — очевидно сезонно поклонничество, но в далеч по-голям мащаб, отколкото в Чако. Личи по количеството натрошени грънци и въглени от огнище.

„Сезонно поклонничество — помисли си Нора. — Звучи като теорията на Арагон за ритуалното пътуване до жречески град.“ Реши да не го казва на Блек, за да не го ядоса.

— По какво съдиш, че е било през лятото? — попита тя.

— По полените — изсумтя Блек. — Но има и още. Както казах, едва сега започваме големия сондаж. Вече е ясно обаче, че бунището е било разделено.

Нора го зяпна любопитно.

— Как така разделено?

— В задната част има фрагменти от красиво рисувана керамика и кости от животни, използвани за храна. Пуйки, сърни, лосове, мечки. Има много мъниста, цели върхове от стрели, даже строшени съдове. Но отпред откриваме само най-грубата и грозна гребенчата керамика. И храната там очевидно е била различна.

— Каква по-точно?

— Главно плъхове — отвърна Блек. — Катерици, змии, един-два койота. При флотирането открихме много смачкани хитинови обвивки от насекоми. Хлебарки, скакалци, щурци. Набързо ги разгледах под микроскоп и установих, че повечето са леко изпечени.

— Яли са насекоми, така ли? — смая се Нора.

— Несъмнено.

— Аз предпочитам моите бръмбари добре изпечени — с неприятно примляскване каза Смитбак.

Нора погледна Блек.

— Как тълкуваш тези находки?

— Ами в обект на анасазите досега не е наблюдавано подобно нещо. Но на други места такова откритие предполага съществуване на робство. Господарите и робите ядат различна храна и изхвърлят боклука си на различни места.

— Аарън, няма абсолютно никакви доказателства, че анасазите са имали роби.

Блек твърдо отвърна на погледа й.

— Вече има. Или е робство, или си имаме работа със силно стратифицирано общество: жреческа класа, потънала в изключителен разкош, и долна класа, която живее в пълна бедност и никаква средна класа.

Нора обходи с очи града, смълчан под обедното слънце. Откритието противоречеше на всичко, което знаеха за анасазите.

— Трябва да имаме едно наум, докато не разполагаме с повече доказателства — накрая рече тя.

— Естествено. Освен това събираме овъглени семена за радиовъглеродно датиране и човешки косми за ДНК анализ.

— Семена — повтори Нора. — Между другото, знаеш ли, че повечето зърнохранилища зад града все още са пълни със зърно и фасул?

Блек се изправи.

— Нямах представа.

— Слоун ми каза по-рано тази сутрин. Това предполага, че селището е било изоставено през есента, по жътва. При това много набързо.

— Слоун — небрежно повтори археологът. — Тя се отби тук преди малко. Къде е сега?

Нора, която гледаше в друга посока, се обърна към него.

— Някъде в централните помещения, струва ми се. Започва предварителното проучване с помощта на Питър и неговия магнитометър. По-късно ще видя докъде е стигнала. Но сега отивам при Арагон.

Блек изглежда обмисляше нещо. После се обърна и сложи ръка върху рамото на Смитбак.

— Ще довършиш ли Д-1, мой ровещи се в мръсотии приятелю?

— Робството все още съществува — измърмори журналистът.

Нора повдигна радиостанцията си към устните си.

— Енрике, тук е Нора. Чуваш ли ме?

— Високо и ясно — след кратко мълчание се разнесе отговорът.

— Къде си?

— В прохода зад зърнохранилищата.

— Какво правиш там?

Отново последва мълчание.

— По-добре да видиш сама. Влез откъм западната страна.

Нора заобиколи зад могилата на бунището и подмина първата голяма кула. „Предпазлив, както обикновено“ — помисли си за Арагон тя. Не можеше ли просто да го каже по радиостанцията?

Точно зад кулата се вмъкна в малкия тунел, който минаваше зад зърнохранилищата към дъното на пещерата. Вътре беше тъмно и студено и миришеше на пясъчник и дим. Тесният коридор се виеше между зърнохранилищата и стигаше до вкопания проход в най-задната част на града. И този проход бе уникална особеност на Кивира. Когато се придвижи напред, таванът стана толкова нисък, че трябваше да лази на четири крака. След дълго пълзене в тесния потискащ тунел видя светлината на фенера на Арагон.

Изправи се на крака. Антропологът седеше пред нея. Нора ахна: зад него видя море от човешки кости, чиито валчести повърхности отчетливо се очертаваха в осветяваното от фенера пространство. За нейна изненада Арагон държеше в едната си ръка кост и я проучваше с часовникарска лупа и шублер. До него лежаха инструменти за разкопаване на човешки останки, които едва ли бяха необходими там: бамбукови пръчици, четки от конски косъм. Цареше тишина с изключение на съскането на фенера.

