Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Златото на Кивира (17)

16.

На другата сутрин Нора се събуди от чудна миризма. Тя с наслада се протегна, все още замаяна от вълшебен сън. После чу тракане на съдове и тих разговор, отвори очи и изскочи от спалния чувал. Беше шест и половина и членовете на експедицията вече се бяха събрали около кафеник, закачен над открит огън. Нямаше ги само Суайър и Блек. Бонароти се въртеше около скарата, а от цвъртящия тиган се носеше възхитително ухание.

Засрамена, че още първата сутрин се е успала, Нора бързо си събра багажа и се изми. Навътре в каньона зърна Суайър, който четкаше конете и проверяваше копитата им.

— Госпожо председател! — добродушно извика Смитбак. — Елате да опитате този абаносов нектар. Кълна се, че е по-вкусен даже от еспресото в „Кафе Реджо“.

Тя се присъедини към групата и признателно прие металната чаша с кафе от Холройд. Докато го пиеше, Блек излезе от една палатка, чорлав и с измачкани дрехи. Той мълчаливо се приближи, наля си кафе и седна на недалечната скала.

— Студено е — измърмори археологът. — Почти не съм спал. На разкопките, в които съм участвал, винаги е имало поне две каравани. — Той погледна околните скали.

— А, спа, и още как! — възрази Смитбак. — Никога не съм чувал толкова какофонично хъркане. — Той се обърна към Нора. — Какво ще кажете през останалата част от пътуването да спим по двойки? Слушал съм какво ли не за тия неща по археологическите експедиции — похотливо се изкиска той.

— Ако искате да спите с представители на другия пол, ще наредя на Суайър да ви пусне при кобилите — отвърна Нора.

Блек грубо се засмя.

— Много смешно! — Смитбак седна на един паднал дънер до Блек с чашата си кафе в ръка. — Арагон ми обясни, че сте специалист по датирането на артефакти. Но какво искаше да каже с това, че сте боклукчия?

— О, така ли ви каза? — Блек ядосано стрелна с поглед по-възрастния мъж.

Арагон махна с ръка.

— Това е специален термин.

— Аз съм специалист по стратиграфия — поясни Блек. — Често бунищата дават най-много информация за даден обект.

— Какви бунища?

— Древните сметища — стисна устни Блек. — Обикновено те са най-интересното в археологическите обекти.

— И специалист по копролити — прибави Арагон и кимна към Блек.

— Копролити ли? — замисли се за миг Смитбак. — Това не бяха ли древни лайна или нещо подобно?

— Да, да — раздразнително потвърди Блек. — Но ние работим с всичко, което помага за датиране. Човешки косми, полени, въглени, кости, семена, каквото ви хрумне. Изпражненията случайно са особено информативни. Те показват с какво са се хранили хората, какви паразити са имали…

— Изпражнения — прекъсна го Смитбак. — Ясно.

— Доктор Блек е най-добрият геохронолог в страната — по-бърза да каже Нора.

Но журналистът клатеше глава.

— Какъв занаят! — изсумтя той. — Копролити. Божичко! Сигурно няма много желаещи да се занимават с това.

Преди Блек, да успее да отговори, Бонароти обяви, че закуската е готова. Както и предишния ден, той носеше идеално изгладено яке и панталон в цвят каки. Признателна за намесата му, Нора се зачуди как успява да се поддържа в такъв вид, докато всички останали бяха доста мърляви. Възхитителният аромат надделя над любопитството и тя бързо се нареди на опашка зад другите. Готвачът плъзна върху чинията й голямо парче превъзходно приготвен омлет. Нора седна и лакомо започна да закусва. Може би се дължеше на пустинния въздух, но й се стори, че никога не е яла толкова вкусни яйца.

— Супер е — с пълна уста изломоти Смитбак.

— Има малко необичаен вкус, почти на мускус — вперил очи в набоденото на вилицата му парче омлет, отбеляза Холройд. — Никога не съм ял такова нещо.

— Беладона? — шеговито попита Суайър.

— Нищо не усещам — рече Блек.

— Не, разбирам какво искаш да кажеш — обади се Смитбак. — Смътно ми е познато. — Той лапна нова хапка, после рязко остави вилицата си. — Сетих се. В „Ил Мондо Векио“ на Петдесет и трета улица ядох телешко със същия вкус. — Журналистът вдигна поглед. — Черни трюфели, нали?

Обикновено безизразните очи на Бонароти проблеснаха и той с уважение погледна Смитбак.

— Не съвсем — отвърна готвачът.

После отвори едно от безбройните чекмедженца на кутията си и извади тъмна буца с големината на топка за тенис. Едната й страна беше равна, очевидно отрязана с нож.

— Бог да ни е на помощ! — ахна Смитбак. — Бял трюфел. Насред пустинята.

— Tuber magantum pico — каза Бонароти и внимателно го прибра обратно в кутията.

Журналистът бавно поклати глава.

— Това нещо е гъба, която струва около хиляда долара. Ако не открием онова баснословно индианско златно съкровище, винаги можем да ограбим сандъка на доктор Бонароти.

— Опитайте, приятелю — невъзмутимо отвърна готвачът, разтвори якето си и потупа чудовищно голям револвер, пъхнат в кобура на кръста му.

Наоколо се разнесе нервен смях.

Когато се върна към закуската си, на Нора й се стори, че чува някакъв шум: далечен, но все по-висок. Тя се огледа и забеляза, че и другите са го чули. Звукът отекваше в каньона и Нора разбра, че е от самолет. Докато се взираше в пустото синьо небе, екотът рязко се усили и над пясъчниковите скали се появи хидроплан. Ранното утринно слънце се отразяваше в алуминиевата му повърхност и облите му плазове. Конете нервно го наблюдаваха.

— Адски ниско лети — зазяпан нагоре, отбеляза Холройд.

— И не само лети ниско — каза Суайър. — Той каца.

Хидропланът се спусна и разклати криле в авиаторски поздрав. После стабилизира курса, кацна и вдигна струи вода във въздуха. Двигателите зареваха и той се понесе към купчината плаващи дървета. Нора кимна на Холройд да иде със сала да посрещне новодошлите. В кабината виждаше пилота и щурмана, които проверяваха датчиците и записваха нещо. Накрая пилотът излезе навън, махна с ръка и скочи върху единия плаз.

Нора чу Смитбак тихо да подсвирва до нея, когато пилотът смъкна очилата и кожения си шлем и разтърси късата си черна коса. Беше жена.

— Искам да полетя — каза той.

— Млъквай — изсумтя Нора.

Това бе Слоун Годард.

Холройд стигна до хидроплана и Годард започна да вади багажа си от товарния отсек зад седалките и да го прехвърля върху сала. После затвори люка, скочи при багажа си и даде знак на щурмана. Докато Холройд гребеше обратно през плаващите останки, самолетът обърна, отдалечи се по каньона и се издигна във въздуха. Нора премести поглед от изчезващия хидроплан към бързо приближаващия се сал.

Слоун Годард седеше в задния край и разговаряше с Холройд. Носеше дълго авиаторско яке, дънки и тесни ботуши. Прическата й беше класически паж, почти декадентска със своя анахронизъм — като момиче от модно списание от 20-те години на XX век, епохата на Фицджералд. Блестящите й бадемови очи с цвят на кехлибар и чувствените й, иронично извити устни й придаваха екзотичен вид. Изглеждаше почти на възрастта на Нора, двадесет и пет — тридесет години. Нора ясно съзнаваше, че това е една от най-красивите жени, които някога бе виждала.

Когато салът спря на брега, Слоун ловко скочи на сушата и енергично се запъти към лагера. Това не бе мършавото момиче от девически колеж, което си беше представяла Нора. Жената пред нея имаше пищно тяло и все пак движенията й загатваха за бързина, гъвкавост и сила. Кожата й бе загоряла и лъщеше. Тя отметна косата си назад с едновременно невинен и съблазнителен жест.

Все още усмихната, Слоун Годард се приближи до Нора, смъкна ръкавицата си и протегна ръка. Имаше мека, студена длан; но ръкостискането й бе здраво.

— Нора Кели, предполагам? — с блестящи очи попита тя.

— Да — въздъхна Нора. — А вие трябва да сте Слоун Годард. Закъснялата Слоун Годард.

Жената се усмихна още по-широко.

— Извинявам се. После ще ви разкажа. Сега искам да се запозная с останалите от вашия екип.

Безпокойството на Нора от този спокоен повелителен тон изчезна при израза „вашия екип“.

— Естествено — отвърна тя. — Вече се запознахте с Питър Холройд. — Нора посочи специалиста по радарно сканиране, който носеше последния сак на новодошлата, и се обърна към Арагон. — А това е…

— Аз съм Аарън Блек — без да изчака реда си, каза археологът и се приближи с протегната ръка, прибран корем и изправен гръб.

Слоун пак се усмихна.

— Разбира се, прочутият геохронолог. Прочут и страшен. Спомням си доклада, с който унищожихте датирането на пещерата Чингадера на последната конференция. Направо съжалих онзи нещастен археолог Леблан. Оттогава едва ли смее да вдигне глава.

При това напомняне за съсипването на репутацията на друг учен Блек се наду от видимо удоволствие.

Слоун се обърна.

— А вие трябва да сте Енрике Арагон.

С все още безизразно лице, Арагон кимна.

— Чувала съм баща ми да говори с огромно уважение за вашата работа. Смятате ли, че ще открием много човешки останки на обекта?

— Нямам представа — разнесе се отговорът. — В каньона Чако не е открит некропол, въпреки че го търсят от един век. От друга страна, в Пещерата с мумиите има стотици гробове. Така или иначе, аз ще анализирам животинските останки.

— Ясно — кимна Годард.

Нора се озърна наоколо с намерение да довърши запознанството и колкото може по-бързо да продължат пътуването. За нейна изненада Роско Суайър внезапно се бе отдалечил и си беше намерил някаква работа при конете.

— Роско Суайър, нали? — проследила погледай, извика Слоун. — Баща ми ми разказа всичко за вас, но ми се струва, че не се познаваме.

— Няма и причина да се познаваме — навъсено отвърна той. — Аз съм обикновен каубой и задачата ми е да не позволя на неколцина новаци да си строшат вратовете из тия каньони.

Слоун дрезгаво се засмя.

— Е, чувала съм, че никога не сте падал от кон.

— Всеки каубой, който ви каже такова нещо, е лъжец — каза Суайър. — Задникът ми и земята се познават достатъчно добре, много благодаря.

Очите на Слоун заблестяха.

— Всъщност според баща ми сте истински каубой, защото когато сте дошъл на интервюто, по ботушите ви имало истински конски лайна.

Суайър най-после се ухили и извади от джоба на ризата си джинджифилова курабийка.

— Виж, този комплимент го приемам.

Нора посочи репортера.

— А това е Бил Смитбак.

Смитбак галантно се поклони, разтърсвайки непокорния си кестеняв перчем.

— Журналистът — рече Слоун и на Нора й се стори, че долавя неодобрителни нотки в гласа й, преди устните й отново да се разтеглят в ослепителна усмивка. — Баща ми спомена, че има намерение да се свърже с вас. — Преди Смитбак да успее да отговори, Слоун се обърна към Бонароти. — Слава Богу, че си тук, Луиджи!

Готвачът мълчаливо й кимна.

— Ще може ли да получа закуска? — попита тя.

Бонароти се обърна към скарата.

— Умирам от глад — когато пое вдигащата пара чиния, прибави Слоун.

— Познавате ли Луиджи? — седна до нея Нора.

— Да, запознахме се миналата година, когато изкачвах хребета Касин на Денали. Той ръководеше кухнята на базовия ни лагер. Докато всички други групи ядяха прещип и сухари, на нас ни поднасяха патици и еленско месо. Казах на баща ми, че трябва да наемем Луиджи за тази експедиция. Той е изключително голям майстор.

— Й услугите ми са изключително скъпи — отбеляза Бонароти.

Слоун с апетит омете омлета си. Другите инстинктивно отново се бяха събрали наоколо и Нора не се изненада: младата Годард не само беше красива, но и — седнала в пустинята по кожено яке и изтъркани дънки — излъчваше чар и проявяваше чувство за хумор и онази спокойна самоувереност, която идва с парите и доброто възпитание. Нора изпитваше смесица от облекчение и завист. Чудеше се как ще въздейства тази промяна върху положението й на ръководител. „Най-добре веднага да изясним нещата“ — помисли си тя.

— Е — започна Нора, — искаш ли да ни обясниш драматичната си поява?

Слоун я погледна с ленива усмивка.

— Още веднъж се извинявам — каза тя, остави настрани празната чиния и се отпусна назад, разтворила якето си, под което се виждаше скъпа памучна риза. — Забавих се в Принстън с един изоставащ студент. Никога не съм късала никого и не исках да започвам сега. Работих с него, затова закъснях за пътническите полети.

— Разтревожихме се за теб на пристанището.

Слоун се понадигна.

— Не получихте ли съобщението ми?

— Не.

— Разговарях с човек на име Бригс. Обеща да ви предаде.

— Трябва да е забравил.

Слоун широко се усмихна.

— Там е доста оживено. Е, постъпили сте както трябва, щом сте тръгнали без мен.

Суайър доведе конете от паша и Нора отиде да му помогне с оседлаването. За нейна изненада Слоун я последва и сръчно оседла два коня, докато каубоят оседла три. Завързаха животните за недалечните храсти и Суайър се зае с товарните коне — мяташе отгоре им одеяла и самари, стягаше ремъците, грижливо уравновесяваше по-обемното оборудване, покриваше всеки товар и го завързваше. После предаваха коня на Слоун, която го отвеждаше навътре в каньона. Бонароти опаковаше последния кухненски багаж, докато Смитбак спокойно се протягаше наблизо и спореше с готвача дали за телешки медальон повече подхожда сос беарнез или борделез.

Накрая Нора задъхано се отдръпна назад от последния кон и си погледна часовника. Тъкмо минаваше единадесет: имаха достатъчно време за прилична езда, но трябваше да се съобразява и с новаците. Тя погледна Суайър.

— Искаш ли да им дадеш първия урок?

— Бива — съгласи се каубоят, загащи се и се обърна към групата. — Кой от вас може да язди?

Блек понечи да вдигне ръка.

— Аз — изпревари го Смитбак.

Суайър го измери с поглед и мустаците му скептично провиснаха.

— Нима? — като изплю струя тютюн, попита той.

— Е, поне можех — призна журналистът. — Това е като карането на колело, човек бързо си го спомня.

На Нора й се стори, че Суайър се подсмихва под гъстите мустаци.

— Първото нещо е запознанството.

Всички озадачено замълчаха, докато той ги обхождаше с поглед.

— Тези два коня са мои, жълто-сивият и червено-кафявият. Метиса и Сладка трева. Тъй като господин Смитбак е опитен ездач, ще му дам да язди Ураган и да води Мухогъз.

Блек рязко се изкиска. Смитбак неловко мълчеше.

— Имената имат ли някакво особено значение? — с престорено безразличие попита той.

— Нищо специално — отвърна Суайър. — Само някои техни навици, това е. Ще ви затруднят ли тези два чудесни коня?

— А, не, няма — малко неуверено каза журналистът и се вторачи в едрия кон с буйна грива и опашка и неговия дорест събрат.

— Претрепали са само неколцина новаци, пък и те бяха нюйоркчани. Тук нямаме нюйоркчани, нали?

— Нито един — отвърна Смитбак.

— За доктор Блек съм определил Сграбиче и Пандела. За Нора съм оставил най-добрата си кобила, Жезъл. Ще водиш Сврача стръв. Не се заблуждавай от името: той може да е грозен, кривокрак, с овча шия и магарешки хълбоци, обаче може да носи сто килограма товар от тук до самите порти на ада.

— Да се надяваме, че няма да се наложи да ходи дотам — каза Нора.

Суайър разпредели конете според способностите и нрава им и скоро всички държаха по два коня за оглавниците и юздите. Нора се метна на седлото, Годард и Арагон последваха примера й. Спокойно уравновесената стойка на Слоун показваше, че е опитна ездачка. Останалите нервно пристъпваха от крак на крак.

Суайър се обърна към групата.

— Е, какво чакате? — попита той. — Яхвайте конете!

Последва сумтене и несръчно подскачане, но скоро всички бяха на седлата, някои изгърбени, други изпънати като бастун. Арагон обикаляше с коня си, изправяше го на задни крака, караше го да се завърта — очевидно също бе опитен ездач.

— Само не настоявайте да се отучвам от лошите навици — яхнал Ураган, каза Смитбак. — Обичам да се държа за предния край на седлото.

Суайър не му обърна внимание.

— Първи урок. Хванете юздите в лявата ръка и повода на товарния кон — в дясната. Съвсем просто е.

— Да, като едновременно да шофираш две коли — подметна журналистът.

Непохватно седнал на коня си, Холройд нервно се засмя, после млъкна и хвърли поглед към Нора.

— Как се справяш, Питър? — попита го тя.

— Предпочитам мотоциклети — неловко се размърда радарният специалист.

Каубоят отиде първо при него, после при Блек и поправи стойката и начина, по който държаха юздите.

— Гледайте поводът да не се провре под опашката на коня ви — предупреди той Блек, който оставяше въжето опасно да увисне. — Иначе ще падне голямо подскачане.

— Да, да, разбира се — отвърна археологът и побърза да опъне повода.

— Нора смята да язди първа — каза Суайър. — Аз ще съм най-отзад, а доктор Годард ще обикаля наоколо. — Той се наведе към нея и я погледна. — Къде си се учила да яздиш?

— Тук-там — усмихна се Слоун.

— Хм, в такъв случай доста си скитосвала тук-там.

— Припомнете ми как да насочвам коня — вкопчен в юздите, каза Блек.

— Първо малко отпуснете юздите. А сега ги размърдайте насам-натам, ето така. Конят усеща какво искате от него, когато едната или другата юзда се допре до шията му. — Суайър се озърна наоколо. — Други въпроси?

Нямаше. Започваше да става задушно и миришеше на лилии и кедри.

— Ами тогава да пришпорваме конете.

Нора пришпори своя и потегли напред, последвана от Холройд и останалите.

— Засече ли данните? — попита тя.

Холройд кимна с глава, усмихна се и потупа лаптопа, който нелепо пиукаше в изтъркания самар. Нора за последен път погледна картата. После поведе коня си напред и те навлязоха в пясъчниковата пустош.