Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нора Кели (0.1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Thunderhead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
mad71 (2015)

Издание:

Дъглас Престън, Линкълн Чайлд. Златото на Кивира

Американска. Първо издание

ИК Бард, София, 2003

Редактор: Радка Бояджиева

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“ ООД

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

ISBN: 954–585–449–9

История

  1. — Добавяне

18.

На другата сутрин след закуска, която почти не отстъпваше на предишната, Нора събра групата при натоварените коне.

— Очаква ни тежък ден — каза тя. — Сигурно ще се наложи да вървим пеш.

— Идеята да походим пеш ми харесва — отвърна Холройд. — Болят ме разни места, за чието съществуване изобщо не съм подозирал. — Разнесе се одобрителен шепот.

— Може ли да водя някой друг кон? — попита облегналият се на една скала Смитбак.

Суайър изплю струя тютюн.

— Проблем ли има?

— Да. Голям колкото цял кон. Мухогъз продължава да се опитва да ме ухапе.

Конят отметна глава в могъщо кимване, после злобно изцвили.

— Само се закача — рече каубоят. — Ако наистина искаше да те ухапе, щеше да усетиш. Нали ти казах, той има чувство за хумор, също като теб. — Суайър хвърли поглед към Нора.

Въпреки волята си, Нора тайно беше доволна.

— Роско е прав, предпочитам да не правим промени, освен ако не се налага. Да почакаме още един ден. — Тя се качи на седлото и даде знак на останалите. — Двете със Слоун ще яздим първи и ще показваме пътя. Роско ще е последен.

Поеха напред по сухото дере. Конете си проправяха път през гъстия храсталак. Каньонът Остър завой бе горещ и тесен — изобщо не можеше да се сравнява с приятната езда от предишния ден. Едната му страна тънеше в плътна лилава сянка, докато другата беше окъпана в слънчева светлина — почти болезнен контраст за очите. Над главите им се издигаха пустинни кедри и върби и образуваха горещ тунел, в който бръмчаха огромни грозни конски мухи.

Храстите ставаха все по-гъсти и Нора и Слоун слязоха от конете, за да проправят път. Отгоре на всичко откриха само няколко застояли локви, които не можеха да утолят жаждата на конете. Ездачите се справяха прилично, освен ироничното възражение на Блек, когато му казаха, че за известно време ще трябва да въведат ограничение за водата. Нора се зачуди как ще реагира археологът, когато стигнат при Дяволския гръбнак. Характерът му започваше да й се струва прекалено висока цена за научните му качества.

Накрая стигнаха до голям тинест вир, скрит зад висока купчина свлекли се камъни. Конете ускориха ход към водата. В суматохата Холройд изпусна повода на Чарли Тейлър, неговия товарен кон, който нетърпеливо препусна към вира.

Тропотът на копитата му накара Суайър да се обърне.

— Стой! — извика той, ала беше късно.

След миг животното разбра, че затъва, и изпадна в паника. С експлозия от напрежение в мускулите конят се опита да се измъкне, във въздуха се разхвърча кал. После се отпусна в тинята с потръпващи хълбоци.

Суайър без колебание се хвърли в калта, извади ножа си и с два сръчни удара преряза въжетата на товара му. Пред погледа на Нора сто килограма провизии се изхлузиха от конския гръб в тинята. Каубоят грабна повода и завъртя главата на животното настрани, като в същото време го шибна по задницата. Разнесе се силен звук като от тапа, изхвърчаща от гърло на бутилка, и Чарли Тейлър се измъкна навън. Суайър го последва и изтегли товара след себе си. После прибра ножа, вдигна повода на треперещия кон и безмълвно го подаде на Холройд.

— Съжалявам — промълви младият мъж и засрамено погледна Нора.

Каубоят пъхна къс тютюн в и без това пълната си уста.

— Няма проблем. Можеше да се случи с всеки.

И Суайър, и товарът бяха целите в зловонна тиня.

— Може би е по-добре да спрем за обяд — каза Нора.

След като хапнаха набързо, напоиха конете и напълниха манерките си с пречистена вода, те продължиха пътя си. В усилващата се жега каньонът потъваше в потискаща сънливост и цареше пълна тишина, с изключение на тропота на конските копита и проклятията на Смитбак по адрес на товарния му кон.

— По дяволите, Лепко, махни си косматата уста от мен! — накрая извика журналистът.

— Харесва те — рече Суайър. — И се казва Мухогъз.

— Още щом се върнем в цивилизацията, ще стане лепка — възрази Смитбак. — Лично ще придружа тая кранта до най-близката фабрика за лепило.

Пътят им отново зави по безименен каньон, още по-тесен и оголен от пороите, но нямаше толкова много храсти и ездата стана малко по-лесна. При един завой, където каньонът се разширяваше, Нора дръпна юздите на коня си и изчака Слоун да я настигне.

Както разсеяно се озърташе наоколо, тя изведнъж се напрегна и посочи подронения склон на старото речно корито.

— Виждаш ли онова?

Ръката й сочеше дълга тясна и тъмна вдлъбнатина до редица от камъни.

— Въглени — кимна Слоун и насочи коня си натам.

Двете скочиха от седлата и проучиха мястото. Задъхана от вълнение, Нора вдигна няколко въгленчета с помощта на пинцети и ги прибра в епруветка.

— Точно като Големия северен път до Чако — промълви тя и се изправи. — Мисля, че най-после го открихме. Пътя, по който е минал баща ми.

Слоун се усмихна.

— Изобщо не съм се съмнявала.

Продължиха нататък. При всеки остър завой, където пороите бяха измили дъното на каньона, виждаха осеяната с въглени древна повърхност, а понякога и редици от камъни. От време на време Нора си представяше баща си да язди по същия път, да вижда същите неща. Чувстваше се свързана с него — усещане, което не бе изпитвала от смъртта му.

Към три часа спряха да дадат отдих на конете и се подслониха под един скален перваз.

— Ей, вижте — възкликна Холройд и посочи голямо зелено растение, покрито с огромни фуниевидни бели цветове. — Datura meteloides. Корените й са напоени с атропин — същата отрова като на беладоната.

— Не я показвай на Бонароти — отвърна Смитбак.

— Някои индиански племена ядат корени от това растение, за да предизвикат видения — рече Нора.

— И си нанасят трайни мозъчни увреждания — прибави Холройд.

Докато седяха, опрели гърбове на скалата, и се подкрепяха със сушени плодове и ядки, Слоун извади бинокъла си и започна да оглежда нишите в един задънен каньон срещу тях.

След малко се обърна към Нора.

— Така си и мислех. Там горе има малко скално селище. Първото, което виждам от началото на пътуването.

Нора взе бинокъла и го насочи към руините, разположени високо на отвесната скала. Селището беше типично за анасазите: построено в плитка ниша, то гледаше на юг и осигуряваше сянка през лятото и топлина през зимата. Около дъното на нишата имаше ниска стена, няколко помещения и кръгло зърнохранилище отстрани.

— Дай да видя — каза Холройд. Той неподвижно се втренчи в останките и накрая въздъхна: — Невероятно!

— Има хиляди такива из каньоните на Юта — отбеляза Нора.

— Как са живели? — без да отпуска бинокъла, попита той.

— Сигурно са отглеждали царевица, тикви и фасул на дъното на каньона. Ловували и събирали диви растения. Предполагам, че селището е било обитавано само от един род.

— Не мога да повярвам, че са раждали деца там горе — каза Холройд. — Трябва да си доста смел, за да живееш на такава скала.

— Или нервен — подметна Нора. — Има много спорове по въпроса защо анасазите изведнъж са изоставили пуеблосите си в равнините и са се оттеглили в тези недостъпни скални селища. Някои твърдят, че било от отбранителни съображения.

— Струва ми се очевидно — включи се в разговора Смитбак и взе бинокъла от ръцете на Холройд. — Кой би живял там горе, ако не се налага? Няма асансьори, а и Пица Хът определено не осигурява доставки насам.

Нора го погледна.

— Най-странното е, че няма следи от войни или нашествие. Известно ни е само, че анасазите внезапно са се оттеглили в тези скални селища, известно време са останали тук и после окончателно са напуснали района. Според някои археолози, това се дължало на тотален обществен срив.

В това време Слоун наблюдаваше скалите с длан над очите. Тя взе бинокъла от Смитбак И по-внимателно огледа каньона.

— Струва ми се, че виждам път за нагоре — рече младата жена. — Ако се изкатериш по оня сипей, в скалата е изсечена пътека, която стига чак до нишата. — Тя отпусна бинокъла и погледна Нора. Кехлибарените й очи грееха от вълнение. — Имаме ли време да проверим?

Нора си погледна часовника. Вече безнадеждно изоставаха от графика — още един час нямаше да има значение. Бяха длъжни да проучат колкото може повече обекти, а и това можеше да пропъди унинието. Тя вдигна очи към руините — бе възбудено и нейното любопитство. Имаше вероятност баща й да е бил там, дори да е оставил инициалите си на скалата, за да регистрира своето присъствие.

— Добре — съгласи се накрая и се пресегна за фотоапарата.

— И аз искам да дойда — възбудено се обади Холройд. — В колежа съм се занимавал с катерачество.

Нора погледна зачервеното му от вълнение лице, „Защо не?“

— Сигурна съм, че господин Суайър с удоволствие ще даде на конете малко повече почивка. — Тя се обърна към групата. — Някой друг иска ли да дойде?

— Не, благодаря — отвърна той. — Още не ми е омръзнал животът.

Арагон откъсна очи от бележника си и поклати глава. Бонароти беше отишъл за гъби. Смитбак се оттласна от скалата и се протегна.

— Май че е най-добре да дойда с вас, госпожо председател. Не искам в мое отсъствие да откриете розетския камък на анасазите.

Прекосиха потока, прескочиха няколко големи камъка и започнаха да се катерят по сипея, като събаряха чакъл след себе си. Пясъчникът над тях се издигаше под наклон от четиридесет и пет градуса, осеян с изгладени вдлъбнатини, изсечени в скалата.

— Това е пътеката — посочи Нора. — Анасазите са ги издълбавали с кварцитни чукове.

— Аз ще се кача първа — каза Слоун. И пред изненадания поглед на Нора ловко се заизкачва нагоре с инстинктивната увереност на опитна катерачка. — Хайде! — след малко извика тя, приклекнала на перваза над главите им.

Последва я Холройд, след това Смитбак предпазливо се изкачи по скалата. Лицето му бе покрито с капки пот. Нещо в него накара Нора да се усмихне. Тя изчака да стигне при другите и тръгна последна.

След няколко минути всички седяха на перваза. Нора погледна лагера под тях. Конете пасяха край пясъчната ивица, хората приличаха на цветни петна на фона на червените скали.

Слоун се изправи.

— Готови ли сте?

— Да вървим — отвърна Нора.

Запромъкваха се напред по тесния перваз. Той бе широк шестдесетина сантиметра, но имаше слаб наклон и беше осеян с чакъл. Скоро первазът се разшири, зави и те се озоваха пред развалините.

Нора бързо ги обходи с поглед. Нишата бе дълга петнадесетина метра, три метра висока и около четири и половина метра дълбока. Ниската предпазна стена беше построена в началото на нишата. Зад нея имаше четири малки помещения от камъни, споени с кал — едното с врата, другите с прозорчета. Строителите им бяха използвали естествения таван на нишата за покрив.

Тя се обърна към Холройд и Смитбак.

— Мисля, че двете със Слоун първи трябва да разгледаме обекта. Нали нямате нищо против да останете тук за няколко минути?

— Само ако обещаеш да не откриваш нищо — отвърна журналистът.

Нора свали капачето на фотоапарата, предпазливо мина покрай фасадата и снима сградата. Въпреки че опитът на Слоун с големия фотоапарат графлекс я правеше официален фотограф на експедицията, Нора обичаше да документира сама всички обекти, които проучваше.

Тя спря и внимателно се втренчи в покритата с мазилка стена. На едно място видя отпечатъци от дланите на човека, който беше замазал стената, и ги засне отблизо, после снима няколко отпечатъка от пръсти. Тези находки не бяха нещо необичайно за селище на анасазите, но винаги, когато можеше, ги документираше. Те напомняха, че основен обект на археологията са хората, а не артефактите — нещо, което според нея мнозина нейни колеги започваха да забравят.

По земята бяха пръснати обичайните керамични фрагменти, главно бяла керамика Меса Верде от епохата Пуебло III и няколко късни чирепа от гребенчата керамика. „Хиляда двеста и четирийсета година“ — без изненада си помисли Нора.

Слоун, която набързо беше скицирала селището, сега извади пинцети и найлонови торбички от раницата си. Като надписваше торбичките с маркер, тя предпазливо тръгна напред и започна да събира с пинцетите образци от фрагментите и няколко пръснати царевични кочана. Прибираше ги в торбичките, после записваше местонахождението им в дневника си. Работеше бързо и сръчно и Нора я наблюдаваше с растящо удивление.

Слоун изглежда знаеше точно какво да прави, като че ли бе участвала в множество теренни проучвания. Тя отново бръкна в раницата си, извади малък хромиран уред и се приближи до гредата, стърчаща от най-близкото помещение. Разнесе се тих виещ звук и Нора разбра, че взима проба от гредата за датиране по дървесните пръстени. Като проучеха пръстените, дендрохронолози като Блек можеха да посочат точната година на отсичане на дървото. Когато воят внезапно стихна и отново се възцари тишина, Нора беше обзета от раздразнение, предизвикано от това механизирано смущаване на обекта — или може би от факта, че Слоун го е извършила толкова нехайно, без нейно разрешение. Тя инстинктивно се приближи.

Младата Годард я стрелна с поглед и мигновено прочете мислите й.

— Нали не възразяваш? — въпросително вдигна тъмните си вежди тя.

— Следващия път първо ще обсъждаме такива неща.

— Извинявай — каза Слоун с глас, още по-дразнещ поради очевидната липса на искреност. — Просто си помислих, че ще е полезно…

— Наистина ще е полезно — прекъсна я Нора, като се опитваше да говори колкото може по-меко. — Не е в това въпросът.

Слоун я погледна по-внимателно — студен, оценяващ поглед, граничещ с нахалство. После ленивата усмивка се завърна на устните й.

— Обещавам — рече тя.

Нора се обърна и се запъти към входа. Разбираше, че раздразнението й отчасти се дължи на мъглявата ирационална заплаха за ръководното й положение. Не бе имала представа, че Слоун е толкова опитна в полевата работа, беше предполагала, че ще трябва да обяснява на дъщерята на Годард основни неща. Съжали, че е изложила на показ чувствата си — трябваше да признае, че тънката колкото молив проба навярно съдържа най-полезната информация, която щяха да извлекат от тези древни руини.

Когато насочи фенерчето си към вътрешността на първото помещение, установи, че е сравнително добре съхранено. Стените бяха покрити с мазилка, все още пазеща следи от рисувана украса. Сведе лъча към пода, покрит с пясък и прах, навети през вековете. В единия ъгъл видя от пръстта да стърчи ръб на точило.

Отвори светкавицата и направи няколко снимки в помещението, после продължи към следващото, което беше изключително прашно и изглежда някога е било боядисано с плътна черна боя, нещо крайно необичайно. А може да се дължеше на готвенето. Към третата стая водеше ниска врата. И там нямаше нищо, освен огнище с няколко подпори с „комал“ — полиран камък за готвене. Пясъчниковият таван беше черен от сажди и се долавяше слаб мирис на въглени. Няколкото дупки в замазаната стена бяха единственото, останало от някогашния тъкачен стан.

Нора се върна обратно през помещенията, излезе на неочаквано силното слънце и повика чакащите Холройд и Смитбак. Те я последваха вътре, като се навеждаха, за да минават през ниските врати.

— Невероятно! — почтително прошепна Холройд. — Никога не съм виждал такова нещо. Все още не мога да повярвам, че тук са живели хора.

— Нито пък аз — рече журналистът. — Няма кабелна телевизия.

— Нищо не може да се сравнява с атмосферата на тези древни руини — отвърна Нора. — Даже в обикновено селище като това.

— Обикновено за теб, може би — отбеляза Холройд.

Тя го погледна.

— Никога ли не си виждал селище на анасазите?

Радарният специалист поклати глава. Бяха стигнали до второто помещение.

— Само Меса Верде, като малък. Обаче съм изчел всички възможни книги. Уедърил, Банделиер[1], всичко. Като възрастен никога не съм имал време или пари да пътувам.

— Тогава ще наречем обекта „Руините на Пит“.

Холройд се изчерви.

— Наистина ли?

— Естествено — ухили се Нора. — Ние сме от института, можем да даваме имена на каквото поискаме.

Той продължително я изгледа с блеснали очи. После хвана дланта й и за миг я стисна между своите. Нора се усмихна и леко отдръпна ръка. „Може би идеята ми не беше много добра.“

Слоун се появи иззад селището и нарами раницата си.

— Откри ли нещо? — попита Нора.

Тя отпи глътка вода от манерката си и я подаде на другите. Знаеше, че скалните рисунки обикновено се намират зад селищата.

Слоун кимна.

— Десетина пиктограми. Включително три обърнати спирали.

Нора изненадано вдигна глава и я погледна.

Холройд забеляза слисването й.

— Какво има?

Нора въздъхна.

— Просто в иконографията на анасазите движението обратно на часовниковата стрелка обикновено се свързва със зловредни свръхестествени сили. По посока на часовниковата стрелка пътувало слънцето по небето. Затова обратната посока се смятала за неестествена, противна на природното равновесие.

— За неестествена ли? — внезапно се заинтригува, Смитбак.

— Да. В някои съвременни индиански култури обърнатата спирала все още се свързва с магьосничеството.

— Намерих и това — каза Слоун и повдигна ръка. Държеше строшено човешко черепче.

Нора се обърна, отначало без да осъзнава, после усмивката на Слоун лениво се разшири.

— Къде го намери? — рязко попита Нора.

Усмивката на другата жена продължаваше да е все така ослепителна.

— Отзад, до зърнохранилището.

— И просто така го вдигна?

— Защо не? — присви очи Слоун. Едва забележимото движение напомни на Нора за котка, реагираща на опасност.

— Ами защото ние не докосваме човешки останки, освен ако не е абсолютно наложително за проучването ни — изсумтя Нора. — А ти си го взела в ръка, което означава, че не можем да направим ДНК-анализ на костния колаген. И най-лошото е, че дори не си го снимала in situ.

— Само го вдигнах — изненадващо тихо отвърна Слоун.

— Струва ми се, ясно ти дадох да разбереш, че първо ще обсъждаме такива неща.

Последва напрегнато мълчание. После зад нея се разнесе дращене и Нора се озърна към Смитбак.

— Какво правиш, по дяволите? — попита тя. Журналистът бе извадил бележника си и пишеше в него.

— Водя си бележки — отвърна той и притисна бележника към гърдите си.

— Нашия спор ли записваш? — извика Нора.

— И защо не? Искам да кажа, човешката драма е също толкова важна част от тази експедиция, колкото…

Холройд се приближи и грабна бележника от ръцете му.

— Това е частен разговор — заяви той, откъсна страницата и му подаде бележника обратно.

— Това е цензура! — възрази Смитбак.

Изведнъж Нора чу ниско гърлено мъркане, което преля в мелодичен смях. Тя се обърна и видя, че Слоун все още държи в протегнатата си ръка черепа и ги наблюдава с весело блестящите си кехлибарени очи.

Нора си пое дъх и не обърна внимание на смеха. „Не губи самообладание.“

— След като вече си го разбутала, ще го занесем на Арагон за анализ — тихо каза тя. — Тъй като е радетел за HAT, той може да възрази, обаче стореното — сторено. Повече не искам да извършваш каквито и да е процедури без моето изрично разрешение. Ясно ли е?

— Ясно — отвърна Слоун и с внезапно разкаян вид й подаде черепа. — Просто не разсъждавах. Сигурно е от вълнение.

Нора прибра черепа в найлонова торбичка за образци и я пъхна в раницата си. Стори й се, че долавя нещо предизвикателно в начина, по който Слоун беше протегнала черепа, и за миг се зачуди дали не е било нарочна провокация. В края на краищата, бе ясно, че тя е отлично запозната с правилата за теренна работа. Но после си каза, че изпада в параноя. Спомни си как самата тя веднъж безцеремонно беше измъкнала от пръстта един великолепен фолсъмски връх на копие и всички наоколо се бяха ужасили.

— Какво е HAT? — опърничаво попита Смитбак.

— Съкращение, което означава нулева археологическа травма. Идеята е, че археологическият обект не бива физически да се нарушава. Хора като Арагон смятат, че всяко нарушение, колкото и грижливо извършено или незначително да е, унищожава обекта за бъдещите археолози, които може да открият по-съвършени методи за проучване. Те обикновено работят с артефакти, вече изкопани от други.

— Привържениците на НАТ смятат, че традиционните археолози копаят реликви, вместо да реконструират култури — прибави Слоун.

— Ако Арагон разсъждава така, защо е дошъл с нас? — попита Холройд.

— Той не е абсолютен пурист. Предполагам, че за толкова потенциално важен проект като този Арагон е готов до известна степен да забрави личните си чувства. Струва ми се, че според него, ако някой ще смущава Кивира, най-добре да е той. — Нора се озърна наоколо. — Какво мислиш за тези стени? — попита тя Слоун. — Това не са сажди, а някаква плътна суха материя, като боя. Само че никога не съм виждала помещение на анасазите, боядисано в черно.

— Нямам представа — призна Слоун. Тя извади малка епруветка и зъболекарски инструмент от раницата си. После усмихнато погледна Нора. — Може ли да взема проба? Госпожо председател?

„Не ми е забавно, когато Смитбак ми вика така — помисли си Нора. — Още по-малко от твоята уста.“ Ала мълчаливо кимна и проследи с поглед Слоун, която опитно отлюспи няколко фрагмента в епруветката и я запуши.

Слънцето ниско се спускаше в небето и обагряше дълги ярки ивици по древните стени.

— Да се връщаме — каза Нора. Когато се запътиха към скалния перваз, тя се озърна назад към спиралите на стената зад селището. И потръпна въпреки жегата.

Бележки

[1] Адолф Франсис Алфонс Банделиер (1840–1914) — американски антрополог и историк, роден в Швейцария. — Б. пр.