Когато Нора се приближи, Арагон вдигна глава. Изражението му бе неразгадаемо.

— Какво е това? — попита тя. — Някакви катакомби ли?

Антропологът не отговори веднага. После внимателно остави костта върху купчината до него.

— Не знам — безизразно отвърна той. — Това е най-голямата костница, която съм виждал някога. Чувал съм за такива неща в мегалитите в Стария свят, но не и в Северна Америка. Още по-малко в такива мащаби.

Нора отново погледна костите. Имаше множества цели скелети, лежащи най-отгоре на купчината, но костите под тях като че ли бяха пръснати, повечето счупени, включително безброй фрагментирани черепи. В каменните стени в дъното на пещерата бяха издълбани десетки дупки и от някои от тях все още стърчаха изтлели греди.

— И аз не съм виждала такова нещо — промълви тя.

— Не познавам подобен погребален обред, нито културно поведение — отвърна Арагон. — Тук има невероятно много скелети, толкова разпръснати, че даже няма нужда от хоризонтален разрез. — Той посочи най-близките останки, явно е някакво многократно погребение: серия първични върху огромен брой вторични погребения. Тези скелети най-отгоре, пълните, дори не са били „погребани“ в археологическия смисъл. Телата изглежда са били довличани тук и набързо хвърляни върху дебелия пласт стари кости.

— Има ли следи от насилствена смърт?

— Не и върху целите скелети най-отгоре.

— Ами по-долните кости?

Последва кратко мълчание.

— Все още ги анализирам — отвърна Арагон.

Нещо я присви под лъжичката. Нора се огледа наоколо. Изобщо не беше гнуслива, ала това място приличаше на костница и я изпълваше с безпокойство.

— Какво може да означава това? — попита тя.

Арагон я погледна.

— За големия брой едновременни погребения обикновено има само една причина. Глад, болест, война… — Той замълча за миг. — Или жертвоприношение.

В този момент радиостанцията на Нора изпращя.

— Нора, тук е Слоун. Къде си?

— При Арагон. Какво има?

— Трябва да видите нещо. И двамата. — Гласът й трепереше от едва сдържано вълнение. — Да се срещнем на главния площад.

След няколко минути Слоун ги водеше през сложна поредица от помещения на втория етаж в отсрещния край на града.

— Правехме рутинно проучване — разказа тя — и потонният магнитометър на Питър засече голяма кухина в пода на една от стаите.

Стигнаха до голямо помещение, слабо осветено от фенер. За разлика от повечето други стаи в Кивира тази беше странно празна. Холройд стоеше в отсрещния ъгъл и настройваше магнитометъра: плоска кутия на колелца с щръкнала дълга дръжка с течнокристален дисплей накрая.

Ала Нора не гледаше Холройд. Взираше се в центъра на стаята, където бе повдигната част от пода и разкриваше оградена с плочи циста. Огромният плосък камък, който я беше покривал, внимателно бе подпрян на стената.

— Кой отвори този гроб? — остро попита Арагон.

Кипнала от гняв, Нора пристъпи напред. После погледна надолу и се закова на мястото си.

Цистата представляваше двоен гроб. Но не обикновен, типичен за анасазите гроб, съдържащ няколко гърнета и тюркоазено украшение. Двата сложно разчленени скелета лежаха в центъра на гробната яма и натрошените им кости бяха подредени в кръг в две огромни рисувани паници, като черепите бяха поставени най-отгоре. Паниците бяха покрити с памучни наметала, изтлели до вътъка. Запазените им части обаче бяха достатъчни, за да се вижда, че някога върху тях са били изтъкани изключително фини мотиви от ухилени черепи и сбърчени лица. Скалповете на двамата мъртъвци бяха положени върху черепите им. Единият беше с дълга бяла коса, красиво сплетена с тюркоазени украшения. Косата на другия бе кестенява, също сплетена на две плитки, в чиито краища имаше два големи полирани морски охлюва.

В предните зъби на двата черепа бяха инкрустирани червени халцедони.

Нора смаяно се взираше в гроба. Паниците бяха заобиколени с нечувано изобилие от погребални дарове: гърнета, пълни със сол, тюркоаз, кварцови кристали, фетиши и смлени оцветители. Имаше също две панички, издълбани от кварц, пълни догоре с някакъв фин червеникав прах — навярно пак червена охра. Нора плъзна поглед по цистата и видя сноп стрели, бизонски кожи, меки еленови кожи, мумифицирани папагали, красиви молитвени пръчици. Целият гроб беше покрит с дебел пласт жълт прах.

— Проучих праха под микроскоп — каза Слоун. — Полени са, поне от петнайсет вида цветя.

Нора удивено я зяпна.

— Защо полени?

— Цялата циста е била пълна със стотици килограми цветя.

Нора поклати глава.

— Анасазите никога не са погребвали мъртъвците си така. И досега не съм виждала такива зъби.

Арагон неочаквано коленичи до гроба. Отначало на Нора й хрумна странната мисъл, че антропологът има намерение да се моли. Ала той се наведе, насочи фенерчето си към костите и ги разгледа от съвсем близо. Докато плъзгаше лъча по двете паници с кости, Нора забеляза, че много от тях са счупени и по краищата на някои имаше следи от овъгляване. Тогава се разнесе силно ахване. Арагон се изправи. Изражението му внезапно се беше променило.

— Искам разрешение временно да взема няколко кости за изследване — със студено официален глас каза той.

От неговата уста тази молба повече от всичко останало озадачи Нора.

— След като снимаме и документираме, разбира се — чу се да отвръща тя.

— Естествено. И искам да взема проба от онзи червеникав прах.

Той безмълвно се отдалечи, но Нора остана до ръба на цистата, вторачена в тъмната дупка в пода. Слоун започна да монтира триногата на фотоапарата си до гроба, докато Холройд изключваше магнитометъра. Той се приближи до Нора.

— Невероятно, нали? — прошепна в ухото й радарният специалист.

Ала тя не му обърна внимание, нито на развълнувания глас на Слоун. Мислеше за Арагон и за внезапно променилото се изражение на лицето му. И тя го усещаше: в гроба имаше нещо странно, дори ненормално. В известен смисъл, каза си тя, това изобщо не беше гроб. Наистина някои култури от епохата Пуебло IV кремираха мъртвите си, други ги ексхумираха и препогребваха в керамични съдове. Но начупените и опърлени кости, дебелият слой прах от цветя, грижливо подредените погребални дарове…

— Чудя се какво ще каже за този гроб Блек — откъсна я от унеса й гласът на Слоун.

„Това изобщо не е гроб — помисли си Нора. — Това е жертвоприношение.“

Излязоха на покрива на първия етаж, чиито най-външни краища бяха огрени от обедното слънце, и Нора внимателно отпусна длан върху ръката на Слоун.

— Мислех, че сме се разбрали — каза тя.

Другата жена се обърна и я погледна.

— За какво говориш?

— Не биваше да отваряш онзи гроб, без преди това да се посъветваш с мен. Това е сериозно нарушение на правилата за теренна работа.

Докато Слоун я слушаше, кехлибареният цвят на очите й сякаш потъмняваше.

— А ти не смяташ ли, че трябваше да отворим гроба? — попита тя. Гласът й внезапно бе станал гърлен, почти като котешко мъркане.

— Не. Имаме да проучваме и каталогизираме цял град и гробовете са особено деликатен проблем. Но както ти казах при Руините на Пит не е в това въпросът. Истинският археолог не постъпва така, не разкопава нещо просто защото го интересува.

— Искаш да кажеш, че не съм истински археолог, така ли?

Нора дълбоко си пое дъх.

— Не си толкова опитна, за колкото те смятах.

— Трябваше да отворя цистата — рязко каза Слоун.

— Защо? — безуспешно се опита да скрие сарказма си Нора. — Да не си търсила нещо?

Слоун понечи да отговори, после замълча. Тя пристъпи толкова близо, че Нора усети излъчващите се от нея топлина и гняв.

— Ти си маниакално деспотична, Нора Кели, Също като баща ми. Още откакто пристигнах, само ми дишаш във врата и чакаш да сбъркам. Не съм направила нищо лошо, като отворих гроба. Магнитометърът показа кухина и аз само вдигнах камъка. Нищо не съм докосвала. Не съм предизвикала нарушения на обекта.

Нора се мъчеше да запази самообладание.

— Ако не можеш да спазваш правилата, ще те поставя под ръководството на Арагон и така ще се научиш да уважаваш целостта на археологическия обект — колкото може по-спокойно каза тя. — И да се подчиняваш на ръководителя на експедицията.

— На ръководителя ли? — презрително изсумтя Слоун. — Аз трябваше да ръководя тази експедиция. Не забравяй кой плаща за нея.

— Не съм забравила — въпреки гнева си с равен глас отвърна Нора. — Просто това е поредното доказателство, че твоят баща ти няма доверие.

За миг Слоун остана онемяла пред нея, напрегната, с почервеняло под силния загар лице. После безмълвно се завъртя на токове. Нора проследи с поглед как тя се спуснало стълбата и решително се отдалечи, изправена и горда. Обагрена от слънцето, тъмната й коса пламтеше в лилаво